Откъс от новия ми роман "Ключалки на гнева"

Насилие сред децата

„Аз седя, обличам се, говоря, ям - пише Баал Сулам в статията си „Свободата на волята”. - Всичко това става, не защото аз искам така да седя, така да се обличам, така да говоря или така да се храня, а защото другите искат аз така да седя, да се обличам, да говоря и да ям по този начин. Всичко това става в съответствие с желанието и вкусовете на обществото, а не по мое собствено желание.”

Агресията срещу себеподобните е стара като света. Още в първите глави на Библията се споменава следното: „И рече Каин на брата си Авеля: да идем на полето. И когато бяха на полето, Каин нападна брата си Авеля и го уби”. Впрочем причината Каин да убие родния си брат е същата, която изтъкват и повечето деца, извършили насилие върху себеподобни: почувствал се огорчен, пренебрегнат, отхвърлен от Бог и видял причина за това не в себе си, а в съществуването на Авел. И решил, че само убивайки брат си, ще се почувства удовлетворен, щастлив. Според много тълкуватели на Библията, всички Адамови потомци са заразени с греха от самото си раждане, светът лежи в зло, подложени сме на постоянни атаки на лукави демони. И нужни са много усилия, постоянна бдителност, за да се отклоняваме от греха. Така погледнато, не е чудно, че от време на време някой убива някого, а че, слава Богу, това се случва относително рядко.
На християните им е указан врагът, знаят как да го разпознават, дадени са им средства за борба с него, винаги могат да разчитат на Божията помощ в духовни битки. Но как стоят нещата при невярващите, нецърковните хора, към които, за жалост, се числят по-голяма част от днешните деца и младежи? В кого разпознават врага на човешкото им добруване и как водят своите лични битки със злото в света?
Етимологическото значение на думата „престъпление” е да престъпиш отвъд нещо, отвъд наложено ограничение, забрана. В исторически смисъл, това означава да престъпиш Божия закон. Във всекидневието, в бита под престъпление разбираме: нарушаване на граждански закони и общоприети морални норми, чиито изисквания са несравнимо по-ниски в морално-нравствено отношение от тези на божиите заповеди. Например, гражданските закони забраняват убийството, а според божиите заповеди даже и онзи, „който мрази брата си, е човекоубиец”. Нещо повече, Библията повелява дори да обичаме враговете си. Но в голяма част от съвременните общества гражданското право остава единствен регулатор на поведение, единствен ясен коректив за нерелигиозните хора. Нещото, което възпира човека от извършване на престъпление, е страхът от възмездие. Приличното му поведението се крепи единствено на страха от наказание. Но ако има увереност, че престъплението му ще остане неразкрито, какво ще го възпре от злодеяние? Нищо. Затворите са пълни с хора, които са били убедени, че престъпленията им ще останат неразкрити и ненаказани. На това се е надявал Каин. Вярвали са в своята безнаказаност и две момичета от Пловдив, убили своя съученичка. В дните след убийството, според разкази на съучениците им, са били спокойни, дори радостни. Сълзите и съжалението дошли след ареста, пред неясната и тежка перспектива на опропастено бъдеще.
Днешните младежи нямат традиционно възпитание, а оттам и разбирания за добро и зло. Под влиянието на масовата култура в тяхното съзнание добро е всичко, което ти носи удоволствие, успех, популярност, а лошо е всичко, което те ограничава, ощетява или просто ти пречи да се чувстваш добре. Всички средства за постигане на доброто са добри (стига да не те хванат). Всички средства да елиминираш злото са добри (стига да не те хванат). Съвременото дете се стреми да прави само каквото му доставя удоволствие, задоволявайки душевно-телесните си нужди. И ако тези стремежи не са контролирани от родители и общество, стават самоцелни, превръщат се в една или друга страст. И рано или късно тяхното непостигане пораждат в детето раздразнение, гняв, тъга, униние и други чувства. Това е в най-общи линии моделът на мислене, с който растат децата днес. Логично е да се запитаме: факторът „ако ме спипат” достатъчно силен ли е, за да възпре от злодеяние някого? И ако детето има увереност, че няма да го спипат, какво ще го спре да извърши престъпление?
Тепърва ще се водят обществени диспути на най-различно равнище относно немотивираната агресия у подрастващите, ще се търсят причини, ще се търсят механизми за защита. Но за всички е ясно: докато мерките са само външни - забрани, контрол, ограничения, наказателна отговорност - престъпленията ще се увеличават. Вероятно най-вече сред непълнолетните, защото законът е най-снизходителен към тях.
Трудно е да се даде просто определение на „агресивност”, тъй като в ежедневния език думата се ползва с различни значения. Очевидно маниакът, който изнасилва жени в парка, върши акт на агресивност. Но и Шумахер, който се втурва да изпревари противника си, също се смята за агресивен. За агресивен намираме и шофьор, който профучава заплашително край нас на пътя. Същото може да се каже и за преуспяващ бизнесмен, наричан „пробивен”. За агресивно се смята и дете, което ревниво брани играчките си от другите, както и дете, което бие другарчето си. На по-дълбоко равнище на размисъл нацупена физиономия на съпруга, която по време на вечеря мълчи демонстративно, също може да се приеме за акт на „пасивна агресия”. И дете, което нощем се подмокря; младеж, който заплашва да се самоубие, защото е получил двойка; ученичка, която упорито се старае да реши трудна задача, биха могли да бъдат определени като склонни към агресивност. И в този ред на мисли - агресия ли е контролът, упражняван от държавата за поддържане на ред и законност? А не така преките форми на агресия, чрез които членове на дадена раса или религия унижават и подценяват хора от други раси или религии, те какво са? Ако тези форми на поведение бъдат включени в общия термин „агресивност”, положението се усложнява.
За да изясним разбирането си за агресивността, трябва отделим „конструктивните” страни на определението от неговите разрушителни аспекти, да разграничим поведение, което причинява зло на другите от поведение, което не причинява. Тогава пробивният бизнесмен или ученичката, която работи над математическа задача, не могат да бъдат смятати за агресивни, но маниак-изнасилвач, дете, което бие приятелите си, младеж, който заплашва да се самоубие, ще бъдат.
Така изглеждат нещата, ако се съсредоточим само върху резултата на агресията, но пренебрегваме намеренията на извършителя на действието, а те са основният аспект при определяне на агресивността. Агресията е поведение, целящо да причини зло или болка. Тогава Шумахерт не извършва агресивно действие, защото целта му е по най-ефикасен начин да победи противника си. Поведението му ще се смята за агресивно, ако цели да причини болка или нарани противника си, независимо от това, дали ще успее да го направи или не. За илюстрация да допуснем, че в гнева си дете удря своя баща. Ударът е съвсем слаб, по-скоро разсмива бащата отколкото го наранява. Въпреки това е акт на агресивност. По същия начин детето може по време на игра неволно да удари баща си в окото с играчка и да причини силна болка. Това действие няма да се определи като агресивно, защото болезнените последици са непреднамерени.
Тогава агресията може да се разграничи на преднамерена и не, агресивност, която самата е цел или служи за средство за постигане на целта. Така Шумахер би могъл умишлено да нарани противник като го извади от състезанието с нарочно причинена катастрофа и да повиши шансовете си за победа. От друга страна, той би могъл да извърши същото действие в последните минути от състезанието, за да се „разплати” с него за реална или въображаема обида или унижение; в този случай актът на агресивност е сам по себе си цел.
Учените спорят дали агресивността е вроден инстинкт или поведение, което се научава. Дебатите варират от благороден дивак, добро създание, на което обществото с ограничения налага да е агресивен и го покварява, до човекът звяр, чиито естествени инстинкти към агресивност могат да се обуздаят само с прилагане на мерки за опазване на обществения ред. Някои учени, считат, че човек се ражда с инстинкт към смъртта. Понякога той е насочен навътре и се изразява в наказание, което човек налага върху себе си, и в крайната си форма това наказание се превръща в самоубийство. Друг път е насочен навън, проявява се във враждебност, разрушителни наклонности и убийство. И обществото играе основна роля в регулирането на този инстинкт и помага на хората да превърнат разрушителната енергия в приемливо или дори полезно поведение.
Други учени отиват по-далеч в концепцията за вродената агресивност на човека като приемат, че той не само е роден убиец, но разрушителната му наклонност е единствена по рода си сред животните. Те правят предположение, че да се нарече човешкото поведение зверско е оскърбление за другите видове, различни от човека. С изключение на някои гризачи няма друго гръбначно животно, което да убива себеподобни така последователно и безсмислено.
Най-отблъскващите примери на човешката жестокост обикновено описваме като зверски и животински. С тези определения подсказваме, че подобно поведение е типично за животните, намиращи се на по-ниско стъпало на развитие от нас. В действителност обаче крайности на „зверско” поведение се проявяват само у човека. Свирепостта, която човек проявява към друг, не може да се сравни с нищо в природата. Печален факт е, че ние сме най-жестокия и безмилостен вид на земята, макар и да настръхваме от ужас, когато от историята научаваме за жестокостите, които хора са извършвали срещу хора.
Липсват убедителни доказателства дали агресивността е вродена. Проведени са множество експерименти, които доказват, че ако даден организъм устрои живота си така, че в него да няма външни стимули за борба, той не получава никакви физиологични или психични увреждания от това, че не проявява агресивност. Ярък пример за това са опитомените животни и дори съвместното отглеждане на непримирими природни врагове като котки и мишки заедно, например. Което навежда на мисъл, че дори и агресивността да е инстинкт, тя не е жизненоважна за оцеляването на човек.
Някои учени са стигнали до извода, че дори да съществува такъв инстинкт, той може да бъде контролиран и хората се отличават коренно от останалите видове по това, че научаването играе важна роля в тяхното агресивно поведение. У хората агресивността е функция на сложно взаимодействие между вродени склонности и заучени реакции. Много животни: от безмозъчни насекоми до човекоподобни маймуни, нападат животно, което навлиза в територията им. Но не може да опростим нещата и да правим извод, че човек също е програмиран да брани територията си и да се държи агресивно в отговор на специфични стимули. Поведенческите модели, вродени у човека, са безкрайно гъвкави и податливи на модификация. Има голям брой данни, които свидетелстват за подобна гъвкавост на поведението дори сред животните. Например: правен е опит определена зона в мозъка на маймуна се дразни с електрически ток и у нея да се предизвиква агресивна реакция. Но маймуната не напада винаги, когато тази зона се дразни. Ако е в присъствие на други маймуни, с по-ниско положение от нея в социалната йерархия, тя ще ги нападне. Ако обаче същата зона е дразнена, когато тя е в присъствие на маймуни, с no-високо положение от нея, няма да нападне, а ще избяга от тях. Така един и същ физиологичен стимул предизвиква различни реакции в зависимост от по-ранния опит. Същото важи за хората. Заключението, което може да направим от прегледа на тези данни, е следното: макар и да е възможно агресивността у човека да има инстинктивен компонент, важно е, че тя се noддава на модификация от ситуационни фактори. По какъв начин може да се модифицира агресивността, до каква степен и дали е необходимо? Преди да разгледаме тези въпроси, трябва да се запознаем със споменатите ситуационни фактори и начина, по който действат те.

Малките децата са на принципа всичко или нищо. Те не могат да разберат, че никой не е „само лош” или „само добър”. Не са в състояние да различат „измислено” от „истинско”. Всичко, което виждат по телевизията, в интернет, чета в книги и списания за тях е истинско и правилно. На този етап децата все още не са в състояние да мислят за последствията. А имат нужда от точни и ясни указания как да постъпват в различните ситуации. Тези указания трябва да бъдат повтаряни достатъчно често.
Как децата стават толкова агресивни и защо насилието им харесва?
Всичко започва от раждането. Какво вижда детето? Спокойно и щастливо семейство или всекидневни скандали, дори бой между родителите? Дали бебето разбира какво става? През първите три години от живота се формират основните невронни връзки в мозъка и определят какъв ще е човек през целия му живот. Ако през тези години, детето вижда насилие и гледа на него като на нормална част от ежедневието, то ще го възприеме като нормално.
Какво се случва през следващите години? Детето прави беля, а родителите, които не са си направили труд да прочетат поне една книга относно методи за възпитание на детето с любов и знаят само един метод, наследство от техните родители, удрят шамар или по-зле, няколко по дупето с успокоението, че не трябва се бие дете по главата, за да не оглупее. За тях това е нормална, необходима част за отглеждане на дете. Но какво разбира детето от възпитателни техники? От къде да знае как трябва да му въздейства определена техника? Не знае, разбира се. Техниката му действа по определен начин: то се подчинява точно на конкретното действие. Малките деца не възприемат боя като възпитателно средство, той не им въздейства по начина, замислен от възрастните.
Дете, нашамарено заради някоя беля, си прави четири основни извода. Най-често: "Този възрастен е опасен. Трябва да се пазя да не ме види какво правя, за да не ме удари пак!". И се научава да крие какво прави, да лъже, ако сгреши и не се доверява от страх да не бъде бито отново. Следващият съвсем логичен извод от шамара за малкото дете е: "Големи и силни хора могат да бият по-малки и слаби!". И се научава да се страхува от насилниците, в градината дава на по-големите играчките си, в училище дава на по-силните парите си. И продължава да не споделя, ако е било обект на насилие, от страх да не бъде отново бито без значение дали от насилник или от родител. И този модел на поведение го ръководи цял живот.
Някой деца стигат и до още един извод: "Аз съм лош човек. Заслужавам да се отнасят така към мен!" - сигурна рецепта за подчинение на насилници в училище, избор на брачен партньор-насилник и ниско самочувствие. Последният и най-пагубен извод, до който детето може да стигне, е: "Хората бият други като са ядосани. Когато се ядосам и аз ще бия!". Такова отношение създава насилниците. Не звучи логично? Но нито едно дете не включва в изводите си: "От днес нататък няма да правя беля!". Разбира се, че не.
Ако целта е детето да спре да прави бели (да удря братчето си, да разсипва мляко, да къса книжки, да пресича без да се оглежда), шамарът е смехотворно неподходящ. Разбира се, ударът ще спре лошото поведение за момента, но в дългосрочен план ще се направи още по-непослушно дете - дете, което иска да си отмъсти, за това че е било наранено. Децата разполагат с повече време да ни се противопоставят, отколкото ние – за да ги контролираме. Дори да успеем да наложим волята си – те могат да ни отмъстят
Децата се нуждаят от точна дефиниция за приемливо и неприемливо поведение.
Побойници и техни жертви най-често са деца, които са малтретирани в дома си, и такива, на които не се обръща никакво внимание, никой не общува пълноценно с тях и те си го връщат като си създават проблеми в училище. Те мислят така: “Имам проблеми в училище, родителите ще ми обърнат внимание. Не ми пука дали ще е позитивно или негативно, поне ще видя, че се интересуват от мен!". Те са недоволни, защото никой не се интересува от това какви са наистина, какви интереси имат, с какво се занимават... Никой не се държи с тях като с равен. Няма кой да отиде при тях и да им каже: "Предлагам ти истинско приятелство!". Ето това им липсва на тези деца - истински приятел, който ги разбира и подкрепя. Човек, на когото да се доверят и който ги приема и обича безусловно.
Никой тинейджър не се сеща да направи това за побойника в училище от страх да не бъде набит от него. А родителите не се сещат, защото: са твърде заети, са ниско интелигентни или не се интересуват от детето си. Може и трите заедно.