вторник, 17 февруари 2009 г.

Жестокост и продажност са двете страни на нашето правосъдие

Няма да разкрия голяма тайна, ако кажа, че задържаните в арестите ги тормозят. Разбира се, сериозно не пребиват всички, но и такива, дето никой не ги е притеснил - нито полицаи при задържане, нито следовател, нито дознател - едва ли могат да се открият. Тези неща обикновено се разправят на ухо. Като журналист не мога да назова своите източници на информация, но който се интересува, може просто да се нареди на опашката пред следствието, за която разказах вчера.
Разтревожени майки и бащи на задържани на импровизирана пресконфереция пред входа на следствието, споделят, как върху децата им вътре в ареста са прилагани изтезания с пускане на ток през половите органи, задушаване с противогаз, удар с книга по глава. Една майка, докато слуша разказите на другите, възкликна: „Пък синът ми каза, че се е спънал и паднал, като го попитах защо му е кървава тениската!”.
Компетентен баща се намесва: „Тези, които са бити и тормозени, безпогрешно се познават по бягащия мътен поглед, по това как подскачат като чуят шум от отваряне на врата и по това как, след като се убедят, че не ги грози опасност от влезлия, са обхванати от еуфорична радост: „Днес няма да ме бият!”.”.
После споделя, как синът му се оплакал, че от време на време в килиите нахлуват маскирани полицаи. Шамаросвайки всички под ред, изваждат задържаните в коридора, събличат ги голи и ги карат да направят няколко клякания. После сритват дрехите и си отиват. Трудно е да се каже какво е това - имитация на обиск, акция за сплашване и просто желание да се раздвижат дежурните. Маските по време на нощните представления са условни - задържаните и без друго добре познават гласовете на служителите в арестите. Сигурно и охраната добре знае кого е пуснала вътре. Предполага се и, че издевателствата не протичат без знание на началство.
Според терминологията мъченията са физически и психически.
Според статистиката - най-често „грешки с побой” стават по време на задържане, затова първенството в „графа физическа саморазправа” е за полицаите. Следвани от дознатели и следователи. За прокурори и съдии дори не споменава, но защо това е така, ще стане ясно по-нататък. За най-разпростанен метод на побой се счита удар по петите с гумена палка. (На мен лично само веднъж ми удаде случай да видя обезформени, не влизащи в обувки, мораво-жълтеникави пети. Тяхната собственичка сподели, че по време на процедурата, като се сдобивала със синкавите петна, се напикала.). Но и ритниците не отстъпват на палките по честота на използваемост.
Може ли човек, попаднал в подобна ситуация да направи нещо за себе си сам?
Известен ми е случай, когато задържаният, който е бил изтезаван, настоял да извикат адвокат, прокурор и лекар. За медицинска екпертиза го завели след три дни. Преди да го влязат в кабинета за преглед, полицаят казал няколко думи на лекаря. След това лекарят въпреки молбите на задържания огледал само главата му и за подпухналите ходила даже не искал да чуе. Прокурор по надзора прави посещение в следствения арест в най-добрия случай веднъж на месец. Ако задържаният изглежда съвсем зле, по време на прокурорска проверка го извеждат от килията на разпит при следователя. Ако изглежда сносно, прокурорът с всички сили се старае нищо да не забелязва - тава му е работата. Задържаните, които са новаци, веднага се опитват да се оплачат, но тези, които са „на топло” отдавна, молят за незначителни неща - баня, разходка.
От тези, които са сериозно пребивани, успяват да не проговорят малцина. На някои им е достатъчно да видят как трошат колегата им по килия. Даже адвокати са споделяли с мен, че при подобна ситуация и те веднага биха дали показания, пък после ще се замислят как да се открекат от тях. Не е ясно кое е по-лошо - да не станеш инвалид и да дадеш лъжливи показания или да станеш инвалид и да не дадеш показания.
Фактите са в полза на първия вариант. Напоследък като никога сме залети от чистосърдечни признания. Закоравели рецидивисти, извършили тежки престъпления, изведнъж започват да се каят като провинили се ученички от девически пансион. И никой не се учудва на това - нито съдии, нито прокурори. А показателите за разкриваемост са впечатлителни. Май е време да се предложи „Признанието е царицата на доказателствата!” да стане девиз на разследващите.
Всеки може, както желае, да се отнася към това, но е добре да си дава сметка, че мъченията, побоите, психическия тормоз са станали основен способ за дознание и следствие. Нищо, че по закон се водят углавни престъпления. И това става, дори да звучи банално, в центъра на Европа, в първата половина на 21 век.
Моралното състояние на задържаните също е удивително тежко. Аз никога не съм виждала толкова плачещи зрели мъже. Изолацията е много сериозно изпитание. Следователите съзнателно не допускат информация за близки и роднини до задържаните. (Един от тях няколко месеца не знаел как е родила жена му, как са кръстили детето. Адвокатът, назначен като служебен безплатен защитник, също участвал в изолацията - все нямал време за посещение. На друг задържан подхвърлили информация, че децата му са отнети в полза на държавата и изпратени в интернат.) Мнозина се намират на границата на отчаянието. Съществуването между четири стени, сякаш някой възрастен те е наказал в ъгъла и те е забравил за няколко месеца, може да доведе до идиотизъм. До такава степен, че да закрещиш: „Мамо, пусни ме от тук, повече няма да правя така!”.
Отношението между съкилийниците е удивително меко с лек нюанс на предупредително. Поне на пръв поглед и възпитателно. Младите черпят опит от старите. В арестите има достатъчно много хора случайно и за първи път попаднали там за дребни провинения. Логично е такива задържани да се освобождават срещу гаранция или подписка, но те „търкат наровете” с месеци. В този случай не се жалят държавни пари. Сега да си седят те вътре „на топло”, пък после ще му мислим как да ги превъзпитаваме от наученото от старите кримки и най-вече от недоволството срещу системата.
Позицията на жестокост по отношение на криминално проявените личности би могла да има някакъв смисъл, ако не беше тоталната корумпираност на системата. В килиите е пълно с разговори само за пари - следователят поиска това, адвокатът - толкова, да взема да дам на прокурора или съдията по-добре, отколкото на следователя, апелацията ще струва повече от самия съд и прочие схеми за финансови операции. Същински Уолстрийт! Ако се вгледаме по-добре в нещата, то полицаите, дознателите и следователите са марионетки в ръцете на хора, намиращи се на по-високите степени на структурата на съдебната система. На тях се пада най-мръсната работа и в този ред на мисли и те са жертва на системата.
Но всички служители на правосъдието единодушно смятат, че с престъпниците следва да се отнасят именно така, а не иначе. Освен всичко друго аз поне не съм чувала за полицаи и следователи, които да бият само лошите, а добрите да ги пускат. Обичат да дават примери да ужасни тежки престъпления, разкрити именно чрез „твърди, яки” методи на разслеване. Само, че процентът на тежките престъпления е нищожен, на фона на препълнените килии. А пък и на нас като общество все ни се иска да мислим и знаем, че престъплението действително е извършено от този, който си е признал за него. (Един драстичен пример от международната крими история - за извършените от на руския канибал Чикатило престъпления са разстреляни двама напълно случайни мъже, а трети излежал осем години преди неговото залавяне. Всички са си признали, за да бъдат осъдени!) При някои от служителите на правосъдната система се забелязват дори месийски наклонности - считат себе си за призвани да раздават справедливост, да се разпореждат лично със съдби на хора. Не много, но достатъчно е притеснително това, че така се вкопчват във властта, която притежават, че даже забравят, че и те са обикновени граждани и могат да се озоват от другата страна на служебното си бюро.
Преди време един мъдър полицай казваше: „По-добре няколко престъпника на свобода, отколкото полицай да извърши престъпление!”. Аз лично, надявам се и законът също, не правя разлика между престъпление, извършено от служител на правосъдната система и криминален престъпник.
Далеч съм от мисълта да защитавам престъпниците. Твърдо съм за това - полицията и съдебната система да внушават респект. Въпросът е как! Още Алфред Хичкок го е казал: „Аз не съм против нея, аз се боя да не попадна в нея!”

Няма коментари: