Проблемите на съдебната система са онагледени и илюстрирани от множество примери. За всички, имащи уши да чуят, очи да видят! Аз ще представя само тези, с които се сблъсква гражданин, непритежаващ никакви юридически знания, решил да се обърне към съд.
1. Организационни трудности
Отсъствието на иформация е първата бариера по пътя към достъпността на правосъдието. За да бъде решен конкретен юридически проблем, като начало трябва да се състави искова молба до съда. Почти във всички съдилища още от тоталитарно време се е съхранило голямо табло с образци на искове за всякакви случаи от живота. За съжаление информацията е доста поостаряла, но друга алтернатива няма, защото да получиш в съд някаква, каква да е, устна информация, практически е невъзможно. С желание да решат този проблем пред някои съдебни сгради дежурят адвокати и срещу скромна сума пари в брой разясняват на хора с подобна нужда елементарни процесуални въпроси.
Изгубвайки време и пари, за да разбере какво е нужно, съставяйки молба и събирайки документи за подаването й в съда, идва ред човек да се сблъска с огромни опашки, най-често оправдавани с обективни причини - например: има прекалено много желаещи да подават искове, и прекалено малко съдии да ги приемат. Така ли е настина, един господ (лапсус - върховен съдия) знае!?
Съдилищата имат приемни дни за подобни молби на граждани най-често два пъти на седмица. По време на приема съдии и съдебни служители са като шесторък Шива: извикват с призовки страни по спорове за събеседване, приемат хора за получаване на разрешение да се запознаят с дела и решават други технически проблеми. Така, че гражданин, който се опитва самостоятелно да подаде искова молба, практически няма шанс да успее от първия път. От страни погледнато през погледа на обикновения човек няма пречка времето за прием, събеседване и прочие несъвместими дейности да бъде разграничено по часове. Но понеже от години нищо не се променя, се създава впечатление, че на съдът така му е изгодно.
Може, разбира се, заявлението да се изпрати поща, а след това в течение на няколко месеца да се ходи в съда и да се правят опити да се разбере къде са изчезнали докумените и да се получава традиционен отговор: „Чакайте призовка!”.
Има още една трудност - работното време на съда. То е от 9 до 17 часа. Именно по това време болшинството граждани е на работа и няма възможност с часове да виси по опашки.
Пропускам дребните трудности, свързани с липса на средства, защото това не зависи от съда. Или зависи, защото някои съдебни сгради обаче могат да се видят обяви, че при подаване на иск ищецът е длъжен да предостави папка, десетина бели листа и прочие канцеларски консумативи!? Това са крайности, но дори и тогава човек не може да разбере защо липсата на помощни средства е пречка за приемане на иск, а за някои съдии и достатъчнен довод за отказ от разглеждане на делата.
Когато все пак искът е подаден, следват проблеми от друг порядък.
2. Трудности с персонала
Безочието и неуважението към хората за жалост е станало неделима част от съдебната система. Понякога се създава усещане, че не съдът е в полза на човека, а човекът служи на съда. И дори да припишем само на административния персонал пренебрежението, оценявано от съдиите най-вече като недостатък на възпитание, образование и лична култура, то нежеланието да се спести чуждо време не може да се обясни с нищо друго, освен с общо, характерно за всички служители на съдебната система, безхаберно отношение към хората. Да се въведе в масова употреба секретарска усмивката, може стане, само ако се приложи и прилична заплата, но като начало началниците трябва да осъзнаят необходимостта и от двете.
Стандартна ситуация: човек е получил призовка за дело в 9 часа. Съдията пристига на работа в 9,30. Още 20-30 минути се занимава със свои си работи, едва след това обявява, че делото се отлага, понеже липсват някакви документи, някой адвокат е ангажиран, ответникът не се е явил, свидетел се е заболял или пък под конвой са довели подсъдим по друго дело и е наложително неговото дело да се разгледа с предимство, а не вашето. Има и още една, не рядко срещана схема на замотаване във времето - една от страните по делото предварително известява съда за невъзможността да се яви по уважителни причини. Да се предупреди другата страна за това съдът не смята за уместно. В края на краищата какво са един човек да изгуби три часа, за да узнае, че делото му за пореден път се отлага.
За непочтителното отношение на съдии към обикновени граждани може да се говори много. За съжаление в съдийските среди предпочитат да не забелязват нарушения в съдийската етика. А когато все пак има съдии, лишени от правомощия поради действия, несъвместими с призванието на професията им, тези случаи са дълбоко омълчани в завеса от тайни. Всичко това създава в магистратите чувство за безнаказаност и пълна свобода на действие да се разпореждат не само с време, но и със съдби на хора.
3. Проблеми със съдийски манталитет
Когато човек се обръща към съд, той подсъзнатело се надява съдията да е обикновен човек като него, който обаче във всекидневието се натъква на множество юридически проблеми и затова може да вникне лесно в същността на възникнал конфликт. Обаче надеждите не само пред вратите на рая са напразни.
Общувайки често със съдии, съм забелязала една здакономерност - съдията мисли като обикновен гражданин само до вратата на залата за съдебно заседание. Влизайки вътре, той изгубва способност да съпреживява и разсъждава, и поради това приема решения, доста често неподаващи се на логично обяснение.
Най-разпростанен пример - искане за морални щети. Обръщайки се към съд, пострадалият се надява не само да възтържествува правдата, но и за наказание на нарушителя. Често съдиите, разглеждайки подобни спорове за нанесени морални вреди, изхождат не от целите да се накаже извършителя и се пресече подобно поведение за бъдеще, а от позицията „да не вземе ищецът да се обогати за сметка на ответника”. При това понятията „много” и „малко” се оценяват от съдиите не в зависимост от конкретна ситуация, а спрямо личен стандарт на живот.
Получава се така, че вместо реална защита на имуществени интереси, ищците получават суми, които не могат да бъдат наречени по друг начин освен като подаяние от страна на съда. И тук не става дума за случи, когато съдът може да бъде заподозрян в необективност (макар да има и такива), а за тези, когато действията на съда, освен като особен прочит на принципите за справедливост, по друг начин не могат да бъдат обяснени.
За проблемите на съдебната система може да се говори дълго и обширно, без да е възможно да се изчерпят. Но един извод се налага, че съдебната власт преживява остра криза, последствията от която може да надминат икономическата. Държава, в която съдебната власт няма реална сила, не може да бъде уважавана нито от гражданите си, нито от самата държава, позволяваща си да се отрече от поети задължения към тях. Такава държава дори не би трябвало да може да съществува!
Б.а. - В този материал (и не само) под „съдии” разбирам всички съдии, освен българските.
1. Организационни трудности
Отсъствието на иформация е първата бариера по пътя към достъпността на правосъдието. За да бъде решен конкретен юридически проблем, като начало трябва да се състави искова молба до съда. Почти във всички съдилища още от тоталитарно време се е съхранило голямо табло с образци на искове за всякакви случаи от живота. За съжаление информацията е доста поостаряла, но друга алтернатива няма, защото да получиш в съд някаква, каква да е, устна информация, практически е невъзможно. С желание да решат този проблем пред някои съдебни сгради дежурят адвокати и срещу скромна сума пари в брой разясняват на хора с подобна нужда елементарни процесуални въпроси.
Изгубвайки време и пари, за да разбере какво е нужно, съставяйки молба и събирайки документи за подаването й в съда, идва ред човек да се сблъска с огромни опашки, най-често оправдавани с обективни причини - например: има прекалено много желаещи да подават искове, и прекалено малко съдии да ги приемат. Така ли е настина, един господ (лапсус - върховен съдия) знае!?
Съдилищата имат приемни дни за подобни молби на граждани най-често два пъти на седмица. По време на приема съдии и съдебни служители са като шесторък Шива: извикват с призовки страни по спорове за събеседване, приемат хора за получаване на разрешение да се запознаят с дела и решават други технически проблеми. Така, че гражданин, който се опитва самостоятелно да подаде искова молба, практически няма шанс да успее от първия път. От страни погледнато през погледа на обикновения човек няма пречка времето за прием, събеседване и прочие несъвместими дейности да бъде разграничено по часове. Но понеже от години нищо не се променя, се създава впечатление, че на съдът така му е изгодно.
Може, разбира се, заявлението да се изпрати поща, а след това в течение на няколко месеца да се ходи в съда и да се правят опити да се разбере къде са изчезнали докумените и да се получава традиционен отговор: „Чакайте призовка!”.
Има още една трудност - работното време на съда. То е от 9 до 17 часа. Именно по това време болшинството граждани е на работа и няма възможност с часове да виси по опашки.
Пропускам дребните трудности, свързани с липса на средства, защото това не зависи от съда. Или зависи, защото някои съдебни сгради обаче могат да се видят обяви, че при подаване на иск ищецът е длъжен да предостави папка, десетина бели листа и прочие канцеларски консумативи!? Това са крайности, но дори и тогава човек не може да разбере защо липсата на помощни средства е пречка за приемане на иск, а за някои съдии и достатъчнен довод за отказ от разглеждане на делата.
Когато все пак искът е подаден, следват проблеми от друг порядък.
2. Трудности с персонала
Безочието и неуважението към хората за жалост е станало неделима част от съдебната система. Понякога се създава усещане, че не съдът е в полза на човека, а човекът служи на съда. И дори да припишем само на административния персонал пренебрежението, оценявано от съдиите най-вече като недостатък на възпитание, образование и лична култура, то нежеланието да се спести чуждо време не може да се обясни с нищо друго, освен с общо, характерно за всички служители на съдебната система, безхаберно отношение към хората. Да се въведе в масова употреба секретарска усмивката, може стане, само ако се приложи и прилична заплата, но като начало началниците трябва да осъзнаят необходимостта и от двете.
Стандартна ситуация: човек е получил призовка за дело в 9 часа. Съдията пристига на работа в 9,30. Още 20-30 минути се занимава със свои си работи, едва след това обявява, че делото се отлага, понеже липсват някакви документи, някой адвокат е ангажиран, ответникът не се е явил, свидетел се е заболял или пък под конвой са довели подсъдим по друго дело и е наложително неговото дело да се разгледа с предимство, а не вашето. Има и още една, не рядко срещана схема на замотаване във времето - една от страните по делото предварително известява съда за невъзможността да се яви по уважителни причини. Да се предупреди другата страна за това съдът не смята за уместно. В края на краищата какво са един човек да изгуби три часа, за да узнае, че делото му за пореден път се отлага.
За непочтителното отношение на съдии към обикновени граждани може да се говори много. За съжаление в съдийските среди предпочитат да не забелязват нарушения в съдийската етика. А когато все пак има съдии, лишени от правомощия поради действия, несъвместими с призванието на професията им, тези случаи са дълбоко омълчани в завеса от тайни. Всичко това създава в магистратите чувство за безнаказаност и пълна свобода на действие да се разпореждат не само с време, но и със съдби на хора.
3. Проблеми със съдийски манталитет
Когато човек се обръща към съд, той подсъзнатело се надява съдията да е обикновен човек като него, който обаче във всекидневието се натъква на множество юридически проблеми и затова може да вникне лесно в същността на възникнал конфликт. Обаче надеждите не само пред вратите на рая са напразни.
Общувайки често със съдии, съм забелязала една здакономерност - съдията мисли като обикновен гражданин само до вратата на залата за съдебно заседание. Влизайки вътре, той изгубва способност да съпреживява и разсъждава, и поради това приема решения, доста често неподаващи се на логично обяснение.
Най-разпростанен пример - искане за морални щети. Обръщайки се към съд, пострадалият се надява не само да възтържествува правдата, но и за наказание на нарушителя. Често съдиите, разглеждайки подобни спорове за нанесени морални вреди, изхождат не от целите да се накаже извършителя и се пресече подобно поведение за бъдеще, а от позицията „да не вземе ищецът да се обогати за сметка на ответника”. При това понятията „много” и „малко” се оценяват от съдиите не в зависимост от конкретна ситуация, а спрямо личен стандарт на живот.
Получава се така, че вместо реална защита на имуществени интереси, ищците получават суми, които не могат да бъдат наречени по друг начин освен като подаяние от страна на съда. И тук не става дума за случи, когато съдът може да бъде заподозрян в необективност (макар да има и такива), а за тези, когато действията на съда, освен като особен прочит на принципите за справедливост, по друг начин не могат да бъдат обяснени.
За проблемите на съдебната система може да се говори дълго и обширно, без да е възможно да се изчерпят. Но един извод се налага, че съдебната власт преживява остра криза, последствията от която може да надминат икономическата. Държава, в която съдебната власт няма реална сила, не може да бъде уважавана нито от гражданите си, нито от самата държава, позволяваща си да се отрече от поети задължения към тях. Такава държава дори не би трябвало да може да съществува!
Б.а. - В този материал (и не само) под „съдии” разбирам всички съдии, освен българските.
Няма коментари:
Публикуване на коментар