понеделник, 20 декември 2010 г.

Приказка за Мечтата


„Опитай!” - каза Мечтата.
„Какво? Отново ли?” - се възмути Опита.
„И пак заради мен ли?” - се подсмихна Причината.
„А може би не трябва?!” - промърмори Предпазливостта.
„Ей, Предпазливостта, я отивай на ...!” - викна Храбростта.
„Аз вече не приемам!” - измъкна се Майната си.
„Аз обаче съм винаги готова!” - обяви Решителността.
„Без мен ли?! - подпита Алчността.
„Че то без теб накъде?!” - отговори Спокойствието.
„А не е ли по-добре да го отложим за утре?” - заинтересува се Съмнението.
„Днес или никога! - настоя Упоритостта.
„Важното е да не е като вчера!” - предупреди Обидчивостта.
„Вчерашното само аз мога да го повторя!” - успокои я Глупостта.
„Всичко ще е различно! - излъга Предчувствието.
„Това ми прилича на нещо! - замисли се Паметта.
„Ама и вие сте едни кучки! - скръцна със зъби Мечтата и се врътна на другата страна....

понеделник, 22 ноември 2010 г.

Интервю в. Марица - 21 ноември 2010 г.


http://www.marica.bg/show.php?id=39171
Интервю на Хенриета ГЕОРГИЕВА, 21 Ноември 2010; 10:12
Заглавие: Мъжът е като театър: днес е комедия, утре - трагедия, след ден - гастрол в друг град!
Подзаглавие:Клиент бизнесмен ми каза: А сега ти повдигам капачето! Туш! “Любовникът на премиера” ми стои на изчакване ; Лекарки и полицайки заработват тайно като проститутки
Даниела Великова не се притеснява за репутацията си. Нещо повече - издава книги за света на порока у нас. По образование инженер, Великова била заварчик, шприцьор, геолог, сервитьорка, журналистка, собственик на вестник. Тя е първата простреляна журналистка у нас ­ след интервю с охранители. Става масажистка в салон на известен варненски бизнесмен, после ­ съдържателка на салон за сексуслуги. Типичен Лъв като излъчване и ерудиция, Даниела Великова отдавна е скъсала със занаята. Помага в отглеждането на близнаците на брат си, вечер пише книгите си. Първата є книга “Искам го мъртъв!” излиза в издателството на покойния Христо Калчев - “Световит”. Още по-скандална е документалната є книга “Платеният секс. Тайният свят на мъжете”. Следва “Гневът на лесбийките”. В момента Великова пише книга за убийства, свързани със запознанствата по интернет.

- Най-печелившият бизнес ли е платеният секс у нас? Какви са хората, които го дирижират?

- От сивата икономика - да. Знае се, че килограм наркотик се продава веднъж и печалбата е еднократна. Една жена може да бъде предлагана многократно. Тя работи по 18 часа на ден, като поддръжката є е минимална. Наркотиците изискват и много по-добра организация и персонал. А проституцията се контролира (защото става въпрос повече за контрол, отколкото за организация) на няколко нива. В първите редица са шерпите. Обикновено това са хора от ромски произход или с криминално минало, които заплашват, инкасират момичетата и при нужда играят роля на бушон и влизат в затвора. Следват хората, които управляват нисшия персонал. В повечето случаи това са бивши служители на полицията, които са наясно с контингента, който работи. Те следят никой да не мами босовете, като заработва за себе си. Защото всичко е за пари. Тук става и разпределението им - процент за момичетата, за шерпите, за връзки с полиция и власт, и останалото за боса. Той от своя страна отделя част от заработеното за човек на високо държавно ниво, който се ползва за щит в случай на големи неприятности.

- Колко са проститутките и компаньонките в България? Кои са професиите с най-висок процент проституиращи?

- Към статистиката на министър Цветанов, който сподели, че в МВР са регистрирани около 1200 проститутки, бих добавила две нули отзад. Много е трудно да се установи точният брой на съвременните представителки на професията. Защото освен уличната и клубната проституция има и скрита такава - лични обяви за предлагани услуги. Някои проститутки имат двойствен живот и законна работа, която маскира незаконната. Те толкова добре конспирират своите занимания, че никой не се досеща какъв живот водят. Обикновено дори роднини и близки не знаят нищо. Със скрита проституция се занимават учителки, лекарки, студентки, инженерки, дори полицайки.
Освен това има голямо текучество в занаята и това също затруднява преброяването. Наскоро, за да съставя портрет на съвременна проститутка, ползвах материали от протоколи за задържане на жени, занимаващи се с проституция, както и лични анкети с работещи. От всички анкетирани само 12 на сто заявяват, че са в бизнеса за постоянно, останалите твърдят, че е временно занимание. И само 5 процента от всички смятат това за “работа”.
Разбира се, числото на постоянно заетите е много по-високо, но технически няма как да се докаже. Временността се обуславя от различни фактори: студентки плащат обучение, млади майки изхранват деца, занимаването с проституция е вид допълнителна заработка към нищожна заплата или стипендия.

- Съществува ли ВИП каталог със снимки и тарифи за секс услуги в интернет на проститутки модели и фолк певици? Възможно ли е елитни манекенки да заработват като компаньонки за чуждестранни публични домове?

- Ако някой се нуждае от красива придружителка, нормално е да се обърне към агенция, която работи с красиви жени. Но едва ли отива директно и казва: Я да видя каталога с мацки!. Нещата стават дискретно, защото ситуацията е неудобна и за двете страни.
Поверителността е по-важна за търсещите, защото е неавторитетно да се знае, че влиятелен мъж е принуден да плаща за придружителка. А момичетата от шоу бизнеса са принудени да търсят спонсори, защото без пари не могат да правят кариера. Какво получават благодетелите, е въпрос на договорка. Може само да гадаем, защото никой не афишира такива отношения.
Не съм виждала каталог за ВИП придружителки, това са просто градски легенди. Както преди време се говореше, че национална телевизия предлага момичета, като ползва програма за прогноза. Синоптички представят времето и на екрана се изписва телефон за връзка с момичетата. Спрягаше се името на виден спортен журналист като организатор на схемата. Голям смях - наложи се метеорологичната служба да смени номера си.

- Какви са тарифите на ВИП проститутките у нас?

- Без коментар, защото трябва да гадая.

- Защо занаятът процъфтява, без да е легализиран у нас? Защо не може да се приеме закон за проституцията?

- На първо място поради лицемерния морал, който битува в обществото ни. Днес проституцията е бизнес, от който се ползват всички мъже - от депутат до събирач на боклук. Тя вече може да се практикува от всички жени - от неграмотни ромски момиченца до интелигентни моделки. На практика едва ли има човек, който да не се е поддал на изкушението да опита от забранения плод на платения секс - та дори и само в помислите си. Както се казва, всички го заклеймяват, но нямат нищо напротив да дадат или вземат по някой лев, ако го имат или има кой да им го даде. Типичното човешко двуличие - всички го желаят под една или друга форма, но не искат и другите да го желаят.
Затова тя още продължава да запазва двусмисления си статут на полуприемана и полуотричана. Обществото я признава като явление - стига тя да си дава труд да се крие и не го смущава и дразни кой знае колко. Законът я описва колебливо и бегло и прилага своята сила върху нея повече от рядко. Медиите публикуват нейните обяви и реклами и за успокоение на собствения си морал, ако имат такъв, понякога прибавят предупреждение, че не носят отговорност за изнесената информацията. Но пък затова често коментират гръмко престъпленията, свързани с нея.

- Какво е да си жрица в България? Не са ли твърде много рисковете и твърде малко облагите? Кое е най-трудното в работата с клиентите? Те сигурно очакват не само ласки, а и чисто човешко разбиране.

- Както във всяка друга професия всичко зависи от този, който я върши. Ако си информиран и знаеш с какво се заемаш, ще се справиш с всички затруднения. Най-трудно не е физическото изпълнение, а емоционалната нагласа. Образно казано - жената да приеме, че принцът, дето го чака цял живот, е най-просто жабче, което и колкото да го целува, по-зелено и грозно става. А за мъжът е важно да бъде разбран, независимо дали е при професионалистка, или общува с партньорка в живота си.

- Наистина ли Веселин Данов е имал бизнес с проститутки? Защо е бил в конфликт с Алексей Петров?

- Без коментар, защото има съдебни дела по случая.

- Кой е “Любовникът на премиера”? Как се осмелихте да пишете такава книга в балканска държава като нашата?

- В нашата балканска държава се оказа, че народът чете книгите като вестници. Не за да се наслаждава на фантазията и богатството на езика на автора, а защото очаква да получи информация за реални събития. Започнах да пиша по темата - съществува ли гей политическо лоби и как то влияе на властта у нас, защото ми е интересна като предизвикателство да измисля поредица от ситуации, в които да се заплетат героите ­ именно защото няма реални събития, които просто да опиша. Нямах никаква информация по въпроса. Нарекох героите с най-обикновени български имена Иван Иванов, Петър Петров и прочие, за да не се търси връзка с действителни личности. Но читателите (дадох на някои познати да четат готовите откъси) приеха нещата буквално и започнаха да търсят реални личности в книгата. Затова не завърших романа и той стои на изчакване. Не се страхувам да го публикувам, но издателите си имат едно наум заради самото заглавие.

- Бедните или ВИП персоните ползват по-често секс услуги? Кои са по-щедри? Кои са по-коректни клиенти?

- Няма разделение на бедни и богати по отношение на посещаемост. И едните, и другите имат желание, но ги спират само възможностите. Първите - финансови, вторите - съображения за дискретност. Щедри са по-бедните, защото са и по-съпричастни към служителките. Богатият човек е свикнал да бъде обслужван. Той приема момичето като човек, който работи за него. Бедният я счита за равна, защото знае цената на работата є. А коректността не зависи от пари, а от характера на човек. Богатите са по-изобретателни в това, да излъжат, за да спестят някой лев.

- Вие лично защо минахте от репортерство към розов телефон и салон за масажи? Съжалявала ли сте за този скок?

- По чисто финансови причини и от любопитство. В кръга на шегата - омръзна ми мъжете да ми зяпат само гърдите и да не забелязват, че имам и глава. Реших да им дам каквото искат и да видя ще получа ли удовлетворение от това. За мен се оказа по-лесно да продам тялото си, отколкото ума. Съжалявам, че сега не мога да го направя!

- Най-тежкият момент в работата ви като компаньонка? А най-смешният?

- Най-тежко ми е било да виждам тъгата в очите на момичета, с които работя. Те живеят в омагьосан кръг. Започват работа, за да решат свой проблем. Мразят се за това, че не намират друг изход за затрудненията си. Мразят и клиентите, че ги ползват по начин, унижаващ ги като хора. Но продължават да работят, защото само така могат да се справят с нуждите си.
А най-смешният е от времето като работех на розов телефон, което е разновидност на професия компаньонка! Говорех с клиент, повече говореше той. Разказваше какво и как правим заедно, аз само пъшках и охках за съдействие. Човекът имаше невероятна фантазия, богат език и не ме затрудняваше в озвучаването. Във върховия момент той каза: И сега ти повдигам капачето на клиторчето. Туш! Изигравам ролята докрай, но след това изпадам в паника. Вземам огледало, оглеждам - нямам капаче. Имаше една лесбийка по това време, която работеше в офиса, питам я как стоят нещата с капачето, тя се смее и вика: Няма такова нещо бе, жена! Аз още повече се отчайвам, че не мога да разбера, и започвам да ровя из учебници. Нищо и никъде по въпроса.
След време същият човек (впрочем известен бизнесмен със стабилен бизнес) ми стана клиент в масажите. Познах го по това, че поиска момиче с голям клитор и по гласа естествено (доста специфичен е). Като му разказах епопеята си с изучаването на капачето, голям смях падна. Оказа се, че нещата са доста прости: първата жена, с която е правил секс, била доста надарена в тази област и това оставило хубав спомен у него, затова често се опитва да постигне същото удоволствие.

- Как издържахте 7 години в бранша и се опазихте? Трудно ли се къса с проституцията?

- Няма бивш негър, няма и бивша проститутка. И след 7 години пак ще си остана жената, която призна, че е работила като проститутка, сиреч тя е проститутка. Може да съм излязла от бизнеса, но винаги ще влача миналото си. А се опазих, първо защото започнах работа на 35 години, с ясното съзнание с какво се захващам. Никога не съм мислила, че този занаят временно ще реши мой траен проблем. Второ, аз съм силен характер и имах край себе си приятели, които ме подкрепяха. Много е важно работещите момичета да имат поддръжка на хората край тях. Защото иначе остават силно психически зависими от сутеньора си, а неговата цел не е да решава проблемите им, а да ги накара да му донесат повече пари.

- Този опит не попречи ли на интимните ви отношения с мъжете? Вярвате ли на мъжете?

- Понякога започвам да им вярвам отново, но все се намира някой, който да ми припомни, че жената не трябва да се доверява напълно на мъжа. Защото той е като театър, днес е комедия, която ни разсмива, утре е трагедия, която ни разплаква, но най-често вдругиден дава гастроли в друг град.

- Не се ли излагате на твърде сериозен риск с документалните книги, които пишете? Георги Стоев заплати с живота си за това, което пише. Вас следят ли ви? Страхувате ли се за живота си?

- Животът ми е достатъчно застрашен от рака, за да се страхувам и от хората. Пък жива струвам повече, отколкото мъртва. Ако умра, доста хора ще се разровят около смъртта ми. И ще излязат наяве неща, които съм спестила в книгите, но съм запазила в архивите си. (За хората, които вече два пъти ми конфискуват компютъра, съобщавам: Не държа там спомените си!)

- Пишете книга за рисковете при запознанствата по интернет. Как да се пазим при виртуални връзки? Има ли изобщо начин, или е въпрос на късмет да не попаднеш на опасен тип?

- Пиша пиеса за запознанствата в интернет и тя ще има за цел да ни разсмее с комични ситуации, свързани с този вид запознанства.
Не давам съвети, защото наскоро станах жертва на такъв тип, което значи, че не съм добра в предпазването. Мошениците са изобретателни и имат невероятен нюх как да мамят. Веднага виждат слабото ти място и удрят там. И при това го правят за дребни интереси. Няма: Ако ще крадем, да е милион поне!, ами просто ей така, заради спорта. Но все пак един съвет - измамниците се отличават от обикновените свалячи по това, че започват “прекрасно да те разбират”, готови са веднага да “помогнат”. Всичко е в обещателна форма: Аз след време това ще направя за теб! Аз имам такива възможности! Първо на първо няма мъж, който може да разбере жените напълно, и второ на второ, който иска да помогне, той не говори, а го прави. Така, че имайте си едно наум, ако някой е прекалено напорист да бъде точно с вас. Другото наистина е въпрос на шанс.

- Разчитате ли на слава и тиражи като тези на известната нюйоркска мадам Ксавиера Холандер?

- Хората се делят на две категории ­ едните влизат стаята и възклицават: О, кого виждам тук?!, а другите: Ето ме и мен! Аз съм от втория тип и като се появя някъде, лесно се забелязвам. Но от тиражите на мадам Холандер не бих се отказала, ха-ха! И то само защото съм безработна в момента! Аз гледам на книгите си като начин за препитание, а не за забогатяване. Славата и тиражите у нас не хранят! Борбата с рака ме научи да искам простички, земни неща. Точно в момента мечтая близките ми хора, които ме подкрепят, да са живи и здрави, да имам пари за хляб и лечение и да съм полезна на всички, които имат нужда от мен! Дай, Боже, всекиму!

сряда, 3 ноември 2010 г.

Писмо от собственичка на сайт за запознаства до бъдещ клиент


Скъпи самотен приятелю,
Пише ти собственичка на сайт за запознаства!
Зная, че една сутрин ще се събудиш, ще разбереш, че животът е изтекъл покрай теб и ще се решиш на глупава постъпка: да се запишеш в сайт за запознаства. Искам да те поканя в моя и да те предпазя от няколко конкретни грешки, които сега ще опиша.
Ти си висок, красив, строен, спортен, не много млад, не и прекалено стар. В огледалото виждаш гладко избръснато лице, модерна прическа. Френският ти парфюм е последен модел на годината и не струва по-малко от 2000 лева. Слушай, я погледни по-внимателно.
Първо: личната карта - извади я и я погледни. Дебелото дупе на жена ти да не я е затиснало някъде под завивките до теб? Между прочем, да не забравиш, днес имаш среща и с любовницата си! Ако все пак под одеалото няма никой, разтъркай безсрамните си очички още веднъж, защото навярно си под 18 години. Приятелю, ама ти си сополанко, бе! Какво: не искам да ходя на училище, жена искам? Така ли? Ами прибери плюшеното си мече да спи, купи един брой на „Плейбой” и шоколад, за всеки случай, и проблемът е решен! Малкият, разкарай се от тук, това е място за игра на възрастни лелки и чичковци.
Или си около 25 години? Тогава резонният въпрос е: какво прави през последните пет години? Чете „Плейбой” и слуша попфолк в чалга клубове? Сега искаш да се жениш? Поживя си сам? Ами дай време на бъдещата си жена да се наживее и тя, бе. Защото народът казва мъдро: по-добре торта с приятели, отколкото... нали знаеш?!
Да не си над 35 години? Е, поне помниш Тодор Живков жив! Хубав човек беше! И сега какво? Хапваш, пийваш и да влезе жената... или искаш да помислиш вече за душата си?! Ти да не се казваш случайно Веселин Маринов?!
А да не си,... пардон, сте над 50 години? Тогава се обърнете към обявите на вестник „Трета младост”.
Второ: пет минути стой пред огледалото! Ти си висок, красив, строен, спортен, не много млад, но и прекалено стар. В огледалото виждаш гладко избръснато лице, модерна прическа. Френският ти парфюм... Слушай, стига си се бъзикал. Глътни си стомаха. Стомаха, казвам, прибери. В гащите, в гащите го набутай. Какво значи „цял ден седя на работа”, какво значи „нямам сили за финтес после”? А за пластична хирургия да си чувал? Тя за кого е измислена според теб? Пари нямаш? Заради такива неудачници като теб има професия, която съществува от хиляди години.
Ей, ти, дребният, къде се навираш, бе? Да ти донеса високо столче, а? Изпъчи се в сайта и после какво: вече си голям мъж? Чупката от тук! Пари имаш, а? Е, добре тогава, мацката може да застане на колене и ще си завърже очите да не вижда противната ти мутра. Я чакай, ...какви левове, бе?... Разкарай ми се от главата!
А, ти не си дребен, дебел, не си отгледал собствено буре-коремче, не си разрушил черния си дроб! Че на какво се радваш в тоя живот, бе? Характер си градил, а?! Не съм срещала хубав човек, дето да не хапва и пийва. Да не си някой фанатик случайно! От ония, дето ходят в храмове, изповядват се, молят се. Ами продължавай да се молиш. Нека твоя Господ ти подаде нещо. Глупаци като теб имам достатъчно, не ми трябват пришълци. Сега пък да не вземеш да се отчаяш? На Господ така му е угодно: да издъхнеш без потомство в праведност, на оня свят да получиш каквото се полага. По-добре отивай в манастир, не ме заслепявай тук, че екранът и без това блести.
А ти си семинарист? Ето един добър съвет, приятелю!
Без майтап. Приемай монашество и безбрачие! Шансовете да си намериш добра жена са нула с `нам колко си десети от цялото, независимо дали със или без интернет. А така поне кариера ще направиш! Някой ти каза, че може удачно да се ожениш?! Кокошките доят ли ги, бе?! На една моя позната съседката й, която е братовчедка на сестрата на свекървата й, също чула, че някой спечелил волво на покер, ама се оказало после, че е волга и я загубил.
Не, ти си православен човек, не си фанатик, т.е. баба ти всяка година е правила козунаци на великден, а на огледалото в колата ти виси иконка от два лева, вместена между портрет на Памела Андерсън и порцеланово коте! Така ли? При това положение нищо не мога да кажа, даже няма и с какво да се заям. Целият ти живот е една реклама за безопасен секс!
Продължаваме да гледаме личната карта. Къде живееш? В Колзодуй? Най-малко трябва да е поне Варна или Пловдив! А, искаш да се жениш за варненка или софиянка!? Тъпунгер! Столичанки (морски или не) трябва да живеят на Бахамите или Сейшалите. В София остават само провинциалисти! Сега и завинаги! Така, че сменяй личната карта. Сменяй, ти казвам. А на твоето село ще му дойде времето като почнеш да водиш там любовницата си!
С кого живееш? С мама? Със свекървата? Забрави за женитба! Хич и не ти трябва! Не, че и на мен ми трябва, де! Най-добрата майка на годеника е мъртвата майка (в по-мек вариант: настанена в дом за престарели хола или лудница), че иначе ще се налага избраницата ти да я уважава, козата лудогорска. Впрочем съществува вариант да се изтърпи и жива: ако има няколко хотела, смъртно болна е, до седмица е пътник за оня свят и не е съученичка на Лили Иванова, че техният набор много жижнен, бе. Но това е малко вероятна комбинация!
И да не дава Господ да си разведен. По-лошо от това може да е само, ако плащаш издръжка. Не, че не е по-лошо да си девственик, дето нищо не умее. Което пък е по-лошо от това да си гуляйджия, който вече не се сеща даже да пожелае креватни радости, което е по-лошо от фанатик, който пък въобще нищо не желае, ама за тях вече говорих.
И забележи. Още не си прибрал личната карта и от огледалото не си се махнал, а вече си наясно, че никоя няма да иска да се жени за теб.
Скъпи приятелю, ако дойдеш в моя сайт, нужно е да признаеш - имаш проблеми. Може да са различни: външност, адресна регистрация, семейно или материално положение. Не е важно какви. Защото всички останали също са тук, за да ползват този единствен начин да забравят проблемите и да се покажат на околните (тези користни крави, жените и онези тъпи овни, мъжете!). Да бъдеш овен или не? Това е въпросът!
Послеслов: Извинявам се, ако някой случайно се припознае. Повярвайте, това не сте вие! Специално се извинявам пред кравите и овните. Макар жизненият ми опит да показва, че тези благородни животни имат чувство за хумор!

вторник, 8 юни 2010 г.

Америка - бленувата мечта!


За мен като за всеки българин САЩ е идеална страна, тя бе бленувана мечта от десетилетия. С годините обаче мнението ми се промени диаметрално. Даже се разстроих: да не се окаже, че съм напълно безпринципен човек?! От терзания ме спаси източна мъдрост: „Само глупак не сменя мнението си цял живот!”. Значи, поне не съм глупак. И имам право да споделя свежите си мисли с читателите. Още повече, че неглупаци сред тях има достатъчно.
В съвременна Америка не всичко е идеално. Няма ние, българите да ги съдим американците, я... Но може поне да кажем кое не им като у нас.
Първо, управниците им не са само от една партия - поне от две най-малко, за равновесие.
Второ, сътрудници на бивша Държавна сигурност и настоящо МВР не „държат в ръце” бизнеса на страната като се почне от пазари, магазини и аптеки и се стигне до нефт, търговия с оръжие и проституция... Те не са включени в борда на директорите на всички крупни компании чрез поставени фирми, открити на името на жени, любовници и любовници на любовници...
Трето, в Америка управниците не вземат подкуп, защото имат прецеденти... Американски юрист бил осъден на 78 години затвор като сумирали сроковете за наказание на няколко нарушения едновременно. Той превозвал получен рушвет с автомобил, на който не е платен данък. Превишавал скоростта за движение, не ползвал колан и докато карал, говорел по телефон с клиент, от който се опитвал да получи друг подкуп. Според американските закони нашите управници трябва да прекарат в затвора от три до пет хиляди години. Но това у нас не може да се случи. Защото се знае точно и ясно. Ако си влязъл в затвор, значи си крал малко. Ако си влязал в Народно събрание или министерски кабинет - си крал толкова, че вече никой не може да те вкара в затвор. Коли, пари и скъпоценности крадат дребни крадци. Големите крадат електроцентрали, пътища, земя. Дружба на бизнесмени с българската власт практически днес се равнява на официален лиценз за кражба.
Четвърто, може да изглежда примитивно, но техните депутати, министри и други народни избранници сами управляват автомобилите си и не товарят движението по американските градове със сини лампи и конвоиращи. (Тук е момент да вмъкна това, че там няма и трилентово движение, при което средната лента обслужва двете посоки едновременно. Но това е друга тема.)
Пето, американците, за разлика от нас умеят да работят. Те нямат две седмици новогодишни празници и още 15 дни подготовка за китайската Нова година. Много трудно може да им се обясни какво е това празнуване на имен ден по старому и новому. Още по-трудно ще разберат словосъчетанието „предпразнична почивка”. Освен това ние имаме и месец на отпуските, когато из София може да се разхождаш както във времето, когато тя още не е била столица.
Шесто, може на някой да му се струва невероятно, но американските органи на реда превантивно се борят с престъпност и престъпници. А нашите научават за престъпленията след осъществяването им и веднага започват да клеймят по телевизията извършителите, възбуждат срещу тях дела, обещават да изловят всички и... След което българският еснаф, привикнал от татово време да вярва на телевизора, се успокоява и чиновниците се връщат към преките си задължения: подялба на държавната баница.
Но достойнството на днешна Америка не е само порядъчността на управниците й. Американските плюсове са навсякъде, трябва само да се огледаме!
Първо, в САЩ не може да се случи пенсионер да отиде в аптека и да не му стигнат пари за лекарство против хрема. Всички американски пенсионери имат дом, надеждно медицинско обслужване и пенсии, доста по-високи от жизнения минимум, който у нас означава съществуване до края на живота в боксониерка, при което ако се плати ток и парно, не може да се плати телефон и вода. Това при условие, че човек се храни двукратно - в понеделник и петък. А американските старци, като съчетаят пенсия и отстъпки при пазаруване, могат да пътешестват по цял свят. Американските баби ги различаваме из курортите по съвременните инвалидни колички и побелелите им прецизно фризирани прически, прилични на глухарчета. Те имат пари даже и за спа процедури...
Второ, как ценят своите ветерани! Даже не може да си представим, че президентът им обещал през 2010 година да обезпечи с жилища ветерани от Втората световна война. Ако нашият президент обещае такова нещо, то ще за през 2020 година (до тогава който оцелял, оцелял!), а междувременно много държавни служители ще си оформят удостоверения за ветерани, че и на своите жени и любовници, и на любовниците на любовниците....
Трето, в американските аптеки не може да ти продадат фалшив аспирин, смесен с валериан, който даже котараците отказват да ближат. И в Америка Бърза помощ идва винаги на време. Едно пишлеме от Варна направило експеримент - едновремено повикало Бърза помощ и поръчало пица. Пицата била доставена с 40 минути по-рано!
Като кажа нещо подобно, управниците веднага възразяват, че тези слабости са ни останали от тоталитарно време. Да? А министерските и депутатски мерцедеси и сметките в офшорки и те ли са от тогава? А това, 10-годишни хлапаци да пребият старец до смърт, за да му вземат двата лева, можеше ли да се случи в Народна република България?
Четвърто, градските им тоалетни не миришат като препикани жилищни входове и по улиците не се срещат проститутки. Всеки, който се подпре за малко на уличен стълб, бива прибиран от полицаи. При това полицаите няма да го „претарашат”, няма да му изпразнят джобовете от всичко, включително и мръсни носни кърпички. Невероятно, но американските полицаи не вземат и подкуп. Навярно, защото са тъпи или не знаят, че това е възможно.
Пето, за американската учтивост може да се напишат легенди. Независимо от кризата, усмивката остава във всяка сфера на обслужването. Да, някой може да възрази, че това е фалшива учтивост. Нищо! За мен е по-добре пред вродена начумереност на български служител. В супермаркет исках да купя консерва с риба. Всички кутии бяха леко деформирани. Попитах преминаваща наблизо служителка няма ли здрави кутии, а тя ме попита:
- Че за какво са Ви - да не би да ядете кутията?
Повтарям, не всичко в „тъпата” Америка е нетъпо. Да, тяхната политика е агресивна. Обожават да правят „експорт на демокрация”. При това с предимство в страни, където има нефт! Обаче, по-важно от всяка политика е това, че болшинството американци живеят с усмивка на лице. Усмихват се по улици, в асансьор, в метро, по опашки! Те не са озлобени. У нас болшинството ходи с изражение на лицето, твърдящо, че утре е края на света, а днес е начало на утрешния ден. Позната посетила елитен жилищен комплекс, качила се в асансьора и след нея влязъл мъж с лице на човек, погребал всичките си роднини без тъщата. Момичето се уплашило, още повече, че към този момент медиите „шумели” за нападения над жени:
- Ох, не мога да пътувам с Вас сама!
Мъжът даже не се учудил:
- Като няма да пътуваш, слизай!
И я избутал от асансьора.
Шесто, естествено американците, като всеки уважаваш себе си народ, имат и псувни. Макар техните в сравнение с нашите да са просто „гола вода”. Въпреки това даже тинейджерите не си позволяват да псуват на обществени места. В автобус присъствах на разговор между две студентки, обсъждащи на висок глас майките на някои формули от теория на вероятността. Възрастен човек им направи забележка. В интерес на истината двете замълчаха, а след десетина минути тншина, едната каза:
- И сега какво? Нямаме даже за какво да си говорим!
Отделен въпрос е, че в Америка в обществен транспорт девойки и млади жени не отиват на работа с полички, по-къси от ноктите им. Простите американци отдавна са разбрали, че висша мода през деня е проява на лош вкус.
Седмо, като стана дума за студенти, техните след дипломиране не напускат страната. Отделен въпрос, че младите американци се стараят да си помагат:
- Джон, ти си бакалавър, нали? И аз също... А нашият приятел Джордж още не е. Трябва да му помогнем.
При нас нещата стоят така:
- Иване, ти май беше в затвора. Аз също. А Гошо още не е бил, хайде да му помогнем...
Освен това, Америка постепенно се отказва от тестовата система на образование, защото е разбрала главното: безперспективно е да се тъпее повече. Поради това от САЩ „не изтичат” мозъци навън. „Не изтичат” и спортни треньори. Тях ги ценят специално. Спортистите са приравнени с орденонносци за храброст. Младите американци се занимават със спорт на площадки, построени до всяко учебно заведение. В сравнение с тях нашите деца са професионални полуспортисти. Полу, защото със спорт не се занимават, но дипинг вече ползват.
В този ред на мисли, в американски стадион не могат да се отварят магазини, панаири, автомобилни салони, да не говорим за казина и нощни клубове. Даже не може да си представим, че американски спортни деятели да отидат на олимпийски игри с жени, любовници и любовници на любовниците и любовници на любовниците на любовниците... Всички представени за масажисти, лекари, психолози, смазочници на ски... Америка ще се разкрещи с пълен глас: „Това са пари от нашите данъци!”.
Осмо, най си е за завиждане, че американците пазят природата и техните паркове не са отрупани с фасове и боклуци. Приятели от Америка пратиха снимки от излет из гора, намираща се в края на градче, където живеят. Имах усещане, че пътеката е преметена с метла, тревата е измита с душ, а листата на дърветата са боядисани по заповед на престарал се общинар, очакващ посещение на президент. Да, в Америка по гори, полянки, брегове на реки и морета не се търкалят опаковки от кола и ред бул. Хартиени и полиетиленови торбички не висят по клони на дървета, на плажове от пясъка не стърчат еднократни спринцовки. Познат горски веднъж водил в Родопите ловна дружинка с елитни гости от чуждо посолство. И им говорил: „Това тук е уникално място, не е стъпвал човешки крак!”. Гостите се смутили, запристъпяли от крак на крак и помолили преводача да попита: „Наистина?! Не е стъпвал човешки крак!? А това тогава на собствен ход ли е дошло?” - и посочили към земята, където лежал ползван презерватив.
Грижа за природата американците проявяват сами, а не защото ги карат. У нас почистване може да има само ако Първанов и Бойко Борисов едновременно решат да тръгнат пеш от София към морето на зиг-заг и съответно областните управители, през чиито земи преминава походът, наредят на гражданите да разчистват пътя пред височайшите пътешественици, ама и тогава боклукът просто ще се мести от място на място.
Между прочем американците, за разлика от нас не са се научили да строят и хайдушки пътища. В Америка нито един градоначалник няма да си спомни два дни преди посещение на президент или премиер, че няма приличен път от летището до общината. И няма да накара подчинените си да го посторят за една нощ, поради което пътят по качество ще е еднократен. А също така нито един американски кмет няма да настани в градската болница представителни здрави болни, за всеки случай, ако на президентът му хрумне да я посети..., но тава е друга тема...
Девето, мисля, че най-ценно в Америка е, че уважава човекът. Даже във вестниците не избягват да пишат за известни личности нещо прилично. Още една наша характерна черта: ако в медиите за някой се говорят хубави неща, значи е умрял.
Американците уважават и световната култура! Върху афиш на американски театър няма да появи наименование на спектакъл: римейк на пиесата „Ромео и Жулиета” - „Монолози на вагината”. Нито един американски театър няма да постави „Дон Жуан”, подобно на шоу в нощен клуб, където героите пикаят във вана пред очите на зрителите. В резултат на което в антракта никой не посещава бюфета, всички тичат в тоалетната. В американските книжарници няма да видите книги-бестселъри със заглавие „Записки на пасивния некрофил” или „Мъжът и неговата ерекция”. Такива книги се продават в специализирани малки магазинчета за душевни инвалиди.
Десето, най-важното, американците са почнали да разбират, че основа на държавата трябва да е семейството. Даже Холивуд снима няколко филма подред на тема победа на любовта и природата над бизнеса. Макар само „Аватар” да е достатъчен, за да покаже, че американците първи са съумели да погледнат на себе си иронично през очите на природата. Разбрали са кое е главно за главното - доброто в света трябва да побеждава простотията.
И как са успели да съзреят с времето! До неотдавна на чернокожите им се забраняваше да посещават обществени места. А днес - имат за президент афроамериканец. Шегата на страна, аз харесвам този свежо мислещ президент. С речите си той пали обикновените американци не по-лошо от рок-звезда феновете си. И е единственият човек в света, получил Нобелова награда за обещания! Но специално ме зарадва като повтори думите на френския президент Саркози: „Капитализмът сам по себе си не е оправдание! Той и занапред ще води към криза!”. И тези думи, чути от всички средностатистически американци, бяха аплодирани. Аз за подобен извод в института преди двадесет години получих само тройка на изпит по история на марксизма. Развива се, развива се Америка! Четат вече Маркс на всеослушание. Скоро и до Ленин ще стигнат. Даже правителството вече е сформирало и ново учреждение, подобно на бившото ни държавно планиране. Може да започнат и социалистически съревнования на банки. Имам чувство, че американците са решили да построят капитализъм с човешко лице, докато ние се борим за капитализъм с нагла чиновническа мутра. И от къде идва разликата? От това - американските блюстители на закона не се смятат за по-висши от закона!
Защо САЩ след разразилата се световна криза, не се пука по шевовете, а ние с всяка изминала минута се усмихваме все по-малко, макар да ни убеждават, че кризата вече преминава? Защото сме дърво без корен. Дървото без корени съхне. Неговият ствол става все по-тънък. Изсъхналите клончета се превръщат в съчки. Листата падат преждевременно. Ние сме огромен дъб с почти напълно изрязани корени. Има само още един здрав корен под нас и това е простият български народ. Не управниците, не бизнесмените. Нито едните, нито другите имат родина. Където има печалба, там е родината им. Те са съчки в нашия свол. Браво на американците! Разбрали са къде са корените пак преди нас!
Но не не бива да губим вяра, че ще ги стигнем! Наскоро реших да дам бакшиш на камериерка от малък семеен хотел в дълбока провиция. Тя се грижи за стаята ми цяла седмица. Подадох й десет лева, а жената отдръпна ръка като от парещ въглен:
- Ама за какво? За мен ли е ...?
- Искам да ти благодаря, че ми чисти. Това ти е премията.
- Ама моля те ... няма да ги взема... , аз получавам достатъчно...
Бях едновремено поразена, засрамена и възхитена. На нея й било достатъчно. Познавам лично двама-трима депутати, на които не им стига вечно. При това с всеки изминал ден не им стига повече. Особено не стига на жените им. Има само едно „но”... Жените им отдавна не се усмихват. Те имат пластични операции, затова не им се препоръчва да се смеят на воля. Ще им се отворят шевовете, ще им окапят устните, ще вземат да загрозят оклоната среда. А чистачката от дълбоката провиция се усмихва, даже докато е на работа. Нейното бъдеще не е опънато от пластични хирурзи, лицето й не е стегнато с гергеф, животът й не обърнат с дупето напред.
Да, в България все още има съхранени хора. Те живеят съгласно древната мъдрост: „Пари за живот, а не живот за пари!”. Не всичко е загубено. Както казва Тодор Колев, може да ги стигнем и подминем американците не само по кражби на автомобилни гуми на глава от населението. И тогава няма да бленуваме Америка, у която се е появила светлина в края на тунела, защото у нас все още гори искрица.

сряда, 12 май 2010 г.

Двуяката страна на публичността


Страхувам се от съвременната журналистика. Напоследък е станала отявлен екстрасенс и месия. Репортери оповестяват събития преди да се случат. Предават интервюта за печат преди да ги вземат от интервюираните. Сами си задават въпроси, отговарят си сами. От ручея водопад правят и могат човек в гроб или затвор да вкарат. Понякога и в двете наведнъж!
Няма да си кривя душата: лаская се, ако видя поне името си, правилно оповестено в медийно пространство. Не следя всички материали, в които ме споменават, но и не се налага. Винаги се намира „доброжелател”, който се обажда и подробно ме информира как съм изтипосана, особено ако изнесеното на показ не отговаря на истината.
От една страна е добре! Вълнуващо даже: откривам нови неща за себе си. Предимно се разчувствам като коментират мъжете около мен. Честно казано, разбирайки от пресата, че съм преспала с този или онзи, страшно се радвам. Съгласете се: жена на моята възраст по-лесно ще я сгази кола, отколкото да прелъсти мъж. Според статистиката, де! А според медиите, всеки ден имам нов ухажьор. Това освен за радост, е и за гордост. Репортерите ме жениха, развеждаха, предвещаваха убийството ми, даже ме пратиха да живея в странство. И хубава държава избраха: топла, южна съседка.
От друга страна е зле! След всяка публична интерпретация на моя живот телефоните ми се накъсват да звънят. Оказва се, че всички номера, даже личните, които ползва само семейството ми, са известни на журналистите. Домашният до обяд прегрява, а мобилните, като се включат едновременно на вибрация, ме е страх да не предизвикат свлачище, че в рисков район живея. Някой ще пита: защо не ги изключа. Защото тогава се притесняват роднините. И някой разтревожен братовчед се обажда на майка ми да я попита кога ще ме погребват.
Дойдохме си на думата за вкарването в гроба!
Като научих, че се нуждая от тотална хистеректомия, бях на 400 км от дома си. Ако искате вярвайте, първо уведомих медиите, че се налага да вляза в болница за операция. Не бях сигурна дали няма да се появи коментар по темата преди да се прибера вкъщи и предупредя близките си какво ми предстои. Да се бориш с онкологично заболяване е трудна и неприятна задача. Допълнително усложнена, ако междувременно обясняваш на заинтригувани медии, че говориш открито за болестта си, не за да правиш сеир, а за да помогнеш и на други в твоето положение. Благодаря на всички колеги, които застанаха зад мен, и ме разбраха правилно! За всички останали - прочетете следващите редове и ако не можете да помогнете, поне не пречете, моля!
Сполай на Бог, приятели и волята ми за живот пет месеца се справям с проблемите, които всеки болен трябва да решава съвместно със здравното министерство. Но вече се предавам, защото се озовах в „Параграф 22” като героите на Джоузеф Хелър от едноименния роман. (Скъпи Джоузеф, едва като се наложи да се боря с описаното от Вас явление, препрочетох отново творбата Ви. Грях ми е на душата, че я забравих да прашасва на рафта, трябваше да я ползвам като настолна книга!). Преди операцията лекари ме посъветваха да платя здравни осигуровки, които не съм внасяла от години, защото съм безработна. Не разполагах с цялата сума, затова реших да платя последните 18 месеца, което по закон ми дава право да ползвам безплатна операция. Отделен въпрос: колко е безплатна, след като платих и солидна сума за престой в болница под форма на различни такси и дарения, всички до една изисквани и оправдани от закон. Плащах и не питах, радвах се, защото лекарите ме уверяваха, че съм дошла на време и на място. Прибрах се вкъщи по живо, по здраво и зачаках да мине месец - два, за да отида на контролен преглед и последващ ТЕЛК за пенсиониране по болест. Да, ама не. Като дойде ред личният лекар да изготви необходимите документи, се оказа, че не съм здравно осигурена, защото излязъл нов закон. Вече не за 18 месеца назад, а за 36 трябва да платя, за да съм редовна пред закона. Лошо няма - искам всичко да ми е наред пред властите. Ама като нямам пари, как да стане това. Да предположим, че събера пари и платя вноските, които ми гарантират безплатно лечение, ще трябва да намеря още толкова пари за изследвания за туморни маркери, които не са включени в клиничната пътека, по която ме лекуват безплатно. Без тях пък не могат да ме пратят на ТЕЛК. Получава се нещо такова – трябва да дам едни 500 лева, за да получа може би други 1000, ама може би! И колкото повече се опитвах да разбера в какво съм въвлечена, толкова по-здрава се чувствах. Забравих болки в ставите, отоци на лимфни възли, напълно си възстанових краткосрочната памет, която загубих, вследствие на упойките, наблъсках се с чесън и си понижих кръвното почти до сънно състояние. Реших да живея, както и колкото мога, на пук на всички публични коментари, които ми предричат скорошна смърт по една или друга причина.
Отказвам се от лечение, от пенсия и от всичко, което ми се полага по право, но не зависи от самата мен. Да става каквото ще. Оцелявала съм досега, ще оцелея и занапред! Спирам да се бия с вятърни мелници, които разполагат и с резервен генератор, за всеки случай, ако спре вятърът. Ще загубя повече сили да се преборя със системата, отколкото ако не правя нищо. Така организмът ми ще решава проблем по-малко: няма да се налага да работи с намален брой нервни клетки, унищожени в безмислени спорове или неприятности с предизвестен край.
От мен да знаете: Министерството затова е на върха на пирамидата, от която зависи здравето ни, защото е по-силно, с повече възможности да ни се противопоставя, ако решим да не се съгласим с него.
Сега за затвора! Битката с правосъдието ми предстои.
(Уважаеми г-н Хелър, позволете да напиша продължение на Вашата творба!). Всички, запознати със случая, казват: знаем, че си невинна, но трябва да го докажем, а за да го докажем, първо трябва да те обвиним! На съдът, и предполагам най-вече на адвокатът ми ще се падне тежката участ да докаже, че съм невинна.
Миналото лято получих призовка да се явя в Дирекция на полицията за разпит. През последните години, откакто ме нарочиха за писател на градския ъндърграунд, който прокурор не се сети, само той не ме вика да ставам свидетел по дело, върху което работи. Лошо няма, ама е смешно обвинение да се гради върху литература. Но това е друга тема! Смях, не смях, като ме повикат за беседа, (както е прието напоследък да се наричат разговори с разследващи органи) отивам. Влизам аз в кабинета на млада дознателка и решавам, че пак ще си говорим за подземния живот. А тя започва да задава странни въпроси. И което е още по-изумяващо, иска сама да си пиша отговорите в протокол за разпит. Нямала била мастило в принтера! Ако пита мен, нямала е време да прочете материала „20-те прости правила по време на арест”, в който ясно съм казала, че зная как се провежда разпит. Решавам, че щом тя се прави, сякаш нищо не разбира от работата си и аз ще се правя, че й вярвам. И на двете ни е ясно, че не се спазва закона, според който: ако е нужна графологична експертиза за подписа и почерка ми, (което явно е целта на ръчно написани протоколи), трябва специално да бъда уведомена. Играя играта, в която ме въвличат, защото съм добър играч и никога не нарушавам правилата още на първия ход. Давам шанс на останалите участници в нея да бъдат лоялни. В процеса на будалкането разбирам, че някой е ползвал личните ми данни. Моя стара паспортна снимка е сложена върху лична карта с имена на друга жена, което явно е направено с цел, за да извърши закононарушение. Напоследък медиите често ни информират за такива злоупотреби, затова приемам, че е станала грешка и никой не се съмнява в моята невинност. Както не се съмнявам и аз в професионализма на хората, които разследват случая. Мислите ми са подкрепени от мъж, присъстващ по време на разговора, (не поясни в качество на какъв присъства), който обяви: „Жената (сиреч аз) явно не знае за какво става въпрос!” и се разделяме без намеци дали случката ще има продължение.
След месец ми предявяват обвинение с мярка за неотклонение „Подписка!”. Става ясно, че снимката и подписът ми са ползвани с фалшиви документи за теглене от банка на кредит за стойност, гарантираща (на мен) 15 години лишаване от свобода. Тогава разследващите се сещат, че имам право на адвокат, който да ми обясни в какво ме обвиняват. Оставям без коментар, че когато се той се появи, се оказа: разпит може да се води като по учебник, принтерът работи безотказно, следователят наистина беседва само за времето, като оставаме насаме, докато моят защитник излиза за пет минути в коридора да проведе личен разговор по телефон. Не искам да навлизам в детайли, защото следствието по този случай още не е приключило. Само ще кажа, че публичността ми изигра лоша шега, и най-вече това, че лицето ми често се мярка в медийното пространство и всеки може да каже: тази жена съм я виждал май някъде. Както и не е трудно някой да се престори на фен, за да ме помоли за автограф върху бял лист и се сдобие с подписа ми, който да ползва в своя изгода.
Засега само заявявам: това е последната публикация, което правя лично без участие на пиар и юрист! Мили фенове, повече няма да раздавам и автографи на непознати хора! За да получите мой подпис, носете си лична карта и препоръка от приятел! И сядам да си пиша автобиографията, че утре да не се окаже, че не само живея в чужбина, ами и въобще не съм съществувала!

Домашни любимци


По мои наблюдения домашните зверове обикновено приличат на стопаните си. Каква е причината за този феномен не зная. Дали любимци мутират под влияние на биополе и интелект на стопанин или стопани първоначално избират питомци, максимално съответстващи на външното и вътрешното им съдържание? Или действат и двата фактора? На науката това не й е известно.
Петър Петров презира науката и с такива високи материи не си обърква главата. Затова когато в живота му настъпва период на покой и относително благополучие, а жена му заявява, че за пълна хармония в семейството им, е необходимо да се обзаведат с някакво зверче, Петров не започва да спори с нея, (да се спори е вредно за нервната система, а и тя е невероятна скандалджийка), а отива до близкия зоомагазин. Тихичко решава да се обзаведат с нещо малогабаритно и неизискващо големи разходи, тип хамстер, защото знае, че в същото време жена му навярно ще иска мастиф. В зоомагазина той се спира още на първия аквариум. Продавачката умело му набутва в ръцете два рижави хамстера:
- Женски, породисти. Вземете ги, няма да съжалявате.
- Много ли ядат? - Пита Петров, притискайки към сърцето си дребосъчетата.
- Глупости, съберете трохите от масата и цял ден ще са сити!
Вкъщи Петров се явява тържествено, носейки трилитров буркан. Иска да направи на жена си приятна изненада, обаче неговият прекрасен порив не намира отклик в женското сърце.
- Никакъв уют не излъчват. Само плющят, серат и плодят бълхи. - Кратко резюмира отношение към хамстерите жена му. - Нормалните хора имат зверове като зверове. Ванчето има персийска котка, Танчето - френски булдог. А ние - плешиви мишки. Нито да ги разходиш, нито да ги покажеш пред хора.
Петров се обижда, но не го показва. С любов настъргва талаш на хамстерите, хвърля им трохички и изстива към тях завинаги. Все едно няма нищо общо с тях и те нямат никакъв шанс да заприличат на него, нито пък той - на хамстер. А домашният любимец, както вече е казано, трябва да прилича на стопанина си. Иначе не е питомец, а някакво говедо, противоречащо на основни закони на естествознанието. Затова хамстерите няколко дни тъжно се пулят с кръглите си очички зад мътното стъкло на трилитровото си свърталище, надявайки се да предизвикат у стопанина си някакви чувства. И като разбират, че няма да им се отдаде, по тайнствен начин изчезват от буркана. Два дни по-късно съседи ги виждат скупчени до мръсния канал, където изнежените гризачи се обучават в суровия живот, а след това изчезват. Явно са срещнали любов и разбиране някъде, в резулт на което във входа скоро се появяват подозрително рижави, прекалено пухени и изключително нагли плъхове.
Разочарован от гризачите, Петров решава да си вземе рибки, защото отношенията с жена му стават все по-напрегнати, а широката душа на Петров навлиза в бащински период, когато му се иска да се грижи за някого и ако може да изпита безкористна любов. Купувайки риби, той пак игнорира научния подход. Поради това (макар, че причината може да се крие и в нездрава семейна обстановка) те умират една след друга, упорито игнорирайки, че той всеки ден сменя водата им, три пъти дневно ги храни, купува им сложно устройство във вид на водолаз, изпускащ мехурчета в аквариума, и редовно се кара с жена си, изискваща „пускай тия плешивци в кенефа”. Видимо и рибките не намират допирни точки с Петров. Накрая от цялата ихтиофауна остава жив само един опулен сом, тъжно блещещ се на обкръжаващия свят из под пластмасова раковина. И гледайки как стопанинът му се е разочаровал от рибите, а стените на аквариума постепенно се покриват с вонящи зелени налепи, той мрачно размишлява за превратностите в живота. Аквариумът започва неприятно да мирише и не след дълго - отвратително да смърди.
Един ден като се връща от командировка, Петров открива вместо аквариум, елегантна клетка, в която с нагъл, независим вид се кипри папагал с ярка тропическа окраска, с размер на среден гълъб, с разкошна опашка и дързък перчем на главата.
- Мизерник! - Закрещява екзотичната птица, едва съзирайки Петров. - Какъв мизерник!
- Ей, проскубан петел! Такива приказки на пазара! - Ядосва се Петров на толкова неочакваното и най-вече необосновано нападение!
- Соня от долния етаж ми го подари! - Погълнат от разговора с папагала, Петров дори не е забелязал, че в стаята е влязла жена му. - Нали е прекрасен?
- Според мен е гнусен! - Наглото пернато абсолютно не съответства на представите му за домашен любимец.
- Да го духаш! - Отново се донася от клетката.
- Ти да го духаш, плешив паун! Жено, да знаеш, че ще му оскубя перчема, само да ме доближи.
- Глупак! - Вмъква се в разговора обитателят на клетката.
- Ей, сега ще видиш кой е глупак, мрънкало пернато! - Не на шега се ядосва Петров. И хваща клетката, помъква я към балкона с явно намерение да я запрати заедно с „обитателя” в свободен полет от петнадесетия до първия етаж.
- Ако само го докоснеш с пръст, се развеждаме! - Жена му се хвърля в защита на папагала.
- Прелест! - Поддържа я той от клетката си.
И Петров разбра, че е загубил битка, но за рязко прекратяване на семейните отношения все още не е готов.
Папагалът, носещ гръмкото име Тутанкамон, престава да смята Петров за цар на природата и всеки ден става все по-нагъл. Бивайки любимец на жена му, той практически се ползва с неограничена свобода на придвижване из къщата, в клетката само нощува. Любимата му тактика е: да се стаи някъде на секцията и неочаквано да пикира върху Петров, да го клъвне по ръката или тила, и после веднага да се върне в изходна позиция. С течение на времето пакостите стават все по-изтънчени. Тутанкамон разбира, че ако незабележимо се изкенза в кафето на Петров или ако му извика в ухото в четири през нощта: „Мухльо!”, мъжът се дразни много повече и при това на папагалът му остава време за маневра и бягство след пакостта. Нещо повече, чувайки крясъците на мъжа си, жена му пристига на помощ на своя любимец.
В същото време отношенията в семейството стават все по-лоши, несъмнено благодарение на Тутанкамон. В края на краищата най-малката клетка на обществото се превръща във военен лагер с две враждуващи страни: от една - Петров, от друга - жена му с папагала. Петров е добър човек, отгчаяно се нуждае от домашен уют и същество, за което да се грижи, затова, когато бултериерката на приятеля му се окучва, той решава да уравновеси числеността на силите във враждуващите лагери, а също така и за душевното си равновесие, че е необходимо да вземе куче. Когато отива да избере кученце, приятелят му точно излиза от входа с чувал под ръка.
- Изтърсак един тук полузадушен се роди. Това даже не е куче. Отивам да го удавя, докато не е умряло само. - От чувала се чува слабо пискане.
- Покажи! - Заинтересува се Петров.
От дъното на полиетиленовия чувал към Петров гледат две червени очички. „Ще си го взема за мен! - Неочаквано мисли той. - Ще го възпитам. Боец ще го направя. И ще го нарека... Ще го нарека...” . На този етап мозъчните ресурси на Петров го предават. „Ебал съм му мамата, после ще го кръстя някак!” - решава той.
Така се появява Модо. „Куче” той би могъл да бъде наречен само при богато въображение. Родавата травма действително оказва значително влияние върху по-нататъшното му развитие. Огромна глава се присъединява към тънка шия, която от своя страна се присъединява към още по-тънко тяло с криви лапи. Първото впечатление е, че гореописаните части се движат самостоятелно и независимо една от друга.
Ако в обикновения живот Модо, приличен на хибрид от морско свинче и плъх, някак се справя със своеволието на крайниците си, то в малко по-критична ситуация всички части на тялото му започват да проявяват независимост, което довежда до ужасни последствия. И може да бъде наблюдавана примерно следната картина: огромната глава се обръща в посока най-краткия път за бягство от предмета на възможната опасност, при това едното око, подчинявайки се на инстинкта на бултериер, яростно гледа към врага, а другото око - към стопанина. На този етап кучето гръмко пърди или от излишек на чувства, или от желание да си придаде максимално ускорение. Крайниците му изпадат в инфаркт, в резултат на което Модо се разпъва в невероятна траектория и се удря в стена или друг предмет от интериора. После осъзнавайки ненужността на телодвижението и собствената си нелепост, кучето виновно гледа стопанина си със замръзнала за цял живот мутра „морско свинче, помъдряло от суровия жизнен опит”. Освен всичко, той казва „Гру!”, което заменя лай, вой, скимтене и прочие типични особености на нормален кучешки език.
Името си Модо получава от приятелка на жената на Петров. Като довежда кученцето у дома и заявява, че това е бултериер и ще живее вече тук, съпругата му, която с годините съвместен живот се е научила да усеща тънките отенъци в гласа на мъжа си, разбира, че няма смисъл да спори с него. И поради това още от първия ден намразва животинката. По това време Петров често пътува в командировка и тежестта да я възпита се пада на крехките й женски ръце. Да се разхожда с кучето също й се налага. При една от първите им разходки щастлива собственичка на краски пудел, вижда бялото чудо и гнусливо смръщвайки нос, пита:
- Какво е това Квазимодо?
Няма как кучето, жертва на тежко раждане, да не бъде назовано Квазимодо. Освен това животинчето има проблеми с коремните газове, които изпуска постоянно, силно и в големи количества. Просто казано - пърди навсякъде и винаги. По този начин Квазимодо се сдобива и с прякор - Пръдльо. Така, че когато Петров се връща от командировка, любимецът му вече твърдо си има име и прякор, на които с радост откликва.
Папагалът Тутанкамон смята Модо за свой личен враг, още повече, че напоследък се страхува от Петров след като той на няколко пъти успя да го хване и с фигура от висшия пилотаж го запрати право към стената. По време на тези полети папагалът се лишава от половината си опашно оперение и от тогава предпочита да дразни Петров само с дреболии и най-вече отдалече, не се решава на нагли набези. В тази ситуация Модо е като коледен подарък за Тутанкамон - може да сере в купичката за вода или в постелката му, а може и да пикира от секцията и два пъти да го клъвне. От изненада обикновено Пръдло се нааква, след което получава и порция бой от стопанката си. Само едно не отчита гадното пернато същество - Петров искренно обича Модо и може да прости всичко, но не и обида, нанесена върху любимеца му. Виждайки веднъж как Тутанкамон кенза целенасочено върху спящия Модо, Петров не издържа...
По това време рижавите и нагли потомци на хамстерите, видимо наследили мощния интелект на прародителите си и познанията им за човешката психология, се разплождат в неимоверно количество и напълно изнагляват. Последната капки прелива една сутрин, когато домоуправителят като облича палтото си, открива в джоба си рижав плъх, по всяка вероятност заспал на топло след нощен гуляй из кухнята. И решава с плъховете да се води безпощадна борба. Към борбата пристъпва незабавно. Обаче хамстерските гени, кръстосани с плъховските, дават невероятно жилаво потомство - проверените методи за борба с гризачи не помагат, а плъховете така изнагляват, че се разхождат из входа посред бял ден. Тогава домоуправителят събира обитателите на входа и казва, че е купил за 150 евро специално средство за борба с плъхова напаст във вид на отрова, което смята да разположи на всеки ъгълот кооперацията. Ето това средство идва и в полза на Петров. Планът е прост: дори не е трудно да накара пернатото да глътне отровата - вечно гладният Тутанкамон веднага налапва гранулите с храна, объркани с отрова. Петров даже вече празнува победата си и репетира пред огледалото печална физиономия „Е, умрял е папагалът, а аз какво съм виновен. Отровата е навсякъде из входа!”. Обаче папагалът, въпреки, че видимо не се чувства добре и осира цялата къща, въобще няма намерение да умира. Жена му вика ветеринар, но лекарят само повдига рамене и дава някакви капки, явно не вярващ особено в тяхната целебна сила.
Боледува Тутанкамон цяла седмица. Не умира, но дегустацията на специалната отрова за плъхове не премина през него безследно: от този ден нататък той се отнася към семейството на пернатите само номинално - всичките му пера опадват до едно, в резултат на което той заприличва на плъх с клюн. Способност да лети също губи, ясно е. Обаче се спешно се научава бързо да се пъха под секцията. Модо, въпреки своята нелепост, най-сетне е в печелившо положение и не прощава на своя мъчител нито една злина. Избавлението заставя Пръдльото да повярва в справедливостта и най-накрая започва да усеща, че е куче и защитник на дома.
Точно тогава отивам на гости на Петрови. Петров отваря вратата, аз влизам. От кухнята излиза Модо, критично ме оглежда, казва „Гру!”, давайки ми да разбера, че в къщата има пазач и ... умната.
- Това какво е, морско свинче ли? - Питам аз. И в същата минута изтървавам бутилката, която съм донесла да се почерпим. Тя издрънчава и кучето се нааква.
- Кучето просто има болен ректум, слаб... - започва да се оправдава Петров.
- Мухло! - Разнася се се изпод портмантото, докато се каня да си взема чехли. Очите ми изхвръкват от орбита, точно като на Модо при звука на счупена бутилка. - Да го духаш! - Отново идва изпод закачалката и тогава от там излиза нещо розово със синкав отенък и бързо заситнява към кухнята. Модо щрака с челюсти, но оцелелият плъх с клюн ловко се извърта.
- Да го духаш, мухльо! - Победоносно се носи от кухнята.
- Това е Тутанкамон - пояснява жената на Петров. - Той боледува.
- Горкичкият! И неговият ректум ли е слаб? - Интересувам се аз, леко отръсквайки се от шока.
- Прелест! - Вика под хладилника собственикът на обсъждания орган.
- Нека да отидем в кафенето отсреща. - Предлагам дипломатично. - Аз черпя.
Излизайки от входа, се спъваме в няколко рижави плъха.
- Мои са! - Гордо изрича Петров. - Кръстоска от хамстерчета. Трета година ги тровят, ама тях ги боли оная работа...Както и мен!

10 правила, важни за начинаещ писател-криминалист


1. Без труп или трупове нито един оригинален криминален роман не може да мине. И колкото по-натуралистично е убийството, толкова по-добре. Само смъртта прави четенето достатъчно интересно на такъв род литература. Кой би се задълбочил в стотици страници, ако не става въпрос за толкова сериозно престъпление? Читателят трябва да бъде възнаграден за безпокойството и изгубеното време.
2. Престъпникът е желателно да е персонаж, играещ значима роля в книгата, познат и интересен за читателя. Трябва да е човек с определени достойнства и обикновенно да не е подозрителен. Впечатляващо престъпление е това, извършено от църковен служител или начална учителка. Вината за злодеянието не бива да се стоварва и върху престъпник-професионалист. Закононарушения, извършени от бандити и злосторници, се разследват от специализирани органи, а не от писатели-криминалисти.
3. Колкото и престъпления да има в книгата, извършителят трябва да е един. Той може да има помощници и съучастници, но цялото бреме на вината трябва да легне на плещите на един човек. За да се даде възможност на читателя да съсредоточи целия си гняв и негодование върху един отрицателен герой. В истинските криминални романи няма място за банди, мафии и организирана престъпност. Защото всъщност едно завладяващо убийство може да бъде опорочено, ако се окаже, че вина за него има цяла компания. На виновникът е добре да се даде шанс да се спаси зад нечий гръб, но да се ползва за това цяла група е излишно. Нито един първокласен и уважаващ себе си престъпник не се нуждае от подобно предимство.
4. Всички престъпления да се извършват с личен мотив. Международни заговори и политически атентати са обект на друг жанр - шпионски романи. Криминалният роман трябва да остава в уютните домашни рамки на личното престъпление и да отразява всекидневните преживявания на читателя, като в известен смисъл дава отзвук на собствените му подтискани желания и емоции.
5. Нужен е и само един детектив. Да се мобилизират два и повече умове за разгадаване на едно престъпление, значи да се разсее читателското внимание и да се прекъсне нишка на разследването, а също така и да се постави читателят в неравностойно положение. При наличие на повече от един детектив, читателят не знае с кого да се съобразява при дедуктивното разсъждаване. Това все едно да се пусне самотен бегач с екип за щафетно бягане.
6. Детективът, както и никой от разследващите органи не трябва да се оказва престъпник. Това е равносилно на лъжа. Все едно да се предлага фалшификат вместо оригинал. Мошенничеството си е мошенничество. В романа детективът трябва да е положителен герой, който само разследва и проследява. Негова задача е да събере достатъчно улики за разкриване на престъплението и да изгради обвинение на база събрани доказателства, за да не прилича на ученик, преписал отговор без да обясни как е стигнал до него.
7. Методите на престъпление и тези за разкриването му е нужно да съответстват на критериите за рационалност и научност. Не трябва да се позват псевдонаучни, хипотетични или фантастични приспособления. Да не се смесва детективски с приключенски жанр. Накрая убийството да не се окаже самоубийство или нещастен случай. Да се завърши криминален роман по подобен начин е спад на напрежението, а също така и открито да се признае, че се приема за глупак добрия, доверчив читател.
8. Читателят трябва да има равни с разследващите органи възможности да разгадае престъплението. Всички ключове за разгадаване на загадката трябва да са обозначени и описани. Същото така той не трябва умишлено да бъде заблуждаван, освен в случаите, когато и детективът е лъган от престъпника. Подсказването да бъде очевидно - при условие, че читателят има достатъчно нюх да го види. Което ще рече, че когато в края на книгата стане ясно как е било извършено престъплението и кой е извършителят, читателят да знае, че през цялото време всички улики са били на повърхността, сочейки виновника, и ако той е съобразителен колкото детектива, би разкрил тайната самостоятелно много преди да прочете края.
9. Тайната на престъплението трябва да бъде разкрита изключително по материален път. Напълно са недопустими методи за откриване на истина като спиритически сеанси, четене на чужди мисли, гадаене и прочие. Разсъждавайки реалистично, без да размътва мозъка си с духове от отвъдното, читателят има еднакъв шанс да не отстъпва по съобразителност на детектива. Престъпникът трябва да бъде откриван посредством методи на дедукция, с помощ на логически заключения, не благодарение на случайности, съвпадения и немотивирани признания. (Последните изобилстват напоследък в живота, но нереалносттта им кара хората да не уважават правосъдието.)
10. В романа е добре да няма много любовни сцени. Все пак става въпрос за разкриване на престъпление, а не за клуб за запознаства. Не са уместни и дълги описания за анализ на характери и сътворяване на атмосфера, както и литературни отстъпления и странични теми. Всичко това е несъществено за пресъздаване на престъпление и логическо разследване. Те само задържат действието и внасят елементи, нямащи отношение към главната цел, състояща се в това да се постави задача, да се анализира и се стигне до успешно решение. Може да има достатъчно описания на действия, точно охарактеризирани герои, само ако това придава достоверност на описаното преспъпление.
Послеслов:
Кратък списък за примери, които никой уважаваш себе си автор на криминални романи не бива да ползва. Те са изтъркани похвати, добре известни на любителите на такава литературата. Да се ползват, означава да се признае писателско безсилие и липса на оригиналност:
Разкриване на престъпник по фас, намерен на местопрестъпление; Организиране на очна ставка, за да се принуди виновникът да се издаде сам; Фалшифициране на отпечатъци; Мнимо алиби, осигурено от любовница; Куче, което не лае срещу крадец, защото явно го познава; Прехвърляне на вина върху брат-близнак или невинен човек, приличаш на престъпника; Нракотици и опиати, смесени с алкохол; Извършване на убийство пред очи на полицай; Установяване на извършител на престъпление с помощ на детектор на лъжата; Таен код или шифровано писмо, разгадани от детектив.

неделя, 2 май 2010 г.

Майсторка на преговорите



-Миличък, кога ще си дойдеш? Какво да приготвя за вечеря?
...
-Как няма да дойдеш?
...
-А къде ще...?
...
-Напускаш ме?
...
-Отиваш при Елена? Хммм...
...
-Не, плазмата няма да ти я дам. Че как да се теша в дългите самотни вечери? А ти си младоженец. Уповавай се на новата си любов. Ти нали я обичаш?
...
-Глупав въпрос ли?
...
-Не би могъл да живееш с човек, който не обичаш ли? А с мен как живя!?
....
-Шегичка, миличък. Защо си толкова нервен? Кой от нас двамата има нова жена? Аз или ти? Радвай се!
...
-Нямаш намерение на гледаш световното на малък екран? Е, какво пък, ела да гледаш полуфиналите при мен! Още повече, че по това време Ленчето е на фитнес.
...
-Няма да те пусне ли? Как така? Аз как те пусках при нея да оправяш теча в банята й, с перфоратор дупки да й правиш? Длъжница ми е! Пък и нечовешко е да не ти разрешава да гледаш полуфинали с нормално качество! Аз това не го разбирам! Между прочем, нека тази... Ели? Нели? Ленче, да
...
-Забравих името на най-добрата си приятелка ли?
...
-Забравих, кой ви запозна ли? Не, разбира се. Само се шегувам. Така, че нека тя някой пък да дойде, за да я науча да ти готви твоите любими пълнени чушки. Всъщност, тя наясно ли е с какви количества продукти ще й се налага да оперира?
...
-Не? Мен обикновено ме спасяваха познанията за вноса и износа, които получих в икономическия институт! Бедната жена! Да, и още - в събота пристига на гости у нас твоят приятел Марин.
...
-Как така няма работа тук? Това е нашият дом, това е твоят приятел. Смятам да го посрещна чинно и почетно в най-висша степен. Купила съм цяла каса бира.
...
-Кога се договорихме ли? Теб те нямаше! Ти нещо се натягаше в службата! И беше в командировка, а той се обади в къщи и...
...
-Не, не съм се утешила бързо. Когато се договаряхме, още никой не знаеше за твоето „заминаване”.
...
-Той е знаел? Е, тогава защо мен питаш!? А от друга страна - ми харесва този тарикат, бързо се е ориентирал!
...
-Не, не зная той какво харесва...
...
-Орален секс ли? Отлично, миличък! Най-сетне заприлича на себе си. Заговори за понятни за теб неща.
...
-Да и аз го харесвам оралния секс, ако вече не помниш, никога не съм била против да погевезя мъжа в тази насока.
...
-Не, ти не може с нас да споделиш мъката от раздялата. Всеки си има лична придобивка - най-добрата ми приятелка си има нов мъж, мъжът ми си има нова жена, аз си имам нов приятел, на който ще правя орална любов.
...
-Звъниш, за да й кажеш, че си прибързал с решението?
...
-Пиян си бил и лошо си осъзнавал отговорностите?
...
-Прибираш се довечера вкъщи?
...
-Хммм... Знаеш ли, след преживяния стрес ще трябва да се разтоваря с масаж и маникюр.
...
- Не, не смятам да стоя пред печката. По пътя към вкъщи ще прескочиш до любимия си китайски ресторант! Ще донесеш от там храна! И ще си направим романтична вечеря! В колко часа да те чакам?

Божии помощници



Закусвам и се замислям - трябва ли да боядисам тавана или да си стои така засега... Звъни се. Отварям - мъж на около 50 години и с него 25-годишна. Симпатична при това.
- Здравейте... На какъв език ще говорим? - В стойка ловно куче започва мъжът.
- На суахили. - Отговарям. - Никога не съм чувал суахили. Не съм против да послушам, ако на Вас Ви е все едно.
- Виждам, че ще е най-добре на български. - Прави неочакван извод мъжът.- Вие чували ли сте за Библията?
- Чувал съм, една такава книжка, даже и с картинки съм я разглеждал.
- Това не е книжка! Това е Книга! Най-голямата сред книгите! - Кой знае защо започва да нервничи той. - В нея описано как да се спасим!
- Брей! - Поддържам тържествеността на мига аз. - На коя страница е записано!
- На всички! - Неуверено заявява мъжът. - Вие искате ли да се спасите и да получите най-висше блаженство!?
Девойката през цялото време стои странично, мило се усмихва и нещо си отбелязва в бележник.
- Разбира се! - Потвърждавам желание да се спася и се обръщам към девойката. - Искате ли да влезете и да ме спасите?
- Благодаря. Ние може да влезем и да поговорим. - Мъжът започва да трие пода с крака и се опитва покрай мен да влезе вътре.
- Къде? - Спирам го аз. - Аз повиках момичето. Ти през това време иди още някой друг да спасиш. Целият вход е неспасяем. Вие въобще трябва да се разделите, ако искате да спасите повече хора.
Момичето почервенява, мъжът започва да пръхти....
- Ние ще Ви дадем списание и Вие ще дойдете при нас на сбирка! - Девойката се оказва с дивен мъжки баритон.
- Господинът също ли ще го водим на сбирката - злодейски мигам аз с очи - или засега да обикаля и спасява хората по входовете!?
- Задължително заповядайте при нас! - Двойката настъпателно се ориентира към асансьора.
- Че кажете адреса, де! - Викам вече в затворената врата на асансьора. - Как са дойда иначе?
След два-три часа. Боядисването на тавана върви с пълна сила и лицето ми даже е покрито с два слоя вар. Звъни се. Отварям - две лелки, едната с Библия в ръка и другата отново с бележник.
- Здравейте... На какъв език ще говорим? - Явно това начало за разговор е стандартно за всички спасители.
- На древноарамийски. Отговарям.
- На какъв? - Не разбира едната лелка.
- Супер. Вървят си хората по стълбищната площадка, а тук две лелки, облечени като за селска сватба, и тотално изпръскан с вар младеж на древнорамийски говорят. Вие кои сте?
- Ние сме Свидетели на Иехова. Чували ли сте за Библията?
- Да! - Твърдо отговарям аз. - Най-голямата сред книгите! В нея описано как да се спасим!
- Искате ли да се спасите? - Строго питат лелките.
- Не! - Викам аз. - Всъщност искам, но не искам точно Вие да ме спасявате. Мен какви девойки са ме спасявали, аз и на тях отказах.
- Нека да Ви прочета малко от Библията. Веднага ще разберете, че трябва да се спасите.
- Брей, че кои сте Вие - строго говоря на лелките - за да изправите това, което Господ е създал криво?
- Ау, - приятно са удивени лелките - значи сте чели Библията?
- Да, и нека сега да хвърлят върху мен камък и от камъка ще си направя църква аз!
- Това пък откъде го взехте? - Сърди се едната лелка.
- Как откъде - от Господ, нали всичко е създадено от него!? - Назидателно пояснявам аз. - При това да знаете, че „Г” е главно. За всеки случай, ако нещо се шегувате. Но ще е глупаво да ходите на събрания и да се шегувате.
- Вие на Конгрес бяхте ли?
- За сексуалните реформи ли?! Не, не съм.
- Вие пък! На Конгреса за Духовно Възраждане! В събота, дето се проведе.
- Ааааа.Да, разбира се, бях.
- А кой изнасяше реч? - Подозрително питат лелките.
- Добри хора говориха там! - Толкова лесно няма да ме хванете в дреболии. - Разказваха как ще се спасим всички ние. На конгреса ми се отвориха очите и видях светлина. Животът ми се изпълни със смисъл.
- Похвално. - Лицата на лелките отразяваха „подозрение”. - Поне знаете ли името на Бога, за да се помолите за спасение в деня на Страшния съд?!
- Иехова, разбира се! - Разгадавам и тази загадка. - Но слушайте, сестри, нали сте дошли да ме спасявате?!
- Да, така е. Искате ли да Ви оставим брошури?
- Не! За да се направи брошурата, се е наложило да умре едно дърво. Готови ли сте да дойдете на помощ на ближния си!
- Винаги готови! - Разбира се, те казват просто: „Да!”, но прозвучава като пионерското: „Винаги готови!”.
- Помогнете ми да измия пода, така ще ме спасите от гнева на жена ми. Аз ще бъда спасен, а Вие като добри самарянки ще бъдете възнаградени на небето.
- Ние трябва да тръгваме, - разбързаха се лелките - ние имаме още цял микрорайон да спасяваме.
- Аз Вас като християнин християнки Ви моля!
- Ние... Друг път... Задължително! - Бързат към асансьора и двете.
- Поне брошура ми дайте! - Викам аз отново при затворена врата.
Сядам да запаля цигара и да чакам дали ще дойде някой друг да ме спаси!

Парите на никого не стигат


Не е тайна, че парите на никого не стигат. На всички. И на черния, и на жълтия. И на мен, и на теб. И всеки е принуден някак да се ограничава, за да върже двата края. Пенсионерът си плаща светлото и топлото и после всеки ден се бръсне гладко и прави опити да ползва студентската си карта за намалание в университетския стол. Младеж купува цветя, шампанско, не му остават пари за презервативи. После двамата с мацката седят и гледат телевизия. Трети пък много иска да си купи металургичен комбинат в Индия и условията като, че ли са добри, цената е направо убиец, но ще се наложи да си продаде футболния отбор, и то точно сега преди световното, когато вече има договореност с някои спортни тотализатори. И това го измъчва, лишава го от сън. Четвърти пък изпива две ракии, а за трета няма ... и стотинка няма, дори да се убие. Стои с протегната ръка пред магазин за спиртни напитки и си чеше топките.Това има, това чеше. Пети пък се труди в сферата на гей-сутеньорството и за него фразата „да свързваш двата края”, не е само думи.
Общо казано, за всички е сложно.
Ето и Иван Иванов стоически тегли талигата на живота, натоварена със семейство с две деца, ипотека, перманентен ремонт и битов алкохолизъм. Децата искат да ядат и велосипед. Жената иска парфюм и нови тапети в спалнята. Вноските за ипотеката влизат в живота му регулярно като менстурация. И само алкохолизмът ласкаво и здраво като ръка на арап-евнух го прегръща, притиска към гърдите и го води надалеч в блестящи светове. Само, че и той ебалникът го прави срещу пари.

петък, 30 април 2010 г.

Как станах фалшификатор и контрабандист


Натрупах малко пари и реших да ги вложа в банка. Няма защо да се държат вкъщи суми, макар и не големи, но за някои и достатъчни. И тогава една от всички банкноти предизвика съмнение в касиерката на банката. И от тук тръгна всичко. Чиновничката извика началника си, след това започнаха едни телефонни разговори, а на мен ми махат с ръка, с една дума: чакайте, скоро ще дойде полиция. Е, разбира се, че ще чакам, аз съм порядъчен гражданин. Бутнали си ми някъде фалшива банкнота. Какво пък? Стават такива неща. Пристигат две коли, вътрешно ведомствената охрана и още някой друг, но само повдигат рамене и накрая оставят портиера да ме охранява, макар, че и той не е наясно какво прави.
След това идват от Национална следствена служба. Брей. Затвориха банката (а тук даже и обедна почивка няма, значи заради мен са я затворили) и започват да ме разпитват, както и касиерите, а също така и някакви пенсионери. С две думи - оглед на местопроизшествие. Събитие. Касиерката тресе от притеснение задник и кудкудяка нещо пред началниците и колегите си, демострирайки разликите между нормални и банкноти с „признаци за фалшифициране”. Реших за всеки случай да звънна на началника на местното ръководство на бопаджиите, познавах го лично, за да го питам дълго ли ще продължи тази патаклама, че наближава обяд. Не че съм нещо прегладнял, но и не обичам да стоя с празен стомах. Той започна веднага да ми вика: на, сега заради мен всички ще останат без обяд, защото имало заповед от горе да се вземат репресивни мерки срещу всички фалшификатори. Членът в Наказателния кодекс за фалшифициране бил почти толкова тежък като при убийство. Ясно, какво да се прави, попаднал съм на неподходящо място, ще се оставя на течението, все ще ме докара до бряг.
Смисълът на разпитът е откъде съм взел банкнотата. Че откъде да зная, от всякъде може да е. От всеки магазин, в който съм пазарил, както и от магазините, на които съм собственик и в които други пазарят. Между прочем по думите на банкерите банкнотата е с доста високо качество, трудно е да бъде различена визуално фалшификацията. Което аз заявих и за протокола. Наговорих и куп други неща. Разследващите даже ги интересуваше къде съм съхранявал парите. „Е, вкъщи, къде другаде!”. - казах аз. И сгреших. Следващото действие (няма да повярвате) е оглед на местопроизшествие. По указаните адреси в протокола: у нас и по магазините.
Е, аз като порядъчен и законопослушен гражданин не възразих. Моля, оглеждайте, аз нямам какво да крия. Отначало отидохме вкъщи. Веднага се заинтгригуваха от компютъра и от (ясно защо) цветния принтер! Настояха да им покажа списък с последните разпечатани документи. Интересно това къде се намира... С три думи - нищо не намериха, макар дознател да се разходи из компютъра ми. Но за моя утеха ми показа и как да направя тест на притнера за дюзите, които аз цяла седмица безславно се опитвам да реанимирам. Това устройва и мен, и разследващите органи. След това у тях самите възниква съмнение в законността на провежданите действия и настойчиво ме молат да напиша заявление до началника им, че не възразявам срещу огледа. Че какво да възразявам, аз даже не съм собственик на жилището, наемател съм без регистрация, пък и обискът, така наречен оглед, вече приключи. За което пак предупредих оглеждащия, представил се като Иванов. Той каза, че това е просто формалност. Но пък от друга страна, ако не подпиша, може да дойде при мен в дома на родителите ми, където се водя на адресна регистрация, даже още тази нощ.
Така или иначе пропуснах обяда, а понякога това даже е полезно, макар, че на вечеря си наваксам пропуснатото. Следващите стъпки са доста рутинни: обиколка по магазините и разпит на продавачите, придружено с разочорование, че принтерите не са цветни. С четири думи, както казаха и проверяващите, напразно си изгубихме време. Пожелаха ми „Довиждане!, аз ги поправих: „По-добре „Сбогом!”.”. И взех, че уручасах нещата.
След половин час мой служител ми позвъни и ме помоли да отида в магазина. „Сега пък за какво?”. „Ами - вика той - тук пак дойдоха разследващите. Искат да Ви видят.”. Оказва се, че при „огледа на местопроизшествието” в случая: магазин за цигари, били открити контрабадни цигари. Сега дошли да ги изземат. Ами изземайте ги, аз какво да направя. Само ми покажете признаците, че са контрабандни. Иванов хваща първата попаднала му под ръка кутия и започва да изброява: няма холограма, бандеролът е залепен накриво, а ето тук и обложката е разлепена!
- Е, - казвам аз - конкретно тази кутия има холограма, дали е разлепена е спорен въпрос, а как изглежда правилно залепен бандерол кой знае!
Иванов захвърля кутията и кой знае защо взема друга.
- Ето - вика - тук няма цена! Колко струва?
- А в кой закон - питам аз - пише за цените?
- Е, ама Вие не знаете ли колко трябва да струва нормална лицензирана кутия? - Той ми задава нов въпрос. Тоест не отговаря на моя.
- Зная, - отговарям аз - нали ги продавам. Ще струва толкова, колкото кажа. А Вие нали знаете, че има различни марки - български (точно тези с евтината обложка и накриво залепен бандерол) има и вносни цигари. А те са супер - започвайки от оформлението и свършвйки с цената. А за цената пък, даже и да съм на загуба, това Вас не Ви касае. Толкова по въпроса. Сега ми кажете на какво основание сте се лепнали за мен? Какъв документ имате за изземване и други процесуални действия? Покажете ми документа.
- Е, точно сега няма да Ви покажа документ, после ще Ви покажа всички документ. - Мрънка Иванов. - Началникът ми каза да намеря и иззема контрабандни цигари.
- И какво? Някакви неграмотници веднага отсичат, че цигарите са пиратски, банкнотата е фалшива. Даже в протокола от банката е вписано „с признаци за фалшифициране”, а за Вас аз вече съм завършен престъпник. Добре, пишете каквото си искате, аз ще отида да се разходя.
И след час се върнах да прочета писанията.
- Е, момчета, така няма да стане, преписвайте!
- Какво, защо да преписваме? Какво не Ви харесва? - Пита един цивилен, дето е дошъл да помага на разследващите органи.
- Всичко не ми харесва, Ваша неграмотност не ми харесва.
- Вие какво за по-умен от нас ли се смятате? - Отново Иванов се намесва.
- Колкото и да Ви е странно - да. Аз вече десет години търгувам с цигари, а Вас Ви сменят всяка година, само не зная после къде отивате. Така, че пишете както е нужно, описвайте всяка кутия, започвайки от наименование, външен вид, опаковка и завършвайки с признаци за контрабанда по вашето мнение. И какво сте написали Вие тук: цигари 44 стека. Така не става. Нека да Ви иззема наличните пари и да напиша разписка за 10 банкноти. Така, че пишете подробно, а през това време аз ще Ви снимам с мобилния.
- Не са длъжни да пишат толкова подробно. - Надига глас пак цивилният.
- А вие междупрочем кой сте? - Питам. - С тях ли сте или сте свидетел?
- Свидетел съм.
Интересно дори и цивилен той прилича на полицай.
- След като сте поемно лице, - казвам вежливо и вадя мобилния си телефон - сядайте там и мълчете. Интересно, а къде е вторият свидетел?
- Нямате право да ни снимате по време на работа. - Заявява Иванов. Умничък е, знае си правата.
- О, имам право аз, имам. - Отговарям. - Намирам се на собствена територия, а Вашето присъствие тук е под съмнение. - И започвам да снимам. - Като начало се представете за камерата, моля, покажете документите си и някакви документи, разрещаващи Ви проверка.
Отново само Иванов говори, останалите мълчат:
- Вече казах, че и документи ще има. А и се представих.
- Забележително поведение, - на мен вече даже ми е смешно, - продължавайте в същия дух.
- Добре, - ядосва се Иванов - ето Ви документите ми. - И бърка в джоба на сакото си и показва удостоверението си. Действително е Иванов.
- Повече никакви документи ли няма да ми покажете?
- Не! - Някак вяло отговаря той.
Телефонът ми звънна, налага се да прекатя издевателството над разследващите органи. Излязох навън и като се върнах, те вече нареждаха стековете в кашон. Иванов разговаря по телефона.
- А ето го и него - и бута телефона си ръката ми. - С вас искат да говорят.
От телефона звучно се раздава весел глас:
- Добър вечер, тинтири-минтири нам кой си инспектор по нам к`во си!
- Добър вечер, инспекторе! - Става ми весело от неговия оптимизъм.
- Какъв проблем имате там? - Той е решил на всяка цена да регулира ситуацията и да реши проблема, нали е добър човек?
- Вашите сътрудници някак странно се държат! - Казвам. - И у мен възникна съмнение за правомерността на действията им.
- Уверявам Ви, че всичко протича в рамките на закона! - Има забележителен глас, става за радиоводещ на предаване, в което от една дума с три букви може да се спечели купчина пари. - Но ако искате да поговорите за това (И истински психолог освен това!), то аз ви чакам утре при себе си в кабинета ми и ще решим всички въпроси, които са възникнали.
- Трябвам ли Ви още? - Питам Иванов. - Че трябва и хляб да купя за вечеря.
- Не, и без Вас ще се оправим.
От магазина за хранителни стоки звъннах на сътрудника си в моя магазин и го помолих да брои какво вземат и да си води записки за себе си, че после иди доказвай какво е било.
Когато се върнах, вече нямаше никой, освен един „Протокол за оглед на местопроизшествие”. „След като бе получен сигнал за откриване на фалшива банкнота, следователят Иванов, влезе в магазин, находящ се на...” - това е истински шедьовър. После следва описание на врати, витрини, как са били намерени „цигари за витрини, разположени на дървена маса без маркировка за лиценз”. И списък на намереното. Без подробности. И всичко. В графа „списък на иззетото” бе написано просто: стекове цигари, без наименования и указания на брой.
Но това все още не е всичко. На следващия ден избързах както е положено по закон и попадох жалба до прокуратурата. Ама като не му върви на човек... Секретарката каза, че точно този ден не може да приеме жалбата, защото няма печат. Понеже не съм конфликтен, реших да отида на следващия ден, още повече, че „утре ще я приемат”. Без проблеми. На следващия ден наистина я приеха и я регистрираха. И на по следващия ден същият Иванов с още един сътрудник цъфват пред друг мой магазин точно преди затваряне.
- Сега пък какво има? - Питам.
- Здравейте! - Вика Иванов, а колегата само въздъхва:
- Ще иземаме пак цигари.
- Малко ли Ви е това, което стана в другия магазин, още ли нарушения искате да извършите? - Започнам да ги нападам.
А сътрудникът, вдигнал гордо нос, размахва някакви документи:
- Днес ние ще направим всичко както е по закон.
Интересна мисъл, значи не отричат незаконността на предидущите си действия. Е, хайде да видим:
- Давайте, - казвам - показвайте заповед за обиск, подписана от съдия или каквото там имате!
- Ние имаме оперативна информация, че тук се търгува с контрабандни цигари. Показвайте стоковите си разписки и сваляйте цигарите от витрините, ние ще ги опишем и ще ги изземем.
- Няма проблем, - казвам - но ми дайте някакви документи, че имате право да се намирате тук и да правите това, което искате да правите. Вашата оперативна информация въобще не ме касае.
Сътрудникът с горд вид вади от папчица едно листче, кръстено ”Заявление за обиск”, за разрешение да се претърси магазин, намиращ се на..., дата, подпис и печат.
- Е, щом така стоят нещата, - казвам - ето Ви ключ от витрините, сваляйте какво Ви трябва.
Иванов веднага се обади:
- Не, Вие ги сваляйте
- Няма да стане. Не съм длъжен да Ви помагам. Ровете си сами. Аз отивам да пуша.
Гледам на жена ми нещо й прилошава, държи се за корема, първа бременност в седмия месец е.
- Не се притеснявай! - Казвам й. - Да не те боли нещо?
- Няма проблеми, търпи се! - И тя маха с ръка. - Отивай да пушиш.
Излязох пред магазина и реших да звънна на приятел адвокат. Обрисувах му ситуацията, а той ми вика: притискай ги, нямат заповед за обиск. Това, което са ми показали било само заявление за такава заповед.
Добре. Влизам обратно в магазина и викам:
- И така, момчета, магазинът е затворен, работният ден свърши. Отиваме си по къщите, а Вие елате утре пак. Жена, приготвяй се, тръгваме си. Изключвай осветлението, аз докато докарам колата пред входа.
- Никъде няма да ходете! - Това го казва сътрудникът. - Сега ще се обадя на дежурните и ще Ви откарат в районното и там с Вас ще си поговорят!
Виждам как жена ми пребледнява и отново се хваща за корема, докато се подпира на стената. Притичвам до нея, а тя отново маха с ръка:
- Отивай да докараш колата и ме карай веднага в болницата, аз вече извиках охраната!
Изтичвам за колата и се връщам пред входа. Иванов уговаря сътрудника, с две думи: заебавай нещата тук, давай да си ходим, а сътрудникът със сълзи на очи, клати упорито глава: няма да тръгна.
Жена ми вече се облякла и казва, че малко я е отпуснало, даже прави опит да се усмихне. Питам я дали да не повикам бърза помощ, така по-бързо ще стигнем до болницата. Точно тогава пристига патрулка от районното. И патрулът ме пита:
- Какво става тук при Вас?
- Аз - викам - не съм Ви викал, ето този кретен се интересува от Вас.
Патрулът минава покрай сътрудника, поздравява жена ми и започват да я питат как се чувства, кога ще ражда и такива неща. През това време пристигат и сотаджиите. Обяснявам им ситуацията и те просто демонстративно присъстват. Патрулът, повикан от сътрудника, казва само: „Сами се оправяйте!” и изчезва. Аз отвеждам жената до изхода, всички излизат освен сътрудника, който е готов да чака „и до сутринта”, и аз заключвам вратата. Че какво ми остава - няма да си зарежа магазина незаключен я! Сътрудникът реве отвътре: „Чакайте, не тръгвайте, дайте да се разберем!”. Аз в отговор вече не издържам и също викам: „Ти какво, да не си побъркан, не виждаж ли, че на жената й е зле. Трябва да я закарам до болницата веднага!”. В същото време питам Иванов - що за психопат има за колега, а той вика, че им наредили без цигари да не се връщат или направо да си подават оставките. И тръгвам към гинекологията, където на жената й правят инжекция за задържане.
От болницата директно отивам в прокуратурата. Колкото и да е странно, там има и дежурен прокурор, и секретарка, но те отказват да приемат жалбата ми, защото работният ден бил свършил. А дежурният прокурор заяви като му обясних ситуацията, че разследващите органи действат според закона. И препоръча да не преча на действията им. Докато беседваме, на жена ми й се обадиха от СОТ-а, че онзи глупак, сътрудникът натиснал паникбутона и трябва да го изключим, иначе ще изгори някакъв предавател. По пътя ни спряха катаджии и казаха, че колата ми е пусната на издирване, защото в магазина ни има затворен следовател. Аз отговорих, че отивам да го отворя. Те просто ми осигуриха коридор като ме придружиха с включена сирена. Пристигам, Иванов, умрял от студ и покрит целия със сняг, чака пред входа. Отвътре колегата му с невероятно сърдито изражение и папка под мишница стои зад витрината. И веднага започва да вика, че ще напише раборт за незаконно лишаване от свобода на държавен служител при изпълнение на служебните му задължения.
- Пиши каквото искаш, - му викам - само за днес да приключваме и да си ходим. Вземайте каквото Ви трябва и колкото Ви трябва.
Имаше около хиляда стека, сами си ги наредиха в кашони, даже се опитаха подробно да ги опишат, след това поканиха свидетели и всички си тръгнахме по къщите.
На сутринта аз отивам с готова жалба в прокуратурата. И няма да повярвате. Секретарката пак няма печат! И да приеме жалбата не може. А печата кой знае защо заминал за Добрич. Колко е самостоятелен този печат, шляе се в работно време където си иска. Защо не са го уволнили досега и не са си поръчали нов? Гледам вратата на окръжния прокурор отворена. Поглеждам вътре и разказвам. Той въздиша, но приема жалбата ми и се подписва на моето копие вместо печат.
На следващия ден се наложи да затворя магазините, за да изчисля загубите си. Излезе, че са ми отнели стока за 80 000. Доста голяма сума за нашия бизнес и за мен в частност. Уморих се да пиша. Но пак отидох в прокуратурата. А Иванов и сътдруника отиват и в третия ми магазин по същия сценарий. Дошли, натоварили стековете и си тръгнали, препоръчали да се оплачем, ако искаме и на президента. Защо пиша всичко това ли? Просто така - за да се знае, че всеки поже да попадне в лапите на закона и никой няма да го защити. Никакви жалби и репортажи за гореща линия за правата на гражданите не стряскат органите на реда и прокуратурата, особено в места, където дясната ръка мие лявата. Иде ми да затворя всички магазини и да започна да продавам сладолед. Все пак скоро ще дойде и лятото.

четвъртък, 29 април 2010 г.

Първи път


Даже най-приятни неща след няколко повторения стават скучни. Затова се запомня само първият път. Първа кола, първа жена, първо напиване. Те са разпръснати из живота като крайпътни знаци. За да се ориентират по-лесно спомените им, мъжете разполагат по скалата на времето типичните мъжки първи опити.
Първо раждане - Седи си човек, никого не закача. Топло и уютно е. И изведнъж - светлина в края на тунела. Нанякъде те дърпат - дай, Боже, да не е с форцепс. Вместо „Здравей!”, пляс по задника. Така е прието за „добре дошъл” в прекрасния нов свят. Приключенията предстоят. Този първи опит е твърде неприятен, затова никой не обича да си спомня за него, даже въобще не го помни.
Първи колектив - Детската градина с нейните жестоки стадни закони. Придобити тук за първи път, те остават неизменни във всеки следващ колектив - училище, работа, старчески дом. В света има йерархия и всеки има място в нея. За да оцелее и има успех с жените, мъжът трябва да е или силен, или умен, или майсторски да завързва връзки.
Първи бой - Задължителна мъжка програма. Добре е да се притежава дарба за решаване на конфликти с думи, особено ако се знае, че има в запас и такъв аргумент като удар зад врата. Любопитно откритие: след първия бой мъжете започват да изпитват симпатия към опонента си. И човек трябва да е готов той да му стане най-добрия приятел, ако, разбира се, преди това не бъде изпратен в ТВУ.
Първи оргазъм - Какво е това? Откъде се взе тази странна субстанция върху бельото? Трябва да се разследва, много щателно. Като цяло усешането е повече положително. Единствено неудобство е, че в три часа през нощта не е време да се перат чаршафи. Но в момента на сакралния хигиенен порив момчето става младеж и се включва в световната надпревара за оргазъм. Това е нещо много по-приятно от детски филмчета, оловни войничета и сладолед, взети заедно. Целта на живота за близките 60 години е определена.
Първа любов - Момиченце с плитчици и плисирана поличка. Тя ти харесва, което е странно. Няма никаква полза от нея: не се яде, не става за игра, даже няма за какво да говориш с нея. Но на теб все пак ти е приятно, когато е наблизо, иска ти се да направиш нещо, за да те забележи. Например, да я цапардосаш с раницата си. Наслаждавай се на своето неведение, прекалено скоро ще знаеш защо на момчето са му нужни момичета.
Първа жена - На теория знаеш всичко за секса. Очакването на практика осмисля последните три-четири години от живота ти. Ти даже се преструваш, че отдавна не си девственик, кривиш уста в цинична усмивка, когато опитни приятели обсъждат сексуалния си живот, с две думи: това ние откога го правим. Въобще времето на девствеността е тежко, по-тежко от всички изпити и учебни натоварвания. И когато това се случва, (Да, случва се!) продължава десетина секунди. Ти нищо не успяваш да разбереш! Нима това е главното?! Но в душата хвърчат фоерверки, хормони ликуват - „Аз съм мъж! Аз съм мъж! Добре дошъл в големия секс!”. Тази форма на гърди, този парфюм ще останат за цял живот фетиши.
Първо напиване - Заедно с него и първо разбиране на закона за компенсацията: колкото ти е по-добре днес, толкова ще ти е по-зле утре. Оказва се, че за всички удоволствия се плаща. Със здраве, угризение на съвест и този ужасен трясък в главата. Само не си казвай: „Никога повече!” в минутите на махмурлук. Оценявай усещанията си като влезеш в час и никога не пий вино след ракия. Особено това вино след тази ракия. „И все пак интересно колко ли съм изпил вчера?”.
Първо „не ставане” - „Ей, ти там долу, да не си нещо откачил. На лице са всички дразнители: гола жена... Още какво ти трябва? Защо стачкуваш?”. Удивлението от първия неуспех е по-силно от разочарованието. Като че ли ръката е отказала да държи лъжицата, а мозъкът е забравил колко е три по три. Едва по-късно ще разбереш, че може да си превъзбуден или уморен. А тогава си просто паникьосан и депресиран. „Аз не съм мъж!”. Класически конфуз, който всеки мъж преживява по-рано отколкото очаква, и за който години по-късно си спомня с умиление.
Първа кола, първа катастрофа - Като отваряш за първи път шофьорската врата на някоя очукана, взела-дала (даже мъртво родена) трошка, ти се чувстваш безкрайно, нечовешки велик. Сядаш бавно, за да дадеш възможност на всички преминаващи да те видят. До днес имуществото ти е можело да се носи на ръка, най-много да се пренася от стая в стая. Но това нещо, в което седиш, не може да влезе в чанта, даже не може и в стая да влезе, и в същото време е твоя собственост. Някъде до първите пет хиляди километра колата ще ти се струва огромна, ще се страхуваш да не подпреш всяка къща от двете страни по пътя едновременно. След това ще се научиш да се провираш в малки улички. Колата ще става все по-малка и след първите пет хиляди километра вече ще си уверен, че нищо не може да я подпре. И тогава се случва ... странно между автобуса и бетоновоза имаше достатъчно голяма пролука. И колко е жалко да стоиш на кръстопът с насмлените си недвижими железа.
Първа сватба - Това ли е момиченцето с плитките? Иска ти се не само да правиш секс нея, но и да й доставяш радост. За такъв егоист със стаж като теб това е ново, приятно усещане. Ти вече си й дал всичко, което си имал, не че е кой знае какво. На теб ти се струва, че ще я зарадваш като устроиш сватба. Да, не ти е жал за свободата, все едно не я ползваш. И ако имаш късмет, няма никога да узнаеш, че свободата се цени, когато се изгуби, и дай, Боже, да имаш щастлив брак, докато смъртта или покупка на жилище не ви разделят.
Първо дете - Неясно откъде се е взело това същество в корема на жена ти. Както е и неясно как въобще се събира там. Впрочем философските въпроси много ефективно отвличат внимание при тричасово приспиване на бебе, което реве само като спреш да ходиш. Изпитваш силни емоции! Удивление, че е толкова малко и в същото време на кукленските пръстчета има истински нокти с размера на следващата буква „О”. Страх колко е безпомощно. Ако го оставиш да лежи, ще умре от глад и студ, не може даже муха да прогони, да не говорим за поръчка на пица. Отговорност - край на предишния живот. Вече принадлежиш не само на себе си, не може да отскочиш за година до Хаваите. Не се притеснявай - след две-три години ще откриеш в детето невероятен партньор за недоиграните си игри от детството.
Първа плешивина - Най-неприятно е, че оплешивяването не може да бъде открито на време. Настъпва постепенно, като те докарва до тиха лудост. Тук вчера като, че ли растяха косми. Или не растяха? Челото ли има странна форма? Ако не се гледаш в огледало по-често от веднъж годишно, по-лесно се поставя диагноза. Макар, че не става ясно къде да си я завреш тази диагноза. Най-лесно е да си даваш вид, че с косата ти нищо не става и когато старият белег от тила се срещне с челото, си обръсваш главата. Забрави, примири се и продължавай жадно да четеш всички новости за клониране на резервни части на човека.
Първи развод - Даже е интересно как сте успели десет години да останете плътно един до друг, да гледате едни и същи филми, да четете едни и същи книги от време на време дори да правите секс, и накрая да израстнете напълно различни хора. „Боже, нима съм живял с тази жена? Отдавна трябваше да го направя?” - мислиш, докато се изкачваш с асансьора към ергенската си квартира с бутилка шампанско и поредната жертва на постразводния секс-гуляй. „Какво съм направил!? - мислиш с отвращение, бъркайки поредния загорял омлет в своята мърлява кухня в спешно наетата гарсониера. - Тя е виновна за всичко. Не, аз съм си виновен! Сине, непременно ще дойда в неделя... Скъпа, обясни ми кой е този чичо Наско и защо той купува на нашето дете колело! Не ти стигат парите? Представяш ли си - и на мен също? Задължително ще махна от хола въдицата и зимната гума, когато имам къде да ги сложа.”.
Първи секс с два пъти по-млада жена - Ти си още на 34, а тя е само на 17. Това означава, че като се е раждала, ти си бил на толкова, на колкото е тя в момента. Важно е да не се замисляш много-много за този хронологичен куриоз, иначе крехкото ти либидо ще се почувства пенсионер и пасивно ще си чете вестник на пейка в парка. За първи път ще се удивиш за пропастта между женската и мъжката природа. Същество, непознаващо живота, весело дете с бюст ще те накара да се чувстваш глупак и неопитен. Вродената женска мъдрост работи даже в такава ситуация. Преди ти не разбираше жените само поради това, че са жени, сега вече ви разделя и разликата на поколенията. За първи път усещаш, че вкусовете ти миришат на нафталин. Което между прочем не ти пречи да се наслаждаваш на ситуацията.
Първи сиви косми - Те са албиноси-предатели, израстнали насред твоите макар и пооределени, но млади по душа коси. Това означава само едно: окончателно и безвъзвратно си достигнал средна възраст. Стаените надежди, че именно ти ще останеш вечно млад, явно няма да се сбъднат. Отначало с ненавист ги късаш. После (заради майтапа) си купуваш боя за посивели коси и я криеш от странични погледи така, както си крил в детството си заветни странички от порносписание, заменени за фенерче с компас. А само преди десетина години ти смяташе прошарената коса за секси и завиждаше на приятел, случайно обезцветил челото си, напръсквайки с течен азот...
Първа къща - Влечете към земята. В главата ти се мотаят ужасни мисли: дали да не посадиш дърво, дали не се захванеш някаква ръчна работа. И въобще човек трябва да има свой дом. Да, стига си щурмувал чужди крепости, време е да се строи собствена, която да стане дом с голяма буква, в който може да се прибираш след битка за почивка и пир. Не в нощна дискотека, не в бар с билярд, а в собствен дом. Нима старея?! Не! В новия дом ще има 200 ватови тонколони и билярдна маса на терасата.
Първи милион - Често си мечтал как би го похарчил, ако го имаш. И ето имаш го, натрупал се е неусетно. И все пак с толкова труд, че даже не ти се иска да го харчиш. При това милионът се оказа не куфарче с пари, а вещ доста по-обозрима: акции, недвижими имоти. Ха си ги събрал в куфарче, ха ти се е сринал бизнеса веднага! „Е, какво е да си милионер?” - пита твоят вътрешен кореспордент на „Форбс”. „Натоварено!” - отговаряш ти и най-смешното е, че милион явно не ти стига. А няма и на кого да се оплачеш. На върха, в това число и финансовия, винаги е самотно.
Първа яхта - Големите пари изискват веществени доказателства за наличието си. Кола, къща, втора кола, втора къща... Какво още? Едва ли ще ти стигне смелост да не си купеш поне една яхта, имайки възможност да си купиш самолетоносач. В близките година-две отново имаш към какво да се стремиш: да оборудваш каютите с резбовани мебели, да прекараш интернет, да се научиш да пушиш лула, да откриеш, че твоята яхта не е най-готина в Адриатика, да си купиш по-голяма, да поръчаш паркет за въртолетната площадка. Жалко, че те хваща морска болест, иначе щеше поне от време на време да си правиш морски разходки, и да не се налага да преминаваш от пристанище на пристанище с кола по суша.
Първи секс с три пъти по-млада жена - Ако здраво се замислиш, ти даже не би я погледнал преди тридесетина години. Тогава всички са били примерно на една възраст и изборът ти се е основавал на местоположението й в скалата „красива-грозна”. Ставайки немлад, с отвращение разбираш какво означава култът на младостта. Все повече и повече усилия полагаш в опити да спреш времето, да се задържиш в обществото на пълноценните хора. И сега главното достойнство на партньорката ти е младостта й. Младата й кожа, гладкото й лице. Ще приемем, че не се интересува от парите ти. В зряла възраст може да се прощават малките слабости на хората.
Първа нобелова премия - Не трябва да се вълнуваш така на твоята възраст. Но сега всички ще разберат и ще съжаляват. Първата ти жена, че не е простила на гения. Втората ти жена, че е изоставила гения. Третата ти жена, че все още не се е научила да пече картофи за гения по рецепта на майка му. „Как стяга фракът! Като съм го купил вече, ще се налага и догодина да се боря за премията!”. Стокхолм, трибуна, микрофон, трябва да се каже нещо. „Дами и господа, благодаря! По-добре късно, отколкото никога. Винаги съм уважавал шведското, шведските тройки най-вече! Да живее ИКЕА и АББА!”
Първи внук - Няма недоспиване, флотилии с препълнени памперси. Нека сега да ги боли глава твоите неблагодарни деца! А ти да се наслаждаваш само на приятната страна на общуването с бебешока. „Гуци, гуци, кой е непослушен, кой е надраскал тапетите... Какво? Да опикаеш дядо си? Я, го вземете това нещо от мен. Ще дойда довечера да му пожелая „Лека нощ!”. Желателно като дойда да бъде сух и весел.”.
Първи остров - Първоначално ураганния вятър и наводненията ти се струват трогателна атракция. После започват да те дразнят, особено когато ухапванията от скорпиони са съпроводени със спиране на тока. След година почваш да се досещаш защо островът струваше толкова евтино. След две почваш с интерес да изучаваш каталози с островна недвижимост, просто така, интересно ти е за колко може да си продадеш острова. След три години си готов да отстъпиш райския ъгъл на половин цена. След пет го продаваш на безценица и разбираш, че само глупаци купуват острови в Тихи океан. Но в Атлантическия... това е друга работа. Между прочем има едно интересно предложение...
Първи мемоари - Повечето велики личности пишат мемоари на 60 и след това преживяват още 30 години. Когато си на 60, ти се струва, че земният път е приключил, мъжът вече трябва да се пенсионира и да направи инвентаризация на преживяното. Ще откриеш, че това е много приятно: да си спомниш живота в подробности, особено ако имаш под ръка журналист, който за много пари записва и украсява похожденията ти. Почти толкова е приятно като при психоаналитик, струва също толкова, но ти остават и странички с букви.
Първа виагра - Световъртеж, нарушаване на зрение, чувствителен нос. Какво е това: пролет и първа любов? Не, означава, че трябва да се вземат 50 мг виагра, както препоръча докторът, а не 200, както иска сърцето. Разбира се, иска ти се да блеснеш, да откъснеш от мрачните й мисли тази 45-годишна партньорка от социалните служби за обгрижване на пенсионери. Тя всъщност дойде да ти помогне да попълниш бланките за електричестово. Ти само искаше да я развличаш... Но всичко трябва да е с мярка. Дозата за алкохола си я определи преди петдесет години, и с виаграта е така: последната таблетка винаги е излишна.
Първо чейне - Най-накрая спокойно си чистиш зъбите, както съветва докторът: от корена до върха, отделяйки достатъчно внимание както на външните, така и вътрешните повърхности. Вече не изпитваш трудност с достигане на труднодостъпните места - добре дошъл в света на обикновените четки. Да, и вече няма да се налага да криеш усмивката си. Тя цяла нощ ще стои до теб, плавайки в чашка на нощното шкафче. Как по-рано не си се сетил да си опростиш живота!?
Първо завещание - Като остаряваш, започваш да мислиш лошо за хората. Зад прости човешки пориви ти се привиждат корист и издевателство. Защо внукът разглежда тапетите? Сигурно вече планира ремонт след като умреш! Противно, но вродената интелигентност или вродената заядливост те карат да се замисляш за такива неща като завещанието. Но след втора, трета чернова си овладян от първоаприлски хазарт. Трябва да се поднасят на хората сюрпризи, даже и да нямаш възможност да им бъдеш свидетел. И така, с напълно здрав ум и твърда памет, цялото си движимо и недвижимо имущество замещавам на вълчедолския фен клуб на Северния полюс!
Първа крионика - Време е да се признае: физическата ти обвивка е износена. Черният дроб се разпада, сърцето забравя да тупти, очите, ушите, носа не са същите. Капитален ремонт с помощ на нанороботи, това е доста скъпо все още, така че сега е момент да се изчака сезонът на намаленията в хладилника. Кой знае кога ще те размразят! Учените казват, не по-рано от 50-100 години плюс няколко месеца за възстановяване. За всеки случай вземи със себе си десетина диска с любима музика, филми и книжки. Неизвестно е какви фокуси те чакат след сто години, а вероятността „Биг брадър” да е най-популярно предаване тогава, е доста голяма.