четвъртък, 26 февруари 2009 г.

Достъпно и справедливо ли е правосъдието?

Проблемите на съдебната система са онагледени и илюстрирани от множество примери. За всички, имащи уши да чуят, очи да видят! Аз ще представя само тези, с които се сблъсква гражданин, непритежаващ никакви юридически знания, решил да се обърне към съд.
1. Организационни трудности
Отсъствието на иформация е първата бариера по пътя към достъпността на правосъдието. За да бъде решен конкретен юридически проблем, като начало трябва да се състави искова молба до съда. Почти във всички съдилища още от тоталитарно време се е съхранило голямо табло с образци на искове за всякакви случаи от живота. За съжаление информацията е доста поостаряла, но друга алтернатива няма, защото да получиш в съд някаква, каква да е, устна информация, практически е невъзможно. С желание да решат този проблем пред някои съдебни сгради дежурят адвокати и срещу скромна сума пари в брой разясняват на хора с подобна нужда елементарни процесуални въпроси.
Изгубвайки време и пари, за да разбере какво е нужно, съставяйки молба и събирайки документи за подаването й в съда, идва ред човек да се сблъска с огромни опашки, най-често оправдавани с обективни причини - например: има прекалено много желаещи да подават искове, и прекалено малко съдии да ги приемат. Така ли е настина, един господ (лапсус - върховен съдия) знае!?
Съдилищата имат приемни дни за подобни молби на граждани най-често два пъти на седмица. По време на приема съдии и съдебни служители са като шесторък Шива: извикват с призовки страни по спорове за събеседване, приемат хора за получаване на разрешение да се запознаят с дела и решават други технически проблеми. Така, че гражданин, който се опитва самостоятелно да подаде искова молба, практически няма шанс да успее от първия път. От страни погледнато през погледа на обикновения човек няма пречка времето за прием, събеседване и прочие несъвместими дейности да бъде разграничено по часове. Но понеже от години нищо не се променя, се създава впечатление, че на съдът така му е изгодно.
Може, разбира се, заявлението да се изпрати поща, а след това в течение на няколко месеца да се ходи в съда и да се правят опити да се разбере къде са изчезнали докумените и да се получава традиционен отговор: „Чакайте призовка!”.
Има още една трудност - работното време на съда. То е от 9 до 17 часа. Именно по това време болшинството граждани е на работа и няма възможност с часове да виси по опашки.
Пропускам дребните трудности, свързани с липса на средства, защото това не зависи от съда. Или зависи, защото някои съдебни сгради обаче могат да се видят обяви, че при подаване на иск ищецът е длъжен да предостави папка, десетина бели листа и прочие канцеларски консумативи!? Това са крайности, но дори и тогава човек не може да разбере защо липсата на помощни средства е пречка за приемане на иск, а за някои съдии и достатъчнен довод за отказ от разглеждане на делата.
Когато все пак искът е подаден, следват проблеми от друг порядък.
2. Трудности с персонала
Безочието и неуважението към хората за жалост е станало неделима част от съдебната система. Понякога се създава усещане, че не съдът е в полза на човека, а човекът служи на съда. И дори да припишем само на административния персонал пренебрежението, оценявано от съдиите най-вече като недостатък на възпитание, образование и лична култура, то нежеланието да се спести чуждо време не може да се обясни с нищо друго, освен с общо, характерно за всички служители на съдебната система, безхаберно отношение към хората. Да се въведе в масова употреба секретарска усмивката, може стане, само ако се приложи и прилична заплата, но като начало началниците трябва да осъзнаят необходимостта и от двете.
Стандартна ситуация: човек е получил призовка за дело в 9 часа. Съдията пристига на работа в 9,30. Още 20-30 минути се занимава със свои си работи, едва след това обявява, че делото се отлага, понеже липсват някакви документи, някой адвокат е ангажиран, ответникът не се е явил, свидетел се е заболял или пък под конвой са довели подсъдим по друго дело и е наложително неговото дело да се разгледа с предимство, а не вашето. Има и още една, не рядко срещана схема на замотаване във времето - една от страните по делото предварително известява съда за невъзможността да се яви по уважителни причини. Да се предупреди другата страна за това съдът не смята за уместно. В края на краищата какво са един човек да изгуби три часа, за да узнае, че делото му за пореден път се отлага.
За непочтителното отношение на съдии към обикновени граждани може да се говори много. За съжаление в съдийските среди предпочитат да не забелязват нарушения в съдийската етика. А когато все пак има съдии, лишени от правомощия поради действия, несъвместими с призванието на професията им, тези случаи са дълбоко омълчани в завеса от тайни. Всичко това създава в магистратите чувство за безнаказаност и пълна свобода на действие да се разпореждат не само с време, но и със съдби на хора.
3. Проблеми със съдийски манталитет
Когато човек се обръща към съд, той подсъзнатело се надява съдията да е обикновен човек като него, който обаче във всекидневието се натъква на множество юридически проблеми и затова може да вникне лесно в същността на възникнал конфликт. Обаче надеждите не само пред вратите на рая са напразни.
Общувайки често със съдии, съм забелязала една здакономерност - съдията мисли като обикновен гражданин само до вратата на залата за съдебно заседание. Влизайки вътре, той изгубва способност да съпреживява и разсъждава, и поради това приема решения, доста често неподаващи се на логично обяснение.
Най-разпростанен пример - искане за морални щети. Обръщайки се към съд, пострадалият се надява не само да възтържествува правдата, но и за наказание на нарушителя. Често съдиите, разглеждайки подобни спорове за нанесени морални вреди, изхождат не от целите да се накаже извършителя и се пресече подобно поведение за бъдеще, а от позицията „да не вземе ищецът да се обогати за сметка на ответника”. При това понятията „много” и „малко” се оценяват от съдиите не в зависимост от конкретна ситуация, а спрямо личен стандарт на живот.
Получава се така, че вместо реална защита на имуществени интереси, ищците получават суми, които не могат да бъдат наречени по друг начин освен като подаяние от страна на съда. И тук не става дума за случи, когато съдът може да бъде заподозрян в необективност (макар да има и такива), а за тези, когато действията на съда, освен като особен прочит на принципите за справедливост, по друг начин не могат да бъдат обяснени.
За проблемите на съдебната система може да се говори дълго и обширно, без да е възможно да се изчерпят. Но един извод се налага, че съдебната власт преживява остра криза, последствията от която може да надминат икономическата. Държава, в която съдебната власт няма реална сила, не може да бъде уважавана нито от гражданите си, нито от самата държава, позволяваща си да се отрече от поети задължения към тях. Такава държава дори не би трябвало да може да съществува!
Б.а. - В този материал (и не само) под „съдии” разбирам всички съдии, освен българските.

вторник, 17 февруари 2009 г.

Жестокост и продажност са двете страни на нашето правосъдие

Няма да разкрия голяма тайна, ако кажа, че задържаните в арестите ги тормозят. Разбира се, сериозно не пребиват всички, но и такива, дето никой не ги е притеснил - нито полицаи при задържане, нито следовател, нито дознател - едва ли могат да се открият. Тези неща обикновено се разправят на ухо. Като журналист не мога да назова своите източници на информация, но който се интересува, може просто да се нареди на опашката пред следствието, за която разказах вчера.
Разтревожени майки и бащи на задържани на импровизирана пресконфереция пред входа на следствието, споделят, как върху децата им вътре в ареста са прилагани изтезания с пускане на ток през половите органи, задушаване с противогаз, удар с книга по глава. Една майка, докато слуша разказите на другите, възкликна: „Пък синът ми каза, че се е спънал и паднал, като го попитах защо му е кървава тениската!”.
Компетентен баща се намесва: „Тези, които са бити и тормозени, безпогрешно се познават по бягащия мътен поглед, по това как подскачат като чуят шум от отваряне на врата и по това как, след като се убедят, че не ги грози опасност от влезлия, са обхванати от еуфорична радост: „Днес няма да ме бият!”.”.
После споделя, как синът му се оплакал, че от време на време в килиите нахлуват маскирани полицаи. Шамаросвайки всички под ред, изваждат задържаните в коридора, събличат ги голи и ги карат да направят няколко клякания. После сритват дрехите и си отиват. Трудно е да се каже какво е това - имитация на обиск, акция за сплашване и просто желание да се раздвижат дежурните. Маските по време на нощните представления са условни - задържаните и без друго добре познават гласовете на служителите в арестите. Сигурно и охраната добре знае кого е пуснала вътре. Предполага се и, че издевателствата не протичат без знание на началство.
Според терминологията мъченията са физически и психически.
Според статистиката - най-често „грешки с побой” стават по време на задържане, затова първенството в „графа физическа саморазправа” е за полицаите. Следвани от дознатели и следователи. За прокурори и съдии дори не споменава, но защо това е така, ще стане ясно по-нататък. За най-разпростанен метод на побой се счита удар по петите с гумена палка. (На мен лично само веднъж ми удаде случай да видя обезформени, не влизащи в обувки, мораво-жълтеникави пети. Тяхната собственичка сподели, че по време на процедурата, като се сдобивала със синкавите петна, се напикала.). Но и ритниците не отстъпват на палките по честота на използваемост.
Може ли човек, попаднал в подобна ситуация да направи нещо за себе си сам?
Известен ми е случай, когато задържаният, който е бил изтезаван, настоял да извикат адвокат, прокурор и лекар. За медицинска екпертиза го завели след три дни. Преди да го влязат в кабинета за преглед, полицаят казал няколко думи на лекаря. След това лекарят въпреки молбите на задържания огледал само главата му и за подпухналите ходила даже не искал да чуе. Прокурор по надзора прави посещение в следствения арест в най-добрия случай веднъж на месец. Ако задържаният изглежда съвсем зле, по време на прокурорска проверка го извеждат от килията на разпит при следователя. Ако изглежда сносно, прокурорът с всички сили се старае нищо да не забелязва - тава му е работата. Задържаните, които са новаци, веднага се опитват да се оплачат, но тези, които са „на топло” отдавна, молят за незначителни неща - баня, разходка.
От тези, които са сериозно пребивани, успяват да не проговорят малцина. На някои им е достатъчно да видят как трошат колегата им по килия. Даже адвокати са споделяли с мен, че при подобна ситуация и те веднага биха дали показания, пък после ще се замислят как да се открекат от тях. Не е ясно кое е по-лошо - да не станеш инвалид и да дадеш лъжливи показания или да станеш инвалид и да не дадеш показания.
Фактите са в полза на първия вариант. Напоследък като никога сме залети от чистосърдечни признания. Закоравели рецидивисти, извършили тежки престъпления, изведнъж започват да се каят като провинили се ученички от девически пансион. И никой не се учудва на това - нито съдии, нито прокурори. А показателите за разкриваемост са впечатлителни. Май е време да се предложи „Признанието е царицата на доказателствата!” да стане девиз на разследващите.
Всеки може, както желае, да се отнася към това, но е добре да си дава сметка, че мъченията, побоите, психическия тормоз са станали основен способ за дознание и следствие. Нищо, че по закон се водят углавни престъпления. И това става, дори да звучи банално, в центъра на Европа, в първата половина на 21 век.
Моралното състояние на задържаните също е удивително тежко. Аз никога не съм виждала толкова плачещи зрели мъже. Изолацията е много сериозно изпитание. Следователите съзнателно не допускат информация за близки и роднини до задържаните. (Един от тях няколко месеца не знаел как е родила жена му, как са кръстили детето. Адвокатът, назначен като служебен безплатен защитник, също участвал в изолацията - все нямал време за посещение. На друг задържан подхвърлили информация, че децата му са отнети в полза на държавата и изпратени в интернат.) Мнозина се намират на границата на отчаянието. Съществуването между четири стени, сякаш някой възрастен те е наказал в ъгъла и те е забравил за няколко месеца, може да доведе до идиотизъм. До такава степен, че да закрещиш: „Мамо, пусни ме от тук, повече няма да правя така!”.
Отношението между съкилийниците е удивително меко с лек нюанс на предупредително. Поне на пръв поглед и възпитателно. Младите черпят опит от старите. В арестите има достатъчно много хора случайно и за първи път попаднали там за дребни провинения. Логично е такива задържани да се освобождават срещу гаранция или подписка, но те „търкат наровете” с месеци. В този случай не се жалят държавни пари. Сега да си седят те вътре „на топло”, пък после ще му мислим как да ги превъзпитаваме от наученото от старите кримки и най-вече от недоволството срещу системата.
Позицията на жестокост по отношение на криминално проявените личности би могла да има някакъв смисъл, ако не беше тоталната корумпираност на системата. В килиите е пълно с разговори само за пари - следователят поиска това, адвокатът - толкова, да взема да дам на прокурора или съдията по-добре, отколкото на следователя, апелацията ще струва повече от самия съд и прочие схеми за финансови операции. Същински Уолстрийт! Ако се вгледаме по-добре в нещата, то полицаите, дознателите и следователите са марионетки в ръцете на хора, намиращи се на по-високите степени на структурата на съдебната система. На тях се пада най-мръсната работа и в този ред на мисли и те са жертва на системата.
