понеделник, 28 декември 2009 г.

Триперът на кака Сийка

Аз и Марийка, сме две трипер диплококи, водещи жалко, но гордо съществувание във влагалището на четиридесет и пет годишната чистачка кака Сийка. Това старо, уютно жилище било заселено от семейството ни от незапомнени времена, когато нашият пра-прадядо се отправил на експедиция от пикочния канал на любвеобилния, но непридирчив към половите си контакти, студент Стоянчо. Именно тази непридирчивост, а също и голямата доза алкохолно опиянение дали възможност на ненаситния за жени студент да яхне кака Сийка. Тя още на 17 била стопроцентна, железобетонна, куршумонепробиваема грозотия. От тогава друг толкова смел човек като Стоян на жизнения път на кака Сийка не е попадал. От което страда не само тя и ние с Марийка, две потомствени диплококи във влагалището й. Ние също като дядо мечтаехме за пътешествие.
Веднъж към полунощ отвън се дочу музика. Кака Сийка бе поканена на служебното парти. Да, подпиването на трите чистачки от фирмата на кака Сийка, под гордите звуци на телевизора в кабинета на шефа, се нарича „служебно парти”. Вроденната интелигентност на празнуващите доведе след изпиване на половин бутилка водка от запасите на шефа до дружно припяване на „Напипай го” на Азис. Последвано от заспиването на кака Сийка върху дивана на шефа.
След час ние с Марийка се събудихме от това, че някой чука кака Сийка. Да не би в тъмнината охраната да е решила, че оправя жената на шефа или по пътя към вкъщи кака Сийка е забърсала някой бездомник от пътя.? Всъщност нямаше време за размисъл. Ние с Марийка набързо събрахме багажа си, сбогувахме с роднините и скокнахме на път. Най-накрая. Истинско пътешествие, за което толкова сме мечтали. Интересно, при кого ще ни отведе съдбата!
Съдбата се разпореди неблагосклонно към начинаещите пътешественици. Кака Сийка удовлетворено изхърка, докато извади от влагалището си голям розов силиконов член, на върха на който седим ние с Марийка и го прибира в шкафчето на шефа. След това чуваме бързо отдалечаващи се стъпки, хлопане на врата, а малко преди това: „Ама, че работа. Трябва да си купя такъв!”.
Хладно, сухо и сме гладни. Да, върху самоебачка не е като в къщи, където е топло и влажно, и храна има достатъчно. Ние с Марийка, две потомствени диплококи тъжно въздишаме връху розовата гума, проклинайки своята недалновидност. Остават ни само няколко часа живот. Очаква ни най-позорната смърт за всяка инфекция, предавана по полов път!
Ние почти се бяхме отчаяли, когато изведнъж заедно с ненавистния фалоимитатор ни напъхаха някъде. Не се наложи дълго да мислим и с радост направихме десант. Но бяхме жестоко удивени, когато не отрихме привичните стени. Да, стени имаше, но те бяха необичайни и с ужасна миризма! Боже, къде сме попаднали - в нечий задник навярно! Ама и ние сме едни колумбовци, открихме Америка, няма що! И въобще на кого му е дошло на ум да си пъха изкуствен член в задника?! По-позорно от това да умреш върху самоебачка, е да живееш в задник. На нас с Марийка направо ни се плаче, че като японските самураи не може да си направим харакири.
Животът в задника продължи дълго. Често ни навестяваше нашия познат розов пенис, но ние много внимавахме. Два-три пъти ни посещаваха и истински членове, но с презервативи, поради това, ние, научени от горчивия опит с гумите, чакахме своя истински шанс. И накрая той дойде. Да, жива човешка шпага без скафандър! Тогава ние с Марийка, две не само потомствени, но също така и опитни диплококи, решихме да не бързаме с поредното турне. Отначало от всички страни огледахме транспортното средство и убедени в неговата натуралност и отсъствие на всякакви заебавки, спокойно се преселихме.
Мястото се оказа доста шарено. Вавилон по нашите микроскопични понятия. Кой само не беше тук! Други диплококи като нас с Марийка, и микоплазми, и хламиди, и гарденерели. Даже две сифилисни бледи трепонеми подскачаха наоколо. Ние ходехме и оглеждахме всичко като селяни, подаднали в ЦУМ. Тогава отвън се чу фраза: „Стояне, хайде да ходим по курви!”. Да не сме попаднали на същия Стоян, легендарния, от който произлиза нашия род?! Ето това е гордост, ето това е шанс след толкова лишения и издевателства. Ние се свързахме с два симпатични хламида и животът закипя. Събирания, запивки, вечно нови лица, като на гара разпределителна.
Блаженството ни бе прекъснато в един чудесен ден, когато от недрата на нашата обител се чуха сърцераздирателни викове: „Аzitrox 500!”. Ужас - пристигат антибиотици. Явно доста шумно сме се веселили - собственикът ни е забелязал. Да бяхме си седели тихо като при кака Сийка - 38 години, никой нямаше да ни пипне. Сега цялата ни надежда е в Стоян. Той трябва непременно да изчука някого. Сега ни устройва и нечий задник, и потна ръчичка даже, само да сме по-далеч от антибиотиците. Защо нашият носител предателски се бави? Вече се чуват стенанията на нашите разкъсвани на части от азитрокса роднини. Смъртта наближава. И тогава отвън се чува възклицание: „Стоянчо!”, и отговор: „Сийке!”. Пет секунди страстна носталгия, де жа вю и всичко се повтори.
Ние с Марийка, сме две потомствени диплококи, водещи жалко, но гордо съществувание във влагалището на четиридесет и пет годишната чистачка кака Сийка. И за какъв чеп ще ни трябват някакви пътешествия?