сряда, 12 май 2010 г.

Двуяката страна на публичността


Страхувам се от съвременната журналистика. Напоследък е станала отявлен екстрасенс и месия. Репортери оповестяват събития преди да се случат. Предават интервюта за печат преди да ги вземат от интервюираните. Сами си задават въпроси, отговарят си сами. От ручея водопад правят и могат човек в гроб или затвор да вкарат. Понякога и в двете наведнъж!
Няма да си кривя душата: лаская се, ако видя поне името си, правилно оповестено в медийно пространство. Не следя всички материали, в които ме споменават, но и не се налага. Винаги се намира „доброжелател”, който се обажда и подробно ме информира как съм изтипосана, особено ако изнесеното на показ не отговаря на истината.
От една страна е добре! Вълнуващо даже: откривам нови неща за себе си. Предимно се разчувствам като коментират мъжете около мен. Честно казано, разбирайки от пресата, че съм преспала с този или онзи, страшно се радвам. Съгласете се: жена на моята възраст по-лесно ще я сгази кола, отколкото да прелъсти мъж. Според статистиката, де! А според медиите, всеки ден имам нов ухажьор. Това освен за радост, е и за гордост. Репортерите ме жениха, развеждаха, предвещаваха убийството ми, даже ме пратиха да живея в странство. И хубава държава избраха: топла, южна съседка.
От друга страна е зле! След всяка публична интерпретация на моя живот телефоните ми се накъсват да звънят. Оказва се, че всички номера, даже личните, които ползва само семейството ми, са известни на журналистите. Домашният до обяд прегрява, а мобилните, като се включат едновременно на вибрация, ме е страх да не предизвикат свлачище, че в рисков район живея. Някой ще пита: защо не ги изключа. Защото тогава се притесняват роднините. И някой разтревожен братовчед се обажда на майка ми да я попита кога ще ме погребват.
Дойдохме си на думата за вкарването в гроба!
Като научих, че се нуждая от тотална хистеректомия, бях на 400 км от дома си. Ако искате вярвайте, първо уведомих медиите, че се налага да вляза в болница за операция. Не бях сигурна дали няма да се появи коментар по темата преди да се прибера вкъщи и предупредя близките си какво ми предстои. Да се бориш с онкологично заболяване е трудна и неприятна задача. Допълнително усложнена, ако междувременно обясняваш на заинтригувани медии, че говориш открито за болестта си, не за да правиш сеир, а за да помогнеш и на други в твоето положение. Благодаря на всички колеги, които застанаха зад мен, и ме разбраха правилно! За всички останали - прочетете следващите редове и ако не можете да помогнете, поне не пречете, моля!
Сполай на Бог, приятели и волята ми за живот пет месеца се справям с проблемите, които всеки болен трябва да решава съвместно със здравното министерство. Но вече се предавам, защото се озовах в „Параграф 22” като героите на Джоузеф Хелър от едноименния роман. (Скъпи Джоузеф, едва като се наложи да се боря с описаното от Вас явление, препрочетох отново творбата Ви. Грях ми е на душата, че я забравих да прашасва на рафта, трябваше да я ползвам като настолна книга!). Преди операцията лекари ме посъветваха да платя здравни осигуровки, които не съм внасяла от години, защото съм безработна. Не разполагах с цялата сума, затова реших да платя последните 18 месеца, което по закон ми дава право да ползвам безплатна операция. Отделен въпрос: колко е безплатна, след като платих и солидна сума за престой в болница под форма на различни такси и дарения, всички до една изисквани и оправдани от закон. Плащах и не питах, радвах се, защото лекарите ме уверяваха, че съм дошла на време и на място. Прибрах се вкъщи по живо, по здраво и зачаках да мине месец - два, за да отида на контролен преглед и последващ ТЕЛК за пенсиониране по болест. Да, ама не. Като дойде ред личният лекар да изготви необходимите документи, се оказа, че не съм здравно осигурена, защото излязъл нов закон. Вече не за 18 месеца назад, а за 36 трябва да платя, за да съм редовна пред закона. Лошо няма - искам всичко да ми е наред пред властите. Ама като нямам пари, как да стане това. Да предположим, че събера пари и платя вноските, които ми гарантират безплатно лечение, ще трябва да намеря още толкова пари за изследвания за туморни маркери, които не са включени в клиничната пътека, по която ме лекуват безплатно. Без тях пък не могат да ме пратят на ТЕЛК. Получава се нещо такова – трябва да дам едни 500 лева, за да получа може би други 1000, ама може би! И колкото повече се опитвах да разбера в какво съм въвлечена, толкова по-здрава се чувствах. Забравих болки в ставите, отоци на лимфни възли, напълно си възстанових краткосрочната памет, която загубих, вследствие на упойките, наблъсках се с чесън и си понижих кръвното почти до сънно състояние. Реших да живея, както и колкото мога, на пук на всички публични коментари, които ми предричат скорошна смърт по една или друга причина.
Отказвам се от лечение, от пенсия и от всичко, което ми се полага по право, но не зависи от самата мен. Да става каквото ще. Оцелявала съм досега, ще оцелея и занапред! Спирам да се бия с вятърни мелници, които разполагат и с резервен генератор, за всеки случай, ако спре вятърът. Ще загубя повече сили да се преборя със системата, отколкото ако не правя нищо. Така организмът ми ще решава проблем по-малко: няма да се налага да работи с намален брой нервни клетки, унищожени в безмислени спорове или неприятности с предизвестен край.
От мен да знаете: Министерството затова е на върха на пирамидата, от която зависи здравето ни, защото е по-силно, с повече възможности да ни се противопоставя, ако решим да не се съгласим с него.
Сега за затвора! Битката с правосъдието ми предстои.
(Уважаеми г-н Хелър, позволете да напиша продължение на Вашата творба!). Всички, запознати със случая, казват: знаем, че си невинна, но трябва да го докажем, а за да го докажем, първо трябва да те обвиним! На съдът, и предполагам най-вече на адвокатът ми ще се падне тежката участ да докаже, че съм невинна.
Миналото лято получих призовка да се явя в Дирекция на полицията за разпит. През последните години, откакто ме нарочиха за писател на градския ъндърграунд, който прокурор не се сети, само той не ме вика да ставам свидетел по дело, върху което работи. Лошо няма, ама е смешно обвинение да се гради върху литература. Но това е друга тема! Смях, не смях, като ме повикат за беседа, (както е прието напоследък да се наричат разговори с разследващи органи) отивам. Влизам аз в кабинета на млада дознателка и решавам, че пак ще си говорим за подземния живот. А тя започва да задава странни въпроси. И което е още по-изумяващо, иска сама да си пиша отговорите в протокол за разпит. Нямала била мастило в принтера! Ако пита мен, нямала е време да прочете материала „20-те прости правила по време на арест”, в който ясно съм казала, че зная как се провежда разпит. Решавам, че щом тя се прави, сякаш нищо не разбира от работата си и аз ще се правя, че й вярвам. И на двете ни е ясно, че не се спазва закона, според който: ако е нужна графологична експертиза за подписа и почерка ми, (което явно е целта на ръчно написани протоколи), трябва специално да бъда уведомена. Играя играта, в която ме въвличат, защото съм добър играч и никога не нарушавам правилата още на първия ход. Давам шанс на останалите участници в нея да бъдат лоялни. В процеса на будалкането разбирам, че някой е ползвал личните ми данни. Моя стара паспортна снимка е сложена върху лична карта с имена на друга жена, което явно е направено с цел, за да извърши закононарушение. Напоследък медиите често ни информират за такива злоупотреби, затова приемам, че е станала грешка и никой не се съмнява в моята невинност. Както не се съмнявам и аз в професионализма на хората, които разследват случая. Мислите ми са подкрепени от мъж, присъстващ по време на разговора, (не поясни в качество на какъв присъства), който обяви: „Жената (сиреч аз) явно не знае за какво става въпрос!” и се разделяме без намеци дали случката ще има продължение.
След месец ми предявяват обвинение с мярка за неотклонение „Подписка!”. Става ясно, че снимката и подписът ми са ползвани с фалшиви документи за теглене от банка на кредит за стойност, гарантираща (на мен) 15 години лишаване от свобода. Тогава разследващите се сещат, че имам право на адвокат, който да ми обясни в какво ме обвиняват. Оставям без коментар, че когато се той се появи, се оказа: разпит може да се води като по учебник, принтерът работи безотказно, следователят наистина беседва само за времето, като оставаме насаме, докато моят защитник излиза за пет минути в коридора да проведе личен разговор по телефон. Не искам да навлизам в детайли, защото следствието по този случай още не е приключило. Само ще кажа, че публичността ми изигра лоша шега, и най-вече това, че лицето ми често се мярка в медийното пространство и всеки може да каже: тази жена съм я виждал май някъде. Както и не е трудно някой да се престори на фен, за да ме помоли за автограф върху бял лист и се сдобие с подписа ми, който да ползва в своя изгода.
Засега само заявявам: това е последната публикация, което правя лично без участие на пиар и юрист! Мили фенове, повече няма да раздавам и автографи на непознати хора! За да получите мой подпис, носете си лична карта и препоръка от приятел! И сядам да си пиша автобиографията, че утре да не се окаже, че не само живея в чужбина, ами и въобще не съм съществувала!

Няма коментари: