Благодарност за "24 часа"

Повече може да прочетете в броя от 9 декември 2009 година, сряда

Как се чувствате, изправена пред най-голямото изпитание в живота - да оцелееш?
Аз съм зодия лъв. За лъвчетата е присъщо: колкото повече ни се струпва на главата, толкова по-сръчни сме в напъните да се борим! Кога успяваме, кога - не. Божа работа! Но не позволяваме да ни казват какви прегради да прескачаме. Затова в момента се чувствам като истинска лъвица - предизвикана и готова за борба!

Какво се случва в главата на една жена, чула страшната диагноза?
Ако някой мисли, че като види данните от биопсията, тя изпада в шок, прилошава й, реве и прочие, много греши. Само в редки случаи, най-вече в романи и филми. Нещата никога не стават от раз. Обикновено човек има достатъчно време да се осведоми за проблема, преди да излязат окончателните резултатите. (Хистологичните изследвани са готови за около две седмици!). И докато чака лекарско становище, постепенно свиква с мисълта, че нещата са на половина възможни, наполовина - не. Но шансовете са равни. Което е по-важно. Открива и много други като него, успели да наклонят вероятностите в своя полза.
Макар, че всеки реагира различно на лоша новина. Въпрос на нрав и начин на живот.
Няма да се правя на юначка. Ще кажа, честно: докато чаках резултатите от първата биопсия, се преструвах, че не чакам нищо. Ама за всеки случай, пратих брат ми да ги вземе, че ако все пак има нещо лошо, той първи да научи, пък после да мисли как да ми казва. За късмет изследванията ми са изгубени. Приех го като знак от горе, че ми няма нищо. Близо година, натоварена от битовизми, не се сещах да направя нови. А съществуваха малки признаци за предстоящо голямо, които ми даваха основание да посветя повече време на здравето си. Не искам да навлизам в медицински детайли, но навременната диагностика е изключително важна. На този етап се страхувах не, че имам онкологичен проблем, а от това, че животът ми ще се промени драстично. Суета.
Преди месец нещата обаче се изостриха, и аз си изчетах всичко по темата. Тогава и добих усещане, че няма време за отлагане. Направих нови изследвания. Вече сама получих епикризата. Съвсем делово договорих датата на операцията и сега съм лъвица, готова за скок.

В какво вярвате? Кое ви дава надежда?
В специалистите и приятелите, които не ми дават даже и за миг да допусна, че болестта е по-опасна от мен. Най-важно за човек в подобно положение е: да е добре информиран и да не остава сам. Чувството да хумор е един от добрите подръжници при трудности! И в кръга на шегата: ако е рекъл Господ, да има и още няколко проблема за решаване, нещата се олесняват. Не остава време да се осъзнае кой е по-важен. Пак принципа на лъвчетата: „Колкото повече - толкова повече!”

Имате невероятни перипетии в живота си. Черпите ли от тях кураж да гледате напред?
Не съм сигурна, че куражът е нещо, което се натрупва с опит. Ние или се раждаме сърцати, или даже и не се сещаме какво е това издържливост! Въпрос на характер е. Но винаги е по-лесно, ако човек е успявал да се справи с критични ситуации и друг път.

Има ли преграда, която не бихте прекрачили в книгите си?
Не бих написала изчерпателна и подробна автобиография, защото това ще засегне много хора: такива, които не искам да тревожа и такива, които не желая да тревожат мен. В книгите си по-скоро споделям впечатления, които са интересни като психология, а не като патология. Предпочитам да давам повод за размисъл, а не за скандали.

Разкривате ли всичко докрай, дори неща, за които свенливо се мълчи?
Аз лично не се съм сигурна, че останаха неща, за които се мълчи. Дори и да има някакво мълчание, то е по-скоро крещящо, отколкото свенливо. Но моите читатели специално се впечатляват от това, че не крия какъв живот съм живяла. Докато всички се опитват да потулят миналото си: политическо или криминално, обществото се нуждае от това, че някой да споделя. Затова хората четат моите книги. Вярват, че колкото смело коментирам себе си, толкова и откровено пиша за нещата, които съм наблюдавала около мен.

Обвинявали ли са ви, че сте крайна?
Няма нужда друг да ме обвинява, аз самата считам, че съм такава. Разликата между мен и останалите, обаче, е, че аз си се харесвам.

Какви са сюжетите на новите ви творби?
Не крия, че обикновенно вестникарски заглавия ме насочват към теми за писане. Винаги съм благодарна на пресата, че захранва въображението ми със сюжети и герои!
Последната книга, над която работя дори сега в болницата, се казва „Овлечена с любов!”. Една жена организира собственото си отвличане, за да се спаси от тираничния си съпруг.

Имате ли желание да филмирате своя книга?
Книгите и филмите са две напълно различни неща: при първото насладата е мисловна, от думите, а при второто се получава задоволство зрително, от картини. Ако реша да участвам във филмова продукция, трябва да пиша специален сценарий.

Коя героиня бихте избрали за себе си?
Във всяка от моите героини има по мъничко от мен. Описвайки ги, аз изживявам живот, какъвто бих искала и такъв, който се страхувам да живея.

Допускате ли лесно мъж до вас, след като знаете тайната на мъжете?
Без коментар. Ако кажа „Не!”, се обричам на самота, защото кой мъж ще ме поиска такава всезнайка на тайни! Ако кажа „Да!”, ще ме застигне женската завист.

Какво бихте посъветвали една жена след 40-те. Трябва ли да се бори и да вярва в любовта?
Не съществуват универсални съвети. Но човек винаги трябва да вярва в това, че е нужен някому и да се бори да има някой до себе си.

Имате ли любим филм, книга, плачете ли на любовни сцени?
Може да ме разплаче само човешкото бездушие, не и любовта.
Но при мен професионалната деформация е тотална. Като видя целуващи се, мисля повече за хигиена, отколкото за романтика. А заради книгите, които пиша, основно с криминални сюжети, гледам и филми с такава насоченост. Затова рядко се стига до сълзи.


Мила Вачева