Но всички служители на правосъдието единодушно смятат, че с престъпниците следва да се отнасят именно така, а не иначе. Освен всичко друго аз поне не съм чувала за полицаи и следователи, които да бият само лошите, а добрите да ги пускат. Обичат да дават примери да ужасни тежки престъпления, разкрити именно чрез „твърди, яки” методи на разслеване. Само, че процентът на тежките престъпления е нищожен, на фона на препълнените килии. А пък и на нас като общество все ни се иска да мислим и знаем, че престъплението действително е извършено от този, който си е признал за него. (Един драстичен пример от международната крими история - за извършените от на руския канибал Чикатило престъпления са разстреляни двама напълно случайни мъже, а трети излежал осем години преди неговото залавяне. Всички са си признали, за да бъдат осъдени!) При някои от служителите на правосъдната система се забелязват дори месийски наклонности - считат себе си за призвани да раздават справедливост, да се разпореждат лично със съдби на хора. Не много, но достатъчно е притеснително това, че така се вкопчват във властта, която притежават, че даже забравят, че и те са обикновени граждани и могат да се озоват от другата страна на служебното си бюро.
Преди време един мъдър полицай казваше: „По-добре няколко престъпника на свобода, отколкото полицай да извърши престъпление!”. Аз лично, надявам се и законът също, не правя разлика между престъпление, извършено от служител на правосъдната система и криминален престъпник.
Далеч съм от мисълта да защитавам престъпниците. Твърдо съм за това - полицията и съдебната система да внушават респект. Въпросът е как! Още Алфред Хичкок го е казал: „Аз не съм против нея, аз се боя да не попадна в нея!”

понеделник, 16 февруари 2009 г.

20 прости правила за поведение при арест

(черен хумор с лек привкус на документалистика)

Животът е това нещо, което ти се случва, именно когато имаш други планове! Само до преди няколко минути ти си вървял нанякъде и си мислел за нещо свое - например, за това, което ти предстои да правиш. И изведнъж отнякъде се появява полицай и предлага да го придружиш. Това може да шашне всеки отвсякъде. Дори и предварително да е обмислял и разигравал в съзнанието си подобна ситуация. Ето няколко правила, които могат да подпомогнат човек, попаднал в подобна ситуация:
1. Най-добре е да не показваш, че се притесняваш. Не заради друго, ами поради, че това е прието да се смята за подозрително. Не зная защо. Не казвай на полицая, че бързаш по някаква своя работа и нямаш време, не се дразни, не показвай признаци на нетърпение. На такъв човек малко му трябва. Напротив - покажи, че нищо не ти пречи да отскочиш до близкото РПУ и да убиеш два-три излишни часа от личното си време. Ама ти и без това няма какво да правиш, Ама на теб и без това ти е любопитно. Кога друг път ще ти се отдаде такава възможност?!
2. Не си длъжен да имаш в себе си докумен за самоличност, но по-добре не давай повод да те задържат за установяване на самоличността. Покажи си документите, обясни откъде си и къде отиваш. Ако си добре облечен, вежлив и не се суетиш, вероятността да те задържат е по-малка.
3. Полицаят има право да те задържи, но затова са нужни определени основания. Законът в това отношение е пределно ясен. Човек може да бъде задържан, ако са го хванали на местопрестъплението, ако някой го е посочил като извършител на престъплението, ако външният му вид по някакъв начин свидетелства за участие в престъпление. Ако имаш документ за самоличност, в които е посочено постоянно местожителство, ако не се опитваш да се укриеш, то никакви други, тайни, загадъчни основания за задържане не съществуват. (Освен и ако не са отменили условната ти присъда или не си нарушил мярката за неотклонение, ако имаш наложени такива!).
4. Ти си в правото да попиташ полицая - неговото предложение да го придружиш задържане ли е или не и ако да, какви са основанията за това. Може да се окаже, че не те задържат, а просто те „поканват” и тогава ти си в правото си да поблагодариш и учтиво да отклониш поканата.
5. Полицаят е длъжен да се представи и покаже своето удостоверение. Ти имаш право да препишеш данните от удостоверението, само не се опитвай да му го вземеш от ръката. Полицаите получават специални инструкции да не предоставят на други лица документите си и затова обикновено ги носят прикачени с конец и безопасна игла за джоба си.
6. Ако е задържане, попитай полицая за точния час, защото това е важно за протокола. Попитай и по кой член от Наказателния кодекс ще ти бъде предявено обвинение. Това не е просто любопитство, основание за задържане има само при престъпления, за които са предвидени наказания лишаване от свобода за срок повече от една година.
(От тези разговори, макар и на пръв поглед ненужни, все пак имат полза -дори и само поради това, че полицаят ще разбере не може да те задържи за няколко часа и след това да те пусне, преструвайки се, че нищо не е станало. Или просто само за да те сплаши.)
7. Ако имаш подозрение, че полицаят е пиян, ако е агресивен, не спори с него, не му пречи, в никакъв случай не отговаряй на провокациите му, дръж се официално, не позволявай да превърне акта на задържане в лични отношения. Всичко това може да е театър - оперативните работници умеят да създават и поддържат екстремални ситуации, когато заподозреният в престълнение изпада в стрес и по-лесно се поддава на натиск.
8. В полицейското управление изисквай съставяне на протокл за задържането, където задължително впиши свои възражения.
9. Ако са започнали да те бият направо на улицата, не се притеснявай да викаш и крещиш за помощ, привличай вниманието на минувачите върху себе си. Търси публика. При това се развикай ведната, щом разбереш какво става, не чакай да те пребият хубаво. Може даже да викаш „Пожар!” или да призовеш минувачите да извикат полиция. Може да имитираш загуба на съзнание, лошо самочувствие вследствие на задържането! Пробвай всичко. И без това по-лошо не може да стане.
10. При всяко задържане не по-късно от три часа, трябва задължително да бъде съставен протокол, който да съдържа времето на задържане, основанията, извършеното от задържания престъпление, опис на вещите от личния обиск, дата и време на съставяне на протокола.
11. Ако в протокола нещо не съответства на действителността, имаш право да допълниш протокола с всякакъв род забележки. Ако основанията за задържане са предявени в отсъствие на адвокат, запиши го портокола. Имаш право също така нищо да не пишеш и подписваш, тъй като според нашето законодателство задържаният автоматично става и заподозрян, а статутът на заподозрения му позволява да се откаже от даване на показания, понеже носи отговорност за лъжесвидетелстване. Изискай подробно и разбираемо да ти разснят правата.
12. Лицето, съставило протокола, не по-късно от шест часа след това е длъжно да съобщи за него на прокурор, както и да ти даде възможност за информираш своите близки за задържането ти или лично направи това.
13. В управлението се дръж прилично, помни, че полицаите и те са хора и на тях са им присъщи обичайните човешки реакции.
14. Ако държиш на присъствието на именно на твоя адвокат, никой не може да ти откаже това право. Може да ти казват, че не могат да го намерят, че не си вдига телефона, че е зает, това няма никакво значение, след 72 часа са длъжни да те освободят. Или арестуват със съдебно решение. Ако до три дни това не е направено, пиши жалба до прокурор.
15. Ако по време на обиска някой се опитва да ти подхвърли нещо, не го вземай в ръце. Обърни внимание върху това на свидетелите и го впиши в протокола. Веднага напиши и жалба, вече знаеш до кого. Едва ли ще ти позволят да го направиш, но по идея са длъжни да ти предоставят писмени принадлежности.
16. Ако правата ти са нарушени от прокурор, пиши до Главния прокурор.
17. Ако те бият вече управлението, няма голям смисъл да викаш. Да се обръщаш към началника също няма полза – всичко става с негово знание. Постарай се поне да запомнищ имената и лицата на хората, които те бият, запомняй обстановката, кабинета, където става „разпита”. Ако ти потече кръв, постарай се незабавно и незабелижимо да изцапаш колкото се може повече предмети. Ако случайно е имало страничен наблюдател, дори и да е някой друг задържан, опитай се да разбереш как може да го намериш после. Помни всичко, което може да ти бъде полезно. Ако положението е отчайващо - изхвърляй през прозореца случайно попаднали в ръцете ти предмети, старай се да привлечеш вниманието на хора от улицата. Симулирай, че ти прилошава или ти е зле. Искай да доведат лекар. Задължително запомни името на лекаря, ако е от „Бърза помощ”. Настоявай да ти вземат проба за алкохол и се постарай да получиш справката.
18. Да дадеш показания, заради които те бият, или да търпиш, си знаеш само ти! 72 часа не е чак толкова много време, ако нищо не се случва, но са напълно достатъчни, за да признаеш всичко, което им е нужно на разследващите органи.
19. Не вярвай на следователя, ако ти казва, че ще се опита да ти помогне - неговата задача е с всички възможни и невъзможни средства на намери улики срещу теб. Не вярвай, ако ти казва, че може да не оцелееш, ако попаднеш в затвора – твоята смърт там никому не е нужна.
20. Объни се към правозащитни организации. Даже само присъствието на представител на такава организация в залата на съда може видимо да промени ситуацията.
21. При напускане на арест, са длъжни да ви дадат справка - тя е важна, защото законът не позволява да те освободят и веднага след това да те задържат по същите подозрения. Запази си я за спомен.
И ако всичко е свършило благополучно, след време ще разбереш, че този опит ти е бил полезен.

неделя, 15 февруари 2009 г.

Бюрокрация в следствието

Подкрепете каузата "Проблемите на арестантите и затворниците" в http://apps.facebook.com/causes/218772/42084241?m=1a240be5

Всеки рано или късно, по повод или не се сблъсква с бюрокрацията. Според своите възможности се бори, възползва се, заобикаля, пада под ударите, оплюва, цъка с език, бива възпрепятствян или възползващ се от нея. Никой не остава незасегнат и безучастен. И няма как. Невидимите й пипала препъват, дразнят, притискат, размазват, защото са обгърнали всичко, що е облечено в държавна власт. Закони, укази, наредби, правилници я подкрепят. Чиновници, служители, заинтересовани и безразлични хранят непрекъснато разразващото й се туловище. И тя буквално дебне от всеки аспект на живота.
Но има група хора, на които бюрокрацията им „разгонва фамилията” в пълния смисъл на фразата. Те се срещат с една „сравнително рядка” комбинация от всички форми и прояви на бюрокрацията. Хем пречи, хем иска пари за това.
Понеделник ранна сутрин е, ако може да се нарече „утро” времето, когато часовникът показва два часа след полунощ. Паркингът пред Окръжна следствена служба - Варна посреща първи посетител. Очукан „Голф” сънено заема място пред сградата на ареста. Дизеловият двигател изстрелва трещящи газове през пробит ауспух, ама шофьорът не го гаси. Минус два градуса е. След половин час елегантно ситроенче припаркирва до него. Шофьорът на голфа гаси нафтеното бръмчило, зиморничево потрива ръце и се прехвърля при съседа. Ситроенът е с газов двигател, по-икономично се поддържа запален, за да топли хората в него. Системата е изчислена и отработена от месеци. След половин час ще дойде следващата кола, с нея ще има и термос ароматно кафе. Към шест сутринта ще заприиждат пешеходците. Следва кратко съвещание и изготвяне на списък за реда на пристигане. Групичка от петдесетина души чинно чака да впише име на вхърчащ лист, затиснат от камък. Никой не спори или не се опитва да мами. Няма смисъл. Имат си достатъчно други грижи, поне тази могат да си спестят. И всички се сгъчкват по колите на топло.
В осем вратата на ареста се отключва. Влизат, излизат униформени полицаи. Предават, приемат смяна. Сред чакащите преминава шепот: „Дали е добрата смяна?”. Ако е така, ще почнат да ги викат вътре един по един след половин час. И до обяд опашката ще е преполовена. Ако ли не, жална им майка - до края на работния ден и половината няма да влязат.
Сигурно вече някой читател се пита: „Ама защо тези хора се натискат да влизат в арест?”. Те не само се натискат, те задължително трябва да влязат. Защото носят жизнено важни неща за близките си, които са вътре. Родители, родственици и приятели, нарамили дисаги с манджи, дюшеци, завивки, телевизори, климатици дори, се опитват да създадат условия, приемливи за оцеляване и изисквани от европейски стандарти, за задържаните в помещенията на ареста.
Малко след осем и половина постовият отваря вратата и се провиква: „Който е на ред, да влиза!”. Вика високо и ясно - да се знае, че има ред, и поглежда нагоре към камерата за наблюдение - да види шефът, че навреме е започнал работния ден.
Чакащите се раздвижват, повиканият награбва торби и чанти с багаж и бърза нагоре по стълбите, забравил среднощни неволи от чакането. Влязъл веднъж вътре той не се пита - защо трябва веднъж дежурният на входа да запише в тетрадка, модел халваджийски тефтер, че се носи пратка на задържан, после колегата му втори път да пише същите неща в една (кой знае защо розова) бележка. След половин час (ако е „добрата смяна”) тази хартийка отново ще се върне при постовия на входа и той ще я предаде на чакащия. Тук даже не са чували за компютърна обработка на информация. Но такъв е правилникът и възможностите на държавната институция. Ако някой от опашката реши да пита и спори, му се отговаря кратко: „В намален състав сме, няма персонал и не отпускат средства за материално оборудване!”.
За скенер, проверяващ пратките, не може и да се мечтае. Старомодното ръчкане в храната с метален шиш (при това единствен и несменяем за всички попадащи под острието му продукти) и опипването на дрехите по шевовете, разлиставането на книги и вестници лист по лист дразни всички - и проверяващи, и проверявани. Ама такъв е правилникът, нищо че се отнема по половин час за оглед на багажа на човек.
Част от желаещите да внесат благинки и подобрения в килиите на следствието, си спестяват тази процедура като ползват услугите на пощата. Пропускат тягостно среднощно чакане, но прежалят десетина лева за пощенски такси. И там има установени правила - предадаването на колета да приключи до осем сутринта. Стават рано, но пък имат време да свършат някоя работа, преди и те след обяд да се наредят сред чакащите, за да получат отвътре торбите с мръсно бельо. И макар процедурата по връщането да не е сходна с получаването, отнема същото време и се прави в един и същи ден на едно и също място от едни и същи хора. „Добрата смяна” е изградила някаква що-годе ефективна схема на обработка на пратките. До обяд приключва с приемането, след обяд предава. При другите смени нещата могат да добият драстичен характер - да откажат да върнат багаж отвътре, ако не е внесен чрез тях, а през пощите. И така човек се оказва напразно чакал, ако е дошъл да вземе само дрехи за пране. Ами никой не му е виновен - трябва да следи графика на „добрата смяна” и да се старае да идва, когато тя работи. Пък ако иска, нека и да се запита: „Аджеба, тези смени нямат ли един и същ началник?! Защо се делят на добри и лоши?!”.
Четири и половина след обяд входната врата се заключва. Независимо дали опашката отвън е изчерпана. Независимо, че някои от чакащите не са от града и пак трябва да разнасят багажи напред-назад. На възмутените граждани постовият отговаря така: „Какво ме интересува мен, че сте пътували от Горна Оряховица до тук!? А, бе, да сте се разбрали помежду си кой кога да влезе. Нали затова си правите списък отвън! - Ясно, чисто и просто като къпан милиционер от време оно. - И утре е ден!”.
Прав е в едно - следващите дни от седмицата също са дни! Само дето не са за приемане на пратки, за тях е само понеделника. Вторник, сряда, четвъртък и петък са за адвокатски посещения! Написано е с едри букви на прозорчето на дежурния! Тогава се чака за друго, редят се на опашка съадвокати. (Съадвокат - така се нарича правото на роднини по пряка линия - родители, съпрузи и деца, да представляват задържаните пред закона!). Неволите и през тези дни текат по познатия тертип. С леки изменения, не в полза на чакащите. Паркиращи автомобили пак заприиждат към два през нощта. Само списъкът вече се прави вътре от дежурния, не от вън под листа, затисна с камък, да не го твее вятъра. Този път халваджийските тефтери са два - един за тези, които искат свиждане и един за тези, на които ще им се разреши да влязат. Но и двата тефтера не помагат, ако се появи дознател или адвокат-защитник. Те са извън списъка и имат право веднага да получат среща със задържан. Каква е разликата с останалите чакащи съодвокати дори и законът не знае. Тук обаче вече в противобой с бюрокрацията влизат в сила пари и връзки с властта. С тях се купува адвокат, който да осигури предимство или се дава някой лев на постовия за вписване по-напред в списъка. Може да се дойде и с яка охрана, която да разбута опашката с викове: „Ей, дъртаци, я се разкарайте от пътя!”. Обръщението не е метафорично - повечето чакащите са възрастни хора, бащи и майки на преклонна възраст. Опашката безмълвно и безпрекословно се цепи на две като Червено море пред Мойсей. Съпруга, съадвокат на високопоставен или богат арестант преминава с конвой от твърде квадратни момчета.
Но едно нещо е еднакво за адвокати и съадвокати. Независимо от начина влизане, те имат контакт с арестантите само през стъклена преграда и телефон, за който открито се знае, че е подслушван. Къде остава правото на човек да се консултира с адвокат насаме?! На кого му пука!? Нали трябва да се събира информация и да се отчита дейност!? Първото, за да се попълват следствените дела. Второто, за да се покаже пред света, че и ние сме цивилизовани европейци - имаме телефони даже в арестите. Нищо, че като аборигени всички са принудени да говорят с недомлъвки, мимики, прошепвания. Ръце, очи, устни, езици помагат да се изкажат неща, които биха могли да се ползват като улики или доказателства. Защо ли? Защото просто няма друг начин да бъдат събрани - този отговор някак от само себе си се налага. Защото се знае, че така работи системата на събирането да данни за престъпления, наричана още: дознание, следствие, прокурорско разследване. Без значение какво е името, стилът на работа е еднотипен. И той е следният:
Задържа се предполагаем извършител на престъпление. (Практиката на задържане бе демонстирана при ареста на Златко Баретата като по учебник - уж е редовно призован, а пък го задържали при специална акция!). По възможност и най-често това се прави в петък след обяд, за да не може адвокат да потърси правата му в съда, който не работи в събота и неделя, и не само той, а и цялата държавна система, която гарантира човешките права на гражданите си. Така задържаният три дни е без връзка с външния свят. И не само без връзка, също и без храна, дрехи и прочие необходимости за задоволяване на физиологични нужди. Дали го бият или дрогират никой не казва в прав текст, даже и да го преживял! В понеделник му се дава право на разглеждане в съд на мярка за неотклонение - с прости думи съдът потвърждава задържането под стража. Близките му обикновенно не са подготвени за неговото оставане в ареста и съответно са пропуснали заветния понеделник, описан по-нагоре, и човекът извън закона остава гладен и мръсен цяла седмица.
„Не може да не хранят вътре въобще!?” - ще възрази някой. Те по-добре да не хранят. Защото храната пристига, возена с открит пикап в непокрити тави и тенжери без капаци, стоварва се в калта пред вратата и остава известно време подухвана от пушилката на вятъра, докато я приберат нагоре по етажите.
„Не може да нямат къде да поддържат хигиена!?” - ще се учуди друг. Този въпрос следва да се зададе така: „Има ли тоалетна или естествените отделителни нужди се вършат в кофа или по определен час, ако има кой да обслужи задържаните, предвид намаления състав на персонала?”. Ама и така зададен, пак няма да получи отговор. Арестантите с по-големи финансови възможности и с цел да облекчат престоя си, правят основен ремонт на килиите. Носят се слухове за арестант, който основно изградил банята в ареста и обзавел десетина килии с климатици. На крачка сме от построяване на частни затвори.
През първата седмица на задържането нещата имат неизяснено-изчаквателен характер. По време на разпитите (Ако има такива, защото е възможен вариант и на пълна забрава.) се намеква (не потвърждава, както се очаква от подобен род дейност), че някой казал, друг видял, записани са едни разговори, направени са едни снимки и прочие недоизяснени от закона прийоми, нарушаващи личната свобода на човек. Внушава се идея, че доказателства за вина има бол, от задържания зависи да си облекчи положението като признае и това, което не е направил. Целта е човек да изпадне в депресия и да реши, че няма друг начин да излезе от тук, освен да си каже всичко.
„Каква е ролята на адвоката?!” - ще подскочат мнозина. Ако е добър и получи достатъчно пари, ще е освободил задържания преди да се стигне до тук. На нискобюджетните адвокати в ролята им дори не предвижда време да присъстват на всеки разпит, камо ли да предупредят своя подопечен да не говори в тяхно отсъствие.
Като основна причина за забавяне на разследването обикновено се сочи липсата на служители и средства за извършване на оперативно-следствените действия - сиреч изготвяне на експертизи и протоколи от разпити. Това отнема месеци, но във Варна се е наложила традиция - поне година. Година, през която дори и задържаните по доказани престъпления преминават през чакане на неясно какво. Има един вървежен майтап, изясняващ защо съвремените бебета изпадат в депресия още при раждането си. Защото през първите три месеца се чудят дали майка им ще ги задържи, през следващите три - дали баща им ще ги признае, а в последните - дали баба им ще ги гледа или ще ходят на ясла. Подобно на вица задържаните в арестите, изолирани от света и информацията за година, се чудят през първото тримесецие - „Кой ме е предал или натопил?”, през второ - „Има ли