неделя, 15 февруари 2009 г.

Бюрокрация в следствието

Подкрепете каузата "Проблемите на арестантите и затворниците" в http://apps.facebook.com/causes/218772/42084241?m=1a240be5

Всеки рано или късно, по повод или не се сблъсква с бюрокрацията. Според своите възможности се бори, възползва се, заобикаля, пада под ударите, оплюва, цъка с език, бива възпрепятствян или възползващ се от нея. Никой не остава незасегнат и безучастен. И няма как. Невидимите й пипала препъват, дразнят, притискат, размазват, защото са обгърнали всичко, що е облечено в държавна власт. Закони, укази, наредби, правилници я подкрепят. Чиновници, служители, заинтересовани и безразлични хранят непрекъснато разразващото й се туловище. И тя буквално дебне от всеки аспект на живота.
Но има група хора, на които бюрокрацията им „разгонва фамилията” в пълния смисъл на фразата. Те се срещат с една „сравнително рядка” комбинация от всички форми и прояви на бюрокрацията. Хем пречи, хем иска пари за това.
Понеделник ранна сутрин е, ако може да се нарече „утро” времето, когато часовникът показва два часа след полунощ. Паркингът пред Окръжна следствена служба - Варна посреща първи посетител. Очукан „Голф” сънено заема място пред сградата на ареста. Дизеловият двигател изстрелва трещящи газове през пробит ауспух, ама шофьорът не го гаси. Минус два градуса е. След половин час елегантно ситроенче припаркирва до него. Шофьорът на голфа гаси нафтеното бръмчило, зиморничево потрива ръце и се прехвърля при съседа. Ситроенът е с газов двигател, по-икономично се поддържа запален, за да топли хората в него. Системата е изчислена и отработена от месеци. След половин час ще дойде следващата кола, с нея ще има и термос ароматно кафе. Към шест сутринта ще заприиждат пешеходците. Следва кратко съвещание и изготвяне на списък за реда на пристигане. Групичка от петдесетина души чинно чака да впише име на вхърчащ лист, затиснат от камък. Никой не спори или не се опитва да мами. Няма смисъл. Имат си достатъчно други грижи, поне тази могат да си спестят. И всички се сгъчкват по колите на топло.
В осем вратата на ареста се отключва. Влизат, излизат униформени полицаи. Предават, приемат смяна. Сред чакащите преминава шепот: „Дали е добрата смяна?”. Ако е така, ще почнат да ги викат вътре един по един след половин час. И до обяд опашката ще е преполовена. Ако ли не, жална им майка - до края на работния ден и половината няма да влязат.
Сигурно вече някой читател се пита: „Ама защо тези хора се натискат да влизат в арест?”. Те не само се натискат, те задължително трябва да влязат. Защото носят жизнено важни неща за близките си, които са вътре. Родители, родственици и приятели, нарамили дисаги с манджи, дюшеци, завивки, телевизори, климатици дори, се опитват да създадат условия, приемливи за оцеляване и изисквани от европейски стандарти, за задържаните в помещенията на ареста.
Малко след осем и половина постовият отваря вратата и се провиква: „Който е на ред, да влиза!”. Вика високо и ясно - да се знае, че има ред, и поглежда нагоре към камерата за наблюдение - да види шефът, че навреме е започнал работния ден.
Чакащите се раздвижват, повиканият награбва торби и чанти с багаж и бърза нагоре по стълбите, забравил среднощни неволи от чакането. Влязъл веднъж вътре той не се пита - защо трябва веднъж дежурният на входа да запише в тетрадка, модел халваджийски тефтер, че се носи пратка на задържан, после колегата му втори път да пише същите неща в една (кой знае защо розова) бележка. След половин час (ако е „добрата смяна”) тази хартийка отново ще се върне при постовия на входа и той ще я предаде на чакащия. Тук даже не са чували за компютърна обработка на информация. Но такъв е правилникът и възможностите на държавната институция. Ако някой от опашката реши да пита и спори, му се отговаря кратко: „В намален състав сме, няма персонал и не отпускат средства за материално оборудване!”.
За скенер, проверяващ пратките, не може и да се мечтае. Старомодното ръчкане в храната с метален шиш (при това единствен и несменяем за всички попадащи под острието му продукти) и опипването на дрехите по шевовете, разлиставането на книги и вестници лист по лист дразни всички - и проверяващи, и проверявани. Ама такъв е правилникът, нищо че се отнема по половин час за оглед на багажа на човек.
Част от желаещите да внесат благинки и подобрения в килиите на следствието, си спестяват тази процедура като ползват услугите на пощата. Пропускат тягостно среднощно чакане, но прежалят десетина лева за пощенски такси. И там има установени правила - предадаването на колета да приключи до осем сутринта. Стават рано, но пък имат време да свършат някоя работа, преди и те след обяд да се наредят сред чакащите, за да получат отвътре торбите с мръсно бельо. И макар процедурата по връщането да не е сходна с получаването, отнема същото време и се прави в един и същи ден на едно и също място от едни и същи хора. „Добрата смяна” е изградила някаква що-годе ефективна схема на обработка на пратките. До обяд приключва с приемането, след обяд предава. При другите смени нещата могат да добият драстичен характер - да откажат да върнат багаж отвътре, ако не е внесен чрез тях, а през пощите. И така човек се оказва напразно чакал, ако е дошъл да вземе само дрехи за пране. Ами никой не му е виновен - трябва да следи графика на „добрата смяна” и да се старае да идва, когато тя работи. Пък ако иска, нека и да се запита: „Аджеба, тези смени нямат ли един и същ началник?! Защо се делят на добри и лоши?!”.
Четири и половина след обяд входната врата се заключва. Независимо дали опашката отвън е изчерпана. Независимо, че някои от чакащите не са от града и пак трябва да разнасят багажи напред-назад. На възмутените граждани постовият отговаря така: „Какво ме интересува мен, че сте пътували от Горна Оряховица до тук!? А, бе, да сте се разбрали помежду си кой кога да влезе. Нали затова си правите списък отвън! - Ясно, чисто и просто като къпан милиционер от време оно. - И утре е ден!”.
Прав е в едно - следващите дни от седмицата също са дни! Само дето не са за приемане на пратки, за тях е само понеделника. Вторник, сряда, четвъртък и петък са за адвокатски посещения! Написано е с едри букви на прозорчето на дежурния! Тогава се чака за друго, редят се на опашка съадвокати. (Съадвокат - така се нарича правото на роднини по пряка линия - родители, съпрузи и деца, да представляват задържаните пред закона!). Неволите и през тези дни текат по познатия тертип. С леки изменения, не в полза на чакащите. Паркиращи автомобили пак заприиждат към два през нощта. Само списъкът вече се прави вътре от дежурния, не от вън под листа, затисна с камък, да не го твее вятъра. Този път халваджийските тефтери са два - един за тези, които искат свиждане и един за тези, на които ще им се разреши да влязат. Но и двата тефтера не помагат, ако се появи дознател или адвокат-защитник. Те са извън списъка и имат право веднага да получат среща със задържан. Каква е разликата с останалите чакащи съодвокати дори и законът не знае. Тук обаче вече в противобой с бюрокрацията влизат в сила пари и връзки с властта. С тях се купува адвокат, който да осигури предимство или се дава някой лев на постовия за вписване по-напред в списъка. Може да се дойде и с яка охрана, която да разбута опашката с викове: „Ей, дъртаци, я се разкарайте от пътя!”. Обръщението не е метафорично - повечето чакащите са възрастни хора, бащи и майки на преклонна възраст. Опашката безмълвно и безпрекословно се цепи на две като Червено море пред Мойсей. Съпруга, съадвокат на високопоставен или богат арестант преминава с конвой от твърде квадратни момчета.
Но едно нещо е еднакво за адвокати и съадвокати. Независимо от начина влизане, те имат контакт с арестантите само през стъклена преграда и телефон, за който открито се знае, че е подслушван. Къде остава правото на човек да се консултира с адвокат насаме?! На кого му пука!? Нали трябва да се събира информация и да се отчита дейност!? Първото, за да се попълват следствените дела. Второто, за да се покаже пред света, че и ние сме цивилизовани европейци - имаме телефони даже в арестите. Нищо, че като аборигени всички са принудени да говорят с недомлъвки, мимики, прошепвания. Ръце, очи, устни, езици помагат да се изкажат неща, които биха могли да се ползват като улики или доказателства. Защо ли? Защото просто няма друг начин да бъдат събрани - този отговор някак от само себе си се налага. Защото се знае, че така работи системата на събирането да данни за престъпления, наричана още: дознание, следствие, прокурорско разследване. Без значение какво е името, стилът на работа е еднотипен. И той е следният:
Задържа се предполагаем извършител на престъпление. (Практиката на задържане бе демонстирана при ареста на Златко Баретата като по учебник - уж е редовно призован, а пък го задържали при специална акция!). По възможност и най-често това се прави в петък след обяд, за да не може адвокат да потърси правата му в съда, който не работи в събота и неделя, и не само той, а и цялата държавна система, която гарантира човешките права на гражданите си. Така задържаният три дни е без връзка с външния свят. И не само без връзка, също и без храна, дрехи и прочие необходимости за задоволяване на физиологични нужди. Дали го бият или дрогират никой не казва в прав текст, даже и да го преживял! В понеделник му се дава право на разглеждане в съд на мярка за неотклонение - с прости думи съдът потвърждава задържането под стража. Близките му обикновенно не са подготвени за неговото оставане в ареста и съответно са пропуснали заветния понеделник, описан по-нагоре, и човекът извън закона остава гладен и мръсен цяла седмица.
„Не може да не хранят вътре въобще!?” - ще възрази някой. Те по-добре да не хранят. Защото храната пристига, возена с открит пикап в непокрити тави и тенжери без капаци, стоварва се в калта пред вратата и остава известно време подухвана от пушилката на вятъра, докато я приберат нагоре по етажите.
„Не може да нямат къде да поддържат хигиена!?” - ще се учуди друг. Този въпрос следва да се зададе така: „Има ли тоалетна или естествените отделителни нужди се вършат в кофа или по определен час, ако има кой да обслужи задържаните, предвид намаления състав на персонала?”. Ама и така зададен, пак няма да получи отговор. Арестантите с по-големи финансови възможности и с цел да облекчат престоя си, правят основен ремонт на килиите. Носят се слухове за арестант, който основно изградил банята в ареста и обзавел десетина килии с климатици. На крачка сме от построяване на частни затвори.
През първата седмица на задържането нещата имат неизяснено-изчаквателен характер. По време на разпитите (Ако има такива, защото е възможен вариант и на пълна забрава.) се намеква (не потвърждава, както се очаква от подобен род дейност), че някой казал, друг видял, записани са едни разговори, направени са едни снимки и прочие недоизяснени от закона прийоми, нарушаващи личната свобода на човек. Внушава се идея, че доказателства за вина има бол, от задържания зависи да си облекчи положението като признае и това, което не е направил. Целта е човек да изпадне в депресия и да реши, че няма друг начин да излезе от тук, освен да си каже всичко.
„Каква е ролята на адвоката?!” - ще подскочат мнозина. Ако е добър и получи достатъчно пари, ще е освободил задържания преди да се стигне до тук. На нискобюджетните адвокати в ролята им дори не предвижда време да присъстват на всеки разпит, камо ли да предупредят своя подопечен да не говори в тяхно отсъствие.
Като основна причина за забавяне на разследването обикновено се сочи липсата на служители и средства за извършване на оперативно-следствените действия - сиреч изготвяне на експертизи и протоколи от разпити. Това отнема месеци, но във Варна се е наложила традиция - поне година. Година, през която дори и задържаните по доказани престъпления преминават през чакане на неясно какво. Има един вървежен майтап, изясняващ защо съвремените бебета изпадат в депресия още при раждането си. Защото през първите три месеца се чудят дали майка им ще ги задържи, през следващите три - дали баща им ще ги признае, а в последните - дали баба им ще ги гледа или ще ходят на ясла. Подобно на вица задържаните в арестите, изолирани от света и информацията за година, се чудят през първото тримесецие - „Кой ме е предал или натопил?”, през второ - „Има ли достатъчно улики да ме осъдят?”, през третото - „Дали да не дам някой лев на когото трябва да изляза вече?”, а след това са готови да признаят и за майчиното си мляко, дето може и да не са го сукали даже. Като въобще нито за миг през това време не се замислят за разкаяние, каквато уж е целта на лишаването от свобода: превъзпитание и предпазване от извършване на нови престъпления.
Хора, врели и кипели в такива среди и ситуации, разказват, че нещата значително са се подобрили от преди няколко години. Ако човек погледне от този ъгъл, напредъкът сигурно е очеваден. Но как да обясниш на хора, с недоказана вина пред закона, на близките им, мизерстващи пред сградата на следствието, че така е по-добре. По-добре от какво? От това да се измисли някакъв ред, който да облекчава работата и на чакащи, и на следящи чакането? И кой да го измисли - не трябва ли това да са хора, които пряко са занимават с тази дейност и имат най-пълни наблюдения върху процеса, грешките и пропуските в правилниците, които го затрудняват? Когато се зададе подобен въпрос на служители, поставени да общуват с граждани на входа на иначе добре охраняваната сграда, те отговарят: „Има си началници!”. Прави са хората - в полицията военщината все още действа в пълна сила - от редника нищо не зависи. Началникът има приемен ден, за който е трудно да се вреди простосмъртен, принуден да чака на някаква опашка всеки ден пред ведомството на същия този началник. И за да е пълна демагогията, входовете за началника и за връзка със задържаните са различни - опашките също. Омагьосан кръг, от който изходът е само да се чака.
Засега единственото цивилизовано нещо, което може да се отчете като плюс в дейността на следствието, е това, че свиждане със задържан, полагащото му се два пъти в месеца, се извършва чрез записване по телефон и часът за уговореното време се спазва стриктно. Значи като искат могат да са същи европейци от Щвейцария, а не полицаи без баня.
Даже ако им се даде време, може и да проумеят, че след като има начин да се поръча чрез телефон и интернет, хеликоптер, например: защо да не може да се въведе електронно отчитане на пратки и свиждания?! Или да се даде възможност на задържаните да плащат за елементарни хранителни и хигиенни услуги, след като държавата не може да им ги осигури?! Кой има интерес задържани без обвинения или присъди да мизерстват, да се поболяват, депресират?! („Невинен до доказване на противното!” - го четете само в Конституцията!). За кого е по-лесно обвинения и присъди да се издават на база устни показания и самопризнания, получени вследствие и благодарение на подобни условия на задържане? И това не се оправдава само с липсата на пари, които никъде в бюджета не са достатъчни. Понякога са нужни желание и умения! Да подадеш рапорт до началника си за трудностите, възникващи по време на изпълнение на всекидневните ти задължения, той да го предвижи нагоре в ерархията. Последната инстанция да алармира законадателите, те да измислят нови закони! Дълга и широка е тя нашата, ами да ставам, да си скачам в дебелите дрехи и да тичам на опашката, че ей, го на - утре е пак понеделник!

Няма коментари: