Записах се на стаж в един сайт за обучение на млади журналисти.
Не, че съм млада, но не ми е излишно обучение никога!
Приемам коментари за писането ми!
http://news.maars.net/bg/2011/05/26/
Ако знаем истината, свободни ли сме?
По повод световния ден на свободата на печата Международната организация
- Снимка: cs-faculty.stanford.edu
„Репортери без граници” изнесе статистическа информация, която постави България на последно място сред страните от ЕС по отношение на свободата на словото. Ние сме на 59-то място от общо 173 държави, в които организацията наблюдава състоянието на медиите.
Според интервю на Оливие Базил, от „Репортери без граници”, излъчено на 3 май 2011 година, в програма „Хоризонт”, БНР: положението със свободата на словото в България остава много, много трудно. „Ако съдим в световен мащаб, – казва г-н Базил – България попада в първата половина, защото, за щастие на българите, тя не е в положението на Еритрея, Хондурас, Китай, Бирма и Русия, в известен смисъл. По отношение на другите страни от Европейския съюз обаче тя е на последно място и се нарежда до Гърция, макар и по различни причини. Спрямо България има същите притеснения, както и спрямо Италия, където 10-ина журналисти живеят непрекъснато под полицейска закрила, защото разследват мафиотски групировки. Установяването на контрол върху медиите от сивата икономика, независимостта и зачитането на професията, особено в регионите извън София, остава особено тревожно. Има изкупуване от доста неясни купувачи на важни вестници като “Труд” и “24 часа”, има и други, които оказват съпротива на такива практики като “Дневник” и “Капитал”. Проблемът не е в някакъв отделен случай, а в системата, пазара и рекламата. Именно те правят статута на българския журналист изключително зависим от решения, които са изключително произволни. Има наистина ефективен контрол в обществените медии от страна на българското правителство, но има и редакционен контрол в частните медии чрез рекламния ресурс, а те редовно манипулират българите. Журналистите в България работят в обстановка на много заплахи. Наистина, тази година нямаше случаи както предишната, като с главния редактор на “Фрог нюз”, обаче това, което казах, са изключително смущаващи сигнали и в това отношение развитие в България няма.”
Този разговор дава повод да се замислим за значението и развитието насвободата на словото у нас. Като понятие то се свързва неминуемо с концепцията за медиите като четвърта власт и възниква преди около 200 години в англосаксонския свят. Какво стои зад метафората „четвърта власт”? Това е твърдението, че медиите са натоварени с функции да бдят над останалите три власти: съдебна, законодателна и изпълнителна. В демократичните страни тази роля се гарантирана от конституции чрез свободата на пресата и мнението. И теоритично предоставя възможност основна цел и приоритет на медиите да е неутрално пресъздаване на действителността, както и осъществяване на разследваща журналистика. А разкриването на политически, социални и икономически злоупотреби, корупция и скандали да довежда до корекции върху системите на съответната власт, в която те са били открити и извадени на публичното внимание.
Това обаче е трудно изпълнимо дори в едно демократично общество. (Приема се, че в недемократично общество медиите са цензурирани или основни факти от държавния живот са скрити.) Ако журналистите трябва да разкриват корупция, те имат нужда от достъп до информация, с която разполага само правителството. Трябва да имат право да търсят, получават и разпространяват тази информация, но и това предполага задължение на държавата да осигури достъп до нея. В действителност свободните права за достъп до правителствена информация са неефективни и не се прилагат на практика. Те изискват не само законова гаранция, но и ефективен административен механизъм, осигуряващ бързо и справедливо отговаряне на заявленията за получаване на информация. Без тези условия за работа четвъртата власт не може да изпълняват ролята на пазител на другите три власти, изключително зависима е от тях и всъщност не е и власт.
Свободата на словото обаче е власт, защото медиите имат възможност да манипулират хората чрез новинарски, образователни и развлекателни информации. И това вече прави четвъртата власт равностойна, ценна и нужна за останалите власти. Чрез нея те имат възможност да променят нагласите на големи групи от хора и да им въздействат в няколко направления: политически аспект, шоу бизнес, корпоративни комуникации и други, което всъщност определя нейната властност. Освен това медиите разполагат и с различни техники на дезинформация като: подборна информация, групиране на информация, „омаловажяване и преувеличаване на информация”, спекулативен коментар, произволно обобщение, отвличане на внимание и прочие. В тези възможности на медиите властимащите и стремящите се към власт политици виждат шанс да се облагодетелстват (защото много неща в политиката „стават именно заради информирането”) и с годините някак неусетно между медии и политика изчезна рязката граница.
Свободата на словото не е власт, ако няма и гарантирани слушатели. И някак неусетно и непрекъснато започва да се внушава, че всички са маскари, че моралните ценности са глупост и отживелица, че животът е цирк и скандал, и успява не можещият и знаещият, а наглият и силният. Тази роля се отределя на медиите: първо на вестникарската журналистика таблоиден тип, а после и на електронните медии. Ярък пример затова е как те култивираха чалга-културата, която освен тона е не само обществен или естетически феномен, а е превантивна мярка срещу създаване на гражданско общество и даже необходимо условие за съществуване на корпоративна и мафиотска държава, скрита зад декоративно демократично лустро. На хората се внушава да се живее ден за ден, да се смята, че политиката е мръсна работа и не всеки е подходящ за нея и че който мисли за общо благо, е непоправим глупак. Събитията се представят през дълга, нерекъсната верига от скандали, при което всеки скандал захлупва другия, а постепенно обществото деградира до публика, която само наблюдава ставащото, псува и дюдюка отстрани като на нещо, което не я засяга.
Политиците, за да защитят своите позици, накараха медиите да работят на принципа: като няма хляб, поне да има зрелища. А подобно отношение към общия живот култивира обществена амнезия, която позволява отново и отново да се гласува все по същия инфантилен начин за тези, които са удобни на политиците.
Така скаченият съд „медийно-политическия монопол” се наложи и вече присъства като неоспорима реалност: монопол на простащината, гарантиращ съществуването на удобната за олигархията псевдо-държава. И при този монопол става дума не за нещо друго, а за нова цензура, действаща по принципа на икономическата принуда. Новата цензура няма институционални измерения. Всеки може да говори каквото си иска и да показва каквото си иска. Стига да има къде да го прави. Може, но това можене на практика е ограничено само в маргинални интернет пространства и издъхващи малотиражни издания. За другото се искат финанси. Например, телевизията е скъпа медия, трябват милиони предварителни инвестиции, за да стартира една телевизия, трябват и милиони, за да се подържа нейното излъчване. Възможният източник за въпросните милиони е един единствен: бизнеса и рекламният пазар. И именно върху него в България е наложен наистина впечатляващ монопол, от който зависи кой каква реклама ще получи. И за да има реклами, трябва да има кой да поиска да ти ги даде. Тъй като в България бизнесът продължава да зависи от държавата и “своите хора” в управлението, големите рекламодатели естествено нямат интерес да дават реклами в медия, която е критично настроена спрямо управляващите.
Освен това: реклами се дават при наличието на определен рейтинг на съответната телевизия, изчисляван в зависимост от зрителския интерес. Кой определя този рейтинг? Основно на базата на социологически допитвания. Как го определят? Ами както си искат. Резултатите от едно допитване за това кой какво гледа са относителни и лесно манипулируеми, и непроверими.
Друг голям проблем пред свободата на медиите, е все още съществуващата в България автоцензура. Тя е резултат на натиск от страна на политици или пък собственици на издания. Като икономическата криза влошава още повече положението на журналистите, увеличавайки страха им от съкращения или закриване на медията, за която работят. Така, много рафинирано онези, които трябва да бъдат истински блюстители на словесните права и изразители на свободата на слово, журналистите, дори не разбраха как влязоха в капана.
И до какво ниво стигна днешната журналистика? Обикновеният човек може да плюе по министър-председателя, ако е блогър, общественик, ако няма пряко въздействие върху хората. Става ли дума за медии, там е съвсем друго положението. По всички въпроси, засягащи пряко обществото – имотното му състояние, здравето му, грамотността му, квалификацията му, работното му място, дома му, децата му – бяха питани именно онези категории, които в крайна сметка трябваше да завземат свободата на мнението в определена област, за да зазвучат като последна инстанция. Това се изроди в следното: премиерът каза, лидерът съобщи, експертът смята, министърът е пределно ясен. Т. е. единствената истина е тяхната. Противоречащите тези минават под формулата: твърдят запознати или подшушнаха заинтересувани. Всички такива, разбира се, са пожелали анонимност. И така се стига до явлението „Тридесет микрофона, една версия!”.
Журналистът, който свежда информацията от източник до потребител, се преврърна в дръжка на микрофон и най-прост елемент от системата „предай по-нататък”. В телевизията и радиото коментарите на информация са почти изчезнали. В най-тиражните вестници коментарните рубрики са сведени не само по мащаби, но и по смисъла на разширени дописки в стил шеги и закачки между добри познати, каквито всъщност са източниците на информация и техните проводници. Очевидно именно затова го няма и обективния коментар, което ще рече – на човек, незабъркан в тази система от скачени съдове, в която заедно с падане от власт на едни политици помръква и славата на определени журналисти, или пък с други при напредване във властта, се прикрепват към тях като придатък. Какво разбира българският политик под „свобода на словото“? Това е пространството пред него, изпълнено с микрофони. Те записват всяка негова дума, след това я предават в печатен и екранен вид, за да достигне до избирателите. Тази информация е най-важна, с приоритет, дори да не съдържа нищо важно в себе си. Тя просто е предоставена от политика, който все по-малко се интересува какво става извън това пространство от микрофони. Имат ли представа политиците ни какво означават докладите на „Репортери без граници“? Знаят ли съдържанието на редица европейски документи по отношение на свободата на словото? Запознати ли са колко зле е положението с медиите в България, колко натиск има върху тях? Досещат ли се, че това може да ни създаде много проблеми с ЕС, тъй като свободата на словото е основополагащ елемент в структурата и изграждането на европейското общество?
Знаят, запознати са, досещат се. Но това не им пречи да кажат: „Виждате каква свобода на словото имаме. Не можем да преброим микрофоните. Не знам в Щатите как е. Толкова много медии дали имате във вашето пространство!“.Това са думи на премиера Бойко Борисов, отправени към американския посланик Джеймс Уорлик на съвместната им пресконференция в понеделник в Академията на МВР. А щом министър-председателят така вижда свободата на словото, какво да мислим за останалите политици?
А човекът извън системата на скачените съдове е именно онзи гражданин, който може да не е пенсионер, но има мнение за пенсиите, който може да не е майка, но има поглед върху детските надбавки, който може да не е учител, но знае какво възнаграждение заслужава тази професия, който може да не е лекар, но е наясно какво е да работиш и пребиваваш в болница. Това е именно факторът, за когото е предназначено правото на свобода на словото, благодарение на когото то се именува така.
Тъжното в случая е, че този фактор не възприема това свое право като задължение.
Просто трябва да приемем, че свобода на словото у нас има. Защото въпреки, че всеки може да говори каквото иска, медиите изгубиха доверието на хората, които усещат, че медийно-политическият монопол иска да ги контролира, а това ги навежда и на мисълта, че и политици, и журналисти не им вярват. Гражданите държат на информираността си, не искат някой да ги контролира как да става това, още повече, че също не вярват на информаторите. А и не могат да ги контролират.
Ами…нищо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар