сряда, 12 май 2010 г.

Двуяката страна на публичността


Страхувам се от съвременната журналистика. Напоследък е станала отявлен екстрасенс и месия. Репортери оповестяват събития преди да се случат. Предават интервюта за печат преди да ги вземат от интервюираните. Сами си задават въпроси, отговарят си сами. От ручея водопад правят и могат човек в гроб или затвор да вкарат. Понякога и в двете наведнъж!
Няма да си кривя душата: лаская се, ако видя поне името си, правилно оповестено в медийно пространство. Не следя всички материали, в които ме споменават, но и не се налага. Винаги се намира „доброжелател”, който се обажда и подробно ме информира как съм изтипосана, особено ако изнесеното на показ не отговаря на истината.
От една страна е добре! Вълнуващо даже: откривам нови неща за себе си. Предимно се разчувствам като коментират мъжете около мен. Честно казано, разбирайки от пресата, че съм преспала с този или онзи, страшно се радвам. Съгласете се: жена на моята възраст по-лесно ще я сгази кола, отколкото да прелъсти мъж. Според статистиката, де! А според медиите, всеки ден имам нов ухажьор. Това освен за радост, е и за гордост. Репортерите ме жениха, развеждаха, предвещаваха убийството ми, даже ме пратиха да живея в странство. И хубава държава избраха: топла, южна съседка.
От друга страна е зле! След всяка публична интерпретация на моя живот телефоните ми се накъсват да звънят. Оказва се, че всички номера, даже личните, които ползва само семейството ми, са известни на журналистите. Домашният до обяд прегрява, а мобилните, като се включат едновременно на вибрация, ме е страх да не предизвикат свлачище, че в рисков район живея. Някой ще пита: защо не ги изключа. Защото тогава се притесняват роднините. И някой разтревожен братовчед се обажда на майка ми да я попита кога ще ме погребват.
Дойдохме си на думата за вкарването в гроба!
Като научих, че се нуждая от тотална хистеректомия, бях на 400 км от дома си. Ако искате вярвайте, първо уведомих медиите, че се налага да вляза в болница за операция. Не бях сигурна дали няма да се появи коментар по темата преди да се прибера вкъщи и предупредя близките си какво ми предстои. Да се бориш с онкологично заболяване е трудна и неприятна задача. Допълнително усложнена, ако междувременно обясняваш на заинтригувани медии, че говориш открито за болестта си, не за да правиш сеир, а за да помогнеш и на други в твоето положение. Благодаря на всички колеги, които застанаха зад мен, и ме разбраха правилно! За всички останали - прочетете следващите редове и ако не можете да помогнете, поне не пречете, моля!
Сполай на Бог, приятели и волята ми за живот пет месеца се справям с проблемите, които всеки болен трябва да решава съвместно със здравното министерство. Но вече се предавам, защото се озовах в „Параграф 22” като героите на Джоузеф Хелър от едноименния роман. (Скъпи Джоузеф, едва като се наложи да се боря с описаното от Вас явление, препрочетох отново творбата Ви. Грях ми е на душата, че я забравих да прашасва на рафта, трябваше да я ползвам като настолна книга!). Преди операцията лекари ме посъветваха да платя здравни осигуровки, които не съм внасяла от години, защото съм безработна. Не разполагах с цялата сума, затова реших да платя последните 18 месеца, което по закон ми дава право да ползвам безплатна операция. Отделен въпрос: колко е безплатна, след като платих и солидна сума за престой в болница под форма на различни такси и дарения, всички до една изисквани и оправдани от закон. Плащах и не питах, радвах се, защото лекарите ме уверяваха, че съм дошла на време и на място. Прибрах се вкъщи по живо, по здраво и зачаках да мине месец - два, за да отида на контролен преглед и последващ ТЕЛК за пенсиониране по болест. Да, ама не. Като дойде ред личният лекар да изготви необходимите документи, се оказа, че не съм здравно осигурена, защото излязъл нов закон. Вече не за 18 месеца назад, а за 36 трябва да платя, за да съм редовна пред закона. Лошо няма - искам всичко да ми е наред пред властите. Ама като нямам пари, как да стане това. Да предположим, че събера пари и платя вноските, които ми гарантират безплатно лечение, ще трябва да намеря още толкова пари за изследвания за туморни маркери, които не са включени в клиничната пътека, по която ме лекуват безплатно. Без тях пък не могат да ме пратят на ТЕЛК. Получава се нещо такова – трябва да дам едни 500 лева, за да получа може би други 1000, ама може би! И колкото повече се опитвах да разбера в какво съм въвлечена, толкова по-здрава се чувствах. Забравих болки в ставите, отоци на лимфни възли, напълно си възстанових краткосрочната памет, която загубих, вследствие на упойките, наблъсках се с чесън и си понижих кръвното почти до сънно състояние. Реших да живея, както и колкото мога, на пук на всички публични коментари, които ми предричат скорошна смърт по една или друга причина.
Отказвам се от лечение, от пенсия и от всичко, което ми се полага по право, но не зависи от самата мен. Да става каквото ще. Оцелявала съм досега, ще оцелея и занапред! Спирам да се бия с вятърни мелници, които разполагат и с резервен генератор, за всеки случай, ако спре вятърът. Ще загубя повече сили да се преборя със системата, отколкото ако не правя нищо. Така организмът ми ще решава проблем по-малко: няма да се налага да работи с намален брой нервни клетки, унищожени в безмислени спорове или неприятности с предизвестен край.
От мен да знаете: Министерството затова е на върха на пирамидата, от която зависи здравето ни, защото е по-силно, с повече възможности да ни се противопоставя, ако решим да не се съгласим с него.
Сега за затвора! Битката с правосъдието ми предстои.
(Уважаеми г-н Хелър, позволете да напиша продължение на Вашата творба!). Всички, запознати със случая, казват: знаем, че си невинна, но трябва да го докажем, а за да го докажем, първо трябва да те обвиним! На съдът, и предполагам най-вече на адвокатът ми ще се падне тежката участ да докаже, че съм невинна.
Миналото лято получих призовка да се явя в Дирекция на полицията за разпит. През последните години, откакто ме нарочиха за писател на градския ъндърграунд, който прокурор не се сети, само той не ме вика да ставам свидетел по дело, върху което работи. Лошо няма, ама е смешно обвинение да се гради върху литература. Но това е друга тема! Смях, не смях, като ме повикат за беседа, (както е прието напоследък да се наричат разговори с разследващи органи) отивам. Влизам аз в кабинета на млада дознателка и решавам, че пак ще си говорим за подземния живот. А тя започва да задава странни въпроси. И което е още по-изумяващо, иска сама да си пиша отговорите в протокол за разпит. Нямала била мастило в принтера! Ако пита мен, нямала е време да прочете материала „20-те прости правила по време на арест”, в който ясно съм казала, че зная как се провежда разпит. Решавам, че щом тя се прави, сякаш нищо не разбира от работата си и аз ще се правя, че й вярвам. И на двете ни е ясно, че не се спазва закона, според който: ако е нужна графологична експертиза за подписа и почерка ми, (което явно е целта на ръчно написани протоколи), трябва специално да бъда уведомена. Играя играта, в която ме въвличат, защото съм добър играч и никога не нарушавам правилата още на първия ход. Давам шанс на останалите участници в нея да бъдат лоялни. В процеса на будалкането разбирам, че някой е ползвал личните ми данни. Моя стара паспортна снимка е сложена върху лична карта с имена на друга жена, което явно е направено с цел, за да извърши закононарушение. Напоследък медиите често ни информират за такива злоупотреби, затова приемам, че е станала грешка и никой не се съмнява в моята невинност. Както не се съмнявам и аз в професионализма на хората, които разследват случая. Мислите ми са подкрепени от мъж, присъстващ по време на разговора, (не поясни в качество на какъв присъства), който обяви: „Жената (сиреч аз) явно не знае за какво става въпрос!” и се разделяме без намеци дали случката ще има продължение.
След месец ми предявяват обвинение с мярка за неотклонение „Подписка!”. Става ясно, че снимката и подписът ми са ползвани с фалшиви документи за теглене от банка на кредит за стойност, гарантираща (на мен) 15 години лишаване от свобода. Тогава разследващите се сещат, че имам право на адвокат, който да ми обясни в какво ме обвиняват. Оставям без коментар, че когато се той се появи, се оказа: разпит може да се води като по учебник, принтерът работи безотказно, следователят наистина беседва само за времето, като оставаме насаме, докато моят защитник излиза за пет минути в коридора да проведе личен разговор по телефон. Не искам да навлизам в детайли, защото следствието по този случай още не е приключило. Само ще кажа, че публичността ми изигра лоша шега, и най-вече това, че лицето ми често се мярка в медийното пространство и всеки може да каже: тази жена съм я виждал май някъде. Както и не е трудно някой да се престори на фен, за да ме помоли за автограф върху бял лист и се сдобие с подписа ми, който да ползва в своя изгода.
Засега само заявявам: това е последната публикация, което правя лично без участие на пиар и юрист! Мили фенове, повече няма да раздавам и автографи на непознати хора! За да получите мой подпис, носете си лична карта и препоръка от приятел! И сядам да си пиша автобиографията, че утре да не се окаже, че не само живея в чужбина, ами и въобще не съм съществувала!

Домашни любимци


По мои наблюдения домашните зверове обикновено приличат на стопаните си. Каква е причината за този феномен не зная. Дали любимци мутират под влияние на биополе и интелект на стопанин или стопани първоначално избират питомци, максимално съответстващи на външното и вътрешното им съдържание? Или действат и двата фактора? На науката това не й е известно.
Петър Петров презира науката и с такива високи материи не си обърква главата. Затова когато в живота му настъпва период на покой и относително благополучие, а жена му заявява, че за пълна хармония в семейството им, е необходимо да се обзаведат с някакво зверче, Петров не започва да спори с нея, (да се спори е вредно за нервната система, а и тя е невероятна скандалджийка), а отива до близкия зоомагазин. Тихичко решава да се обзаведат с нещо малогабаритно и неизискващо големи разходи, тип хамстер, защото знае, че в същото време жена му навярно ще иска мастиф. В зоомагазина той се спира още на първия аквариум. Продавачката умело му набутва в ръцете два рижави хамстера:
- Женски, породисти. Вземете ги, няма да съжалявате.
- Много ли ядат? - Пита Петров, притискайки към сърцето си дребосъчетата.
- Глупости, съберете трохите от масата и цял ден ще са сити!
Вкъщи Петров се явява тържествено, носейки трилитров буркан. Иска да направи на жена си приятна изненада, обаче неговият прекрасен порив не намира отклик в женското сърце.
- Никакъв уют не излъчват. Само плющят, серат и плодят бълхи. - Кратко резюмира отношение към хамстерите жена му. - Нормалните хора имат зверове като зверове. Ванчето има персийска котка, Танчето - френски булдог. А ние - плешиви мишки. Нито да ги разходиш, нито да ги покажеш пред хора.
Петров се обижда, но не го показва. С любов настъргва талаш на хамстерите, хвърля им трохички и изстива към тях завинаги. Все едно няма нищо общо с тях и те нямат никакъв шанс да заприличат на него, нито пък той - на хамстер. А домашният любимец, както вече е казано, трябва да прилича на стопанина си. Иначе не е питомец, а някакво говедо, противоречащо на основни закони на естествознанието. Затова хамстерите няколко дни тъжно се пулят с кръглите си очички зад мътното стъкло на трилитровото си свърталище, надявайки се да предизвикат у стопанина си някакви чувства. И като разбират, че няма да им се отдаде, по тайнствен начин изчезват от буркана. Два дни по-късно съседи ги виждат скупчени до мръсния канал, където изнежените гризачи се обучават в суровия живот, а след това изчезват. Явно са срещнали любов и разбиране някъде, в резулт на което във входа скоро се появяват подозрително рижави, прекалено пухени и изключително нагли плъхове.
Разочарован от гризачите, Петров решава да си вземе рибки, защото отношенията с жена му стават все по-напрегнати, а широката душа на Петров навлиза в бащински период, когато му се иска да се грижи за някого и ако може да изпита безкористна любов. Купувайки риби, той пак игнорира научния подход. Поради това (макар, че причината може да се крие и в нездрава семейна обстановка) те умират една след друга, упорито игнорирайки, че той всеки ден сменя водата им, три пъти дневно ги храни, купува им сложно устройство във вид на водолаз, изпускащ мехурчета в аквариума, и редовно се кара с жена си, изискваща „пускай тия плешивци в кенефа”. Видимо и рибките не намират допирни точки с Петров. Накрая от цялата ихтиофауна остава жив само един опулен сом, тъжно блещещ се на обкръжаващия свят из под пластмасова раковина. И гледайки как стопанинът му се е разочаровал от рибите, а стените на аквариума постепенно се покриват с вонящи зелени налепи, той мрачно размишлява за превратностите в живота. Аквариумът започва неприятно да мирише и не след дълго - отвратително да смърди.
Един ден като се връща от командировка, Петров открива вместо аквариум, елегантна клетка, в която с нагъл, независим вид се кипри папагал с ярка тропическа окраска, с размер на среден гълъб, с разкошна опашка и дързък перчем на главата.
- Мизерник! - Закрещява екзотичната птица, едва съзирайки Петров. - Какъв мизерник!
- Ей, проскубан петел! Такива приказки на пазара! - Ядосва се Петров на толкова неочакваното и най-вече необосновано нападение!
- Соня от долния етаж ми го подари! - Погълнат от разговора с папагала, Петров дори не е забелязал, че в стаята е влязла жена му. - Нали е прекрасен?
- Според мен е гнусен! - Наглото пернато абсолютно не съответства на представите му за домашен любимец.
- Да го духаш! - Отново се донася от клетката.
- Ти да го духаш, плешив паун! Жено, да знаеш, че ще му оскубя перчема, само да ме доближи.
- Глупак! - Вмъква се в разговора обитателят на клетката.
- Ей, сега ще видиш кой е глупак, мрънкало пернато! - Не на шега се ядосва Петров. И хваща клетката, помъква я към балкона с явно намерение да я запрати заедно с „обитателя” в свободен полет от петнадесетия до първия етаж.
- Ако само го докоснеш с пръст, се развеждаме! - Жена му се хвърля в защита на папагала.
- Прелест! - Поддържа я той от клетката си.
И Петров разбра, че е загубил битка, но за рязко прекратяване на семейните отношения все още не е готов.
Папагалът, носещ гръмкото име Тутанкамон, престава да смята Петров за цар на природата и всеки ден става все по-нагъл. Бивайки любимец на жена му, той практически се ползва с неограничена свобода на придвижване из къщата, в клетката само нощува. Любимата му тактика е: да се стаи някъде на секцията и неочаквано да пикира върху Петров, да го клъвне по ръката или тила, и после веднага да се върне в изходна позиция. С течение на времето пакостите стават все по-изтънчени. Тутанкамон разбира, че ако незабележимо се изкенза в кафето на Петров или ако му извика в ухото в четири през нощта: „Мухльо!”, мъжът се дразни много повече и при това на папагалът му остава време за маневра и бягство след пакостта. Нещо повече, чувайки крясъците на мъжа си, жена му пристига на помощ на своя любимец.
В същото време отношенията в семейството стават все по-лоши, несъмнено благодарение на Тутанкамон. В края на краищата най-малката клетка на обществото се превръща във военен лагер с две враждуващи страни: от една - Петров, от друга - жена му с папагала. Петров е добър човек, отгчаяно се нуждае от домашен уют и същество, за което да се грижи, затова, когато бултериерката на приятеля му се окучва, той решава да уравновеси числеността на силите във враждуващите лагери, а също така и за душевното си равновесие, че е необходимо да вземе куче. Когато отива да избере кученце, приятелят му точно излиза от входа с чувал под ръка.
- Изтърсак един тук полузадушен се роди. Това даже не е куче. Отивам да го удавя, докато не е умряло само. - От чувала се чува слабо пискане.
- Покажи! - Заинтересува се Петров.
От дъното на полиетиленовия чувал към Петров гледат две червени очички. „Ще си го взема за мен! - Неочаквано мисли той. - Ще го възпитам. Боец ще го направя. И ще го нарека... Ще го нарека...” . На този етап мозъчните ресурси на Петров го предават. „Ебал съм му мамата, после ще го кръстя някак!” - решава той.
Така се появява Модо. „Куче” той би могъл да бъде наречен само при богато въображение. Родавата травма действително оказва значително влияние върху по-нататъшното му развитие. Огромна глава се присъединява към тънка шия, която от своя страна се присъединява към още по-тънко тяло с криви лапи. Първото впечатление е, че гореописаните части се движат самостоятелно и независимо една от друга.
Ако в обикновения живот Модо, приличен на хибрид от морско свинче и плъх, някак се справя със своеволието на крайниците си, то в малко по-критична ситуация всички части на тялото му започват да проявяват независимост, което довежда до ужасни последствия. И може да бъде наблюдавана примерно следната картина: огромната глава се обръща в посока най-краткия път за бягство от предмета на възможната опасност, при това едното око, подчинявайки се на инстинкта на бултериер, яростно гледа към врага, а другото око - към стопанина. На този етап кучето гръмко пърди или от излишек на чувства, или от желание да си придаде максимално ускорение. Крайниците му изпадат в инфаркт, в резултат на което Модо се разпъва в невероятна траектория и се удря в стена или друг предмет от интериора. После осъзнавайки ненужността на телодвижението и собствената си нелепост, кучето виновно гледа стопанина си със замръзнала за цял живот мутра „морско свинче, помъдряло от суровия жизнен опит”. Освен всичко, той казва „Гру!”, което заменя лай, вой, скимтене и прочие типични особености на нормален кучешки език.
Името си Модо получава от приятелка на жената на Петров. Като довежда кученцето у дома и заявява, че това е бултериер и ще живее вече тук, съпругата му, която с годините съвместен живот се е научила да усеща тънките отенъци в гласа на мъжа си, разбира, че няма смисъл да спори с него. И поради това още от първия ден намразва животинката. По това време Петров често пътува в командировка и тежестта да я възпита се пада на крехките й женски ръце. Да се разхожда с кучето също й се налага. При една от първите им разходки щастлива собственичка на краски пудел, вижда бялото чудо и гнусливо смръщвайки нос, пита:
- Какво е това Квазимодо?
Няма как кучето, жертва на тежко раждане, да не бъде назовано Квазимодо. Освен това животинчето има проблеми с коремните газове, които изпуска постоянно, силно и в големи количества. Просто казано - пърди навсякъде и винаги. По този начин Квазимодо се сдобива и с прякор - Пръдльо. Така, че когато Петров се връща от командировка, любимецът му вече твърдо си има име и прякор, на които с радост откликва.
Папагалът Тутанкамон смята Модо за свой личен враг, още повече, че напоследък се страхува от Петров след като той на няколко пъти успя да го хване и с фигура от висшия пилотаж го запрати право към стената. По време на тези полети папагалът се лишава от половината си опашно оперение и от тогава предпочита да дразни Петров само с дреболии и най-вече отдалече, не се решава на нагли набези. В тази ситуация Модо е като коледен подарък за Тутанкамон - може да сере в купичката за вода или в постелката му, а може и да пикира от секцията и два пъти да го клъвне. От изненада обикновено Пръдло се нааква, след което получава и порция бой от стопанката си. Само едно не отчита гадното пернато същество - Петров искренно обича Модо и може да прости всичко, но не и обида, нанесена върху любимеца му. Виждайки веднъж как Тутанкамон кенза целенасочено върху спящия Модо, Петров не издържа...
По това време рижавите и нагли потомци на хамстерите, видимо наследили мощния интелект на прародителите си и познанията им за човешката психология, се разплождат в неимоверно количество и напълно изнагляват. Последната капки прелива една сутрин, когато домоуправителят като облича палтото си, открива в джоба си рижав плъх, по всяка вероятност заспал на топло след нощен гуляй из кухнята. И решава с плъховете да се води безпощадна борба. Към борбата пристъпва незабавно. Обаче хамстерските гени, кръстосани с плъховските, дават невероятно жилаво потомство - проверените методи за борба с гризачи не помагат, а плъховете така изнагляват, че се разхождат из входа посред бял ден. Тогава домоуправителят събира обитателите на входа и казва, че е купил за 150 евро специално средство за борба с плъхова напаст във вид на отрова, което смята да разположи на всеки ъгълот кооперацията. Ето това средство идва и в полза на Петров. Планът е прост: дори не е трудно да накара пернатото да глътне отровата - вечно гладният Тутанкамон веднага налапва гранулите с храна, объркани с отрова. Петров даже вече празнува победата си и репетира пред огледалото печална физиономия „Е, умрял е папагалът, а аз какво съм виновен. Отровата е навсякъде из входа!”. Обаче папагалът, въпреки, че видимо не се чувства добре и осира цялата къща, въобще няма намерение да умира. Жена му вика ветеринар, но лекарят само повдига рамене и дава някакви капки, явно не вярващ особено в тяхната целебна сила.
Боледува Тутанкамон цяла седмица. Не умира, но дегустацията на специалната отрова за плъхове не премина през него безследно: от този ден нататък той се отнася към семейството на пернатите само номинално - всичките му пера опадват до едно, в резултат на което той заприличва на плъх с клюн. Способност да лети също губи, ясно е. Обаче се спешно се научава бързо да се пъха под секцията. Модо, въпреки своята нелепост, най-сетне е в печелившо положение и не прощава на своя мъчител нито една злина. Избавлението заставя Пръдльото да повярва в справедливостта и най-накрая започва да усеща, че е куче и защитник на дома.
Точно тогава отивам на гости на Петрови. Петров отваря вратата, аз влизам. От кухнята излиза Модо, критично ме оглежда, казва „Гру!”, давайки ми да разбера, че в къщата има пазач и ... умната.
- Това какво е, морско свинче ли? - Питам аз. И в същата минута изтървавам бутилката, която съм донесла да се почерпим. Тя издрънчава и кучето се нааква.
- Кучето просто има болен ректум, слаб... - започва да се оправдава Петров.
- Мухло! - Разнася се се изпод портмантото, докато се каня да си взема чехли. Очите ми изхвръкват от орбита, точно като на Модо при звука на счупена бутилка. - Да го духаш! - Отново идва изпод закачалката и тогава от там излиза нещо розово със синкав отенък и бързо заситнява към кухнята. Модо щрака с челюсти, но оцелелият плъх с клюн ловко се извърта.
- Да го духаш, мухльо! - Победоносно се носи от кухнята.
- Това е Тутанкамон - пояснява жената на Петров. - Той боледува.
- Горкичкият! И неговият ректум ли е слаб? - Интересувам се аз, леко отръсквайки се от шока.
- Прелест! - Вика под хладилника собственикът на обсъждания орган.
- Нека да отидем в кафенето отсреща. - Предлагам дипломатично. - Аз черпя.
Излизайки от входа, се спъваме в няколко рижави плъха.
- Мои са! - Гордо изрича Петров. - Кръстоска от хамстерчета. Трета година ги тровят, ама тях ги боли оная работа...Както и мен!

10 правила, важни за начинаещ писател-криминалист


1. Без труп или трупове нито един оригинален криминален роман не може да мине. И колкото по-натуралистично е убийството, толкова по-добре. Само смъртта прави четенето достатъчно интересно на такъв род литература. Кой би се задълбочил в стотици страници, ако не става въпрос за толкова сериозно престъпление? Читателят трябва да бъде възнаграден за безпокойството и изгубеното време.
2. Престъпникът е желателно да е персонаж, играещ значима роля в книгата, познат и интересен за читателя. Трябва да е човек с определени достойнства и обикновенно да не е подозрителен. Впечатляващо престъпление е това, извършено от църковен служител или начална учителка. Вината за злодеянието не бива да се стоварва и върху престъпник-професионалист. Закононарушения, извършени от бандити и злосторници, се разследват от специализирани органи, а не от писатели-криминалисти.
3. Колкото и престъпления да има в книгата, извършителят трябва да е един. Той може да има помощници и съучастници, но цялото бреме на вината трябва да легне на плещите на един човек. За да се даде възможност на читателя да съсредоточи целия си гняв и негодование върху един отрицателен герой. В истинските криминални романи няма място за банди, мафии и организирана престъпност. Защото всъщност едно завладяващо убийство може да бъде опорочено, ако се окаже, че вина за него има цяла компания. На виновникът е добре да се даде шанс да се спаси зад нечий гръб, но да се ползва за това цяла група е излишно. Нито един първокласен и уважаващ себе си престъпник не се нуждае от подобно предимство.
4. Всички престъпления да се извършват с личен мотив. Международни заговори и политически атентати са обект на друг жанр - шпионски романи. Криминалният роман трябва да остава в уютните домашни рамки на личното престъпление и да отразява всекидневните преживявания на читателя, като в известен смисъл дава отзвук на собствените му подтискани желания и емоции.
5. Нужен е и само един детектив. Да се мобилизират два и повече умове за разгадаване на едно престъпление, значи да се разсее читателското внимание и да се прекъсне нишка на разследването, а също така и да се постави читателят в неравностойно положение. При наличие на повече от един детектив, читателят не знае с кого да се съобразява при дедуктивното разсъждаване. Това все едно да се пусне самотен бегач с екип за щафетно бягане.
6. Детективът, както и никой от разследващите органи не трябва да се оказва престъпник. Това е равносилно на лъжа. Все едно да се предлага фалшификат вместо оригинал. Мошенничеството си е мошенничество. В романа детективът трябва да е положителен герой, който само разследва и проследява. Негова задача е да събере достатъчно улики за разкриване на престъплението и да изгради обвинение на база събрани доказателства, за да не прилича на ученик, преписал отговор без да обясни как е стигнал до него.
7. Методите на престъпление и тези за разкриването му е нужно да съответстват на критериите за рационалност и научност. Не трябва да се позват псевдонаучни, хипотетични или фантастични приспособления. Да не се смесва детективски с приключенски жанр. Накрая убийството да не се окаже самоубийство или нещастен случай. Да се завърши криминален роман по подобен начин е спад на напрежението, а също така и открито да се признае, че се приема за глупак добрия, доверчив читател.
8. Читателят трябва да има равни с разследващите органи възможности да разгадае престъплението. Всички ключове за разгадаване на загадката трябва да са обозначени и описани. Същото така той не трябва умишлено да бъде заблуждаван, освен в случаите, когато и детективът е лъган от престъпника. Подсказването да бъде очевидно - при условие, че читателят има достатъчно нюх да го види. Което ще рече, че когато в края на книгата стане ясно как е било извършено престъплението и кой е извършителят, читателят да знае, че през цялото време всички улики са били на повърхността, сочейки виновника, и ако той е съобразителен колкото детектива, би разкрил тайната самостоятелно много преди да прочете края.
9. Тайната на престъплението трябва да бъде разкрита изключително по материален път. Напълно са недопустими методи за откриване на истина като спиритически сеанси, четене на чужди мисли, гадаене и прочие. Разсъждавайки реалистично, без да размътва мозъка си с духове от отвъдното, читателят има еднакъв шанс да не отстъпва по съобразителност на детектива. Престъпникът трябва да бъде откриван посредством методи на дедукция, с помощ на логически заключения, не благодарение на случайности, съвпадения и немотивирани признания. (Последните изобилстват напоследък в живота, но нереалносттта им кара хората да не уважават правосъдието.)
10. В романа е добре да няма много любовни сцени. Все пак става въпрос за разкриване на престъпление, а не за клуб за запознаства. Не са уместни и дълги описания за анализ на характери и сътворяване на атмосфера, както и литературни отстъпления и странични теми. Всичко това е несъществено за пресъздаване на престъпление и логическо разследване. Те само задържат действието и внасят елементи, нямащи отношение към главната цел, състояща се в това да се постави задача, да се анализира и се стигне до успешно решение. Може да има достатъчно описания на действия, точно охарактеризирани герои, само ако това придава достоверност на описаното преспъпление.
Послеслов:
Кратък списък за примери, които никой уважаваш себе си автор на криминални романи не бива да ползва. Те са изтъркани похвати, добре известни на любителите на такава литературата. Да се ползват, означава да се признае писателско безсилие и липса на оригиналност:
Разкриване на престъпник по фас, намерен на местопрестъпление; Организиране на очна ставка, за да се принуди виновникът да се издаде сам; Фалшифициране на отпечатъци; Мнимо алиби, осигурено от любовница; Куче, което не лае срещу крадец, защото явно го познава; Прехвърляне на вина върху брат-близнак или невинен човек, приличаш на престъпника; Нракотици и опиати, смесени с алкохол; Извършване на убийство пред очи на полицай; Установяване на извършител на престъпление с помощ на детектор на лъжата; Таен код или шифровано писмо, разгадани от детектив.

неделя, 2 май 2010 г.

Майсторка на преговорите



-Миличък, кога ще си дойдеш? Какво да приготвя за вечеря?
...
-Как няма да дойдеш?
...
-А къде ще...?
...
-Напускаш ме?
...
-Отиваш при Елена? Хммм...
...
-Не, плазмата няма да ти я дам. Че как да се теша в дългите самотни вечери? А ти си младоженец. Уповавай се на новата си любов. Ти нали я обичаш?
...
-Глупав въпрос ли?
...
-Не би могъл да живееш с човек, който не обичаш ли? А с мен как живя!?
....
-Шегичка, миличък. Защо си толкова нервен? Кой от нас двамата има нова жена? Аз или ти? Радвай се!
...
-Нямаш намерение на гледаш световното на малък екран? Е, какво пък, ела да гледаш полуфиналите при мен! Още повече, че по това време Ленчето е на фитнес.
...
-Няма да те пусне ли? Как така? Аз как те пусках при нея да оправяш теча в банята й, с перфоратор дупки да й правиш? Длъжница ми е! Пък и нечовешко е да не ти разрешава да гледаш полуфинали с нормално качество! Аз това не го разбирам! Между прочем, нека тази... Ели? Нели? Ленче, да
...
-Забравих името на най-добрата си приятелка ли?
...
-Забравих, кой ви запозна ли? Не, разбира се. Само се шегувам. Така, че нека тя някой пък да дойде, за да я науча да ти готви твоите любими пълнени чушки. Всъщност, тя наясно ли е с какви количества продукти ще й се налага да оперира?
...
-Не? Мен обикновено ме спасяваха познанията за вноса и износа, които получих в икономическия институт! Бедната жена! Да, и още - в събота пристига на гости у нас твоят приятел Марин.
...
-Как така няма работа тук? Това е нашият дом, това е твоят приятел. Смятам да го посрещна чинно и почетно в най-висша степен. Купила съм цяла каса бира.
...
-Кога се договорихме ли? Теб те нямаше! Ти нещо се натягаше в службата! И беше в командировка, а той се обади в къщи и...
...
-Не, не съм се утешила бързо. Когато се договаряхме, още никой не знаеше за твоето „заминаване”.
...
-Той е знаел? Е, тогава защо мен питаш!? А от друга страна - ми харесва този тарикат, бързо се е ориентирал!
...
-Не, не зная той какво харесва...
...
-Орален секс ли? Отлично, миличък! Най-сетне заприлича на себе си. Заговори за понятни за теб неща.
...
-Да и аз го харесвам оралния секс, ако вече не помниш, никога не съм била против да погевезя мъжа в тази насока.
...
-Не, ти не може с нас да споделиш мъката от раздялата. Всеки си има лична придобивка - най-добрата ми приятелка си има нов мъж, мъжът ми си има нова жена, аз си имам нов приятел, на който ще правя орална любов.
...
-Звъниш, за да й кажеш, че си прибързал с решението?
...
-Пиян си бил и лошо си осъзнавал отговорностите?
...
-Прибираш се довечера вкъщи?
...
-Хммм... Знаеш ли, след преживяния стрес ще трябва да се разтоваря с масаж и маникюр.
...
- Не, не смятам да стоя пред печката. По пътя към вкъщи ще прескочиш до любимия си китайски ресторант! Ще донесеш от там храна! И ще си направим романтична вечеря! В колко часа да те чакам?

Божии помощници



Закусвам и се замислям - трябва ли да боядисам тавана или да си стои така засега... Звъни се. Отварям - мъж на около 50 години и с него 25-годишна. Симпатична при това.
- Здравейте... На какъв език ще говорим? - В стойка ловно куче започва мъжът.
- На суахили. - Отговарям. - Никога не съм чувал суахили. Не съм против да послушам, ако на Вас Ви е все едно.
- Виждам, че ще е най-добре на български. - Прави неочакван извод мъжът.- Вие чували ли сте за Библията?
- Чувал съм, една такава книжка, даже и с картинки съм я разглеждал.
- Това не е книжка! Това е Книга! Най-голямата сред книгите! - Кой знае защо започва да нервничи той. - В нея описано как да се спасим!
- Брей! - Поддържам тържествеността на мига аз. - На коя страница е записано!
- На всички! - Неуверено заявява мъжът. - Вие искате ли да се спасите и да получите най-висше блаженство!?
Девойката през цялото време стои странично, мило се усмихва и нещо си отбелязва в бележник.
- Разбира се! - Потвърждавам желание да се спася и се обръщам към девойката. - Искате ли да влезете и да ме спасите?
- Благодаря. Ние може да влезем и да поговорим. - Мъжът започва да трие пода с крака и се опитва покрай мен да влезе вътре.
- Къде? - Спирам го аз. - Аз повиках момичето. Ти през това време иди още някой друг да спасиш. Целият вход е неспасяем. Вие въобще трябва да се разделите, ако искате да спасите повече хора.
Момичето почервенява, мъжът започва да пръхти....
- Ние ще Ви дадем списание и Вие ще дойдете при нас на сбирка! - Девойката се оказва с дивен мъжки баритон.
- Господинът също ли ще го водим на сбирката - злодейски мигам аз с очи - или засега да обикаля и спасява хората по входовете!?
- Задължително заповядайте при нас! - Двойката настъпателно се ориентира към асансьора.
- Че кажете адреса, де! - Викам вече в затворената врата на асансьора. - Как са дойда иначе?
След два-три часа. Боядисването на тавана върви с пълна сила и лицето ми даже е покрито с два слоя вар. Звъни се. Отварям - две лелки, едната с Библия в ръка и другата отново с бележник.
- Здравейте... На какъв език ще говорим? - Явно това начало за разговор е стандартно за всички спасители.
- На древноарамийски. Отговарям.
- На какъв? - Не разбира едната лелка.
- Супер. Вървят си хората по стълбищната площадка, а тук две лелки, облечени като за селска сватба, и тотално изпръскан с вар младеж на древнорамийски говорят. Вие кои сте?
- Ние сме Свидетели на Иехова. Чували ли сте за Библията?
- Да! - Твърдо отговарям аз. - Най-голямата сред книгите! В нея описано как да се спасим!
- Искате ли да се спасите? - Строго питат лелките.
- Не! - Викам аз. - Всъщност искам, но не искам точно Вие да ме спасявате. Мен какви девойки са ме спасявали, аз и на тях отказах.
- Нека да Ви прочета малко от Библията. Веднага ще разберете, че трябва да се спасите.
- Брей, че кои сте Вие - строго говоря на лелките - за да изправите това, което Господ е създал криво?
- Ау, - приятно са удивени лелките - значи сте чели Библията?
- Да, и нека сега да хвърлят върху мен камък и от камъка ще си направя църква аз!
- Това пък откъде го взехте? - Сърди се едната лелка.
- Как откъде - от Господ, нали всичко е създадено от него!? - Назидателно пояснявам аз. - При това да знаете, че „Г” е главно. За всеки случай, ако нещо се шегувате. Но ще е глупаво да ходите на събрания и да се шегувате.
- Вие на Конгрес бяхте ли?
- За сексуалните реформи ли?! Не, не съм.
- Вие пък! На Конгреса за Духовно Възраждане! В събота, дето се проведе.
- Ааааа.Да, разбира се, бях.
- А кой изнасяше реч? - Подозрително питат лелките.
- Добри хора говориха там! - Толкова лесно няма да ме хванете в дреболии. - Разказваха как ще се спасим всички ние. На конгреса ми се отвориха очите и видях светлина. Животът ми се изпълни със смисъл.
- Похвално. - Лицата на лелките отразяваха „подозрение”. - Поне знаете ли името на Бога, за да се помолите за спасение в деня на Страшния съд?!
- Иехова, разбира се! - Разгадавам и тази загадка. - Но слушайте, сестри, нали сте дошли да ме спасявате?!
- Да, така е. Искате ли да Ви оставим брошури?
- Не! За да се направи брошурата, се е наложило да умре едно дърво. Готови ли сте да дойдете на помощ на ближния си!
- Винаги готови! - Разбира се, те казват просто: „Да!”, но прозвучава като пионерското: „Винаги готови!”.
- Помогнете ми да измия пода, така ще ме спасите от гнева на жена ми. Аз ще бъда спасен, а Вие като добри самарянки ще бъдете възнаградени на небето.
- Ние трябва да тръгваме, - разбързаха се лелките - ние имаме още цял микрорайон да спасяваме.
- Аз Вас като християнин християнки Ви моля!
- Ние... Друг път... Задължително! - Бързат към асансьора и двете.
- Поне брошура ми дайте! - Викам аз отново при затворена врата.
Сядам да запаля цигара и да чакам дали ще дойде някой друг да ме спаси!

Парите на никого не стигат


Не е тайна, че парите на никого не стигат. На всички. И на черния, и на жълтия. И на мен, и на теб. И всеки е принуден някак да се ограничава, за да върже двата края. Пенсионерът си плаща светлото и топлото и после всеки ден се бръсне гладко и прави опити да ползва студентската си карта за намалание в университетския стол. Младеж купува цветя, шампанско, не му остават пари за презервативи. После двамата с мацката седят и гледат телевизия. Трети пък много иска да си купи металургичен комбинат в Индия и условията като, че ли са добри, цената е направо убиец, но ще се наложи да си продаде футболния отбор, и то точно сега преди световното, когато вече има договореност с някои спортни тотализатори. И това го измъчва, лишава го от сън. Четвърти пък изпива две ракии, а за трета няма ... и стотинка няма, дори да се убие. Стои с протегната ръка пред магазин за спиртни напитки и си чеше топките.Това има, това чеше. Пети пък се труди в сферата на гей-сутеньорството и за него фразата „да свързваш двата края”, не е само думи.
Общо казано, за всички е сложно.
Ето и Иван Иванов стоически тегли талигата на живота, натоварена със семейство с две деца, ипотека, перманентен ремонт и битов алкохолизъм. Децата искат да ядат и велосипед. Жената иска парфюм и нови тапети в спалнята. Вноските за ипотеката влизат в живота му регулярно като менстурация. И само алкохолизмът ласкаво и здраво като ръка на арап-евнух го прегръща, притиска към гърдите и го води надалеч в блестящи светове. Само, че и той ебалникът го прави срещу пари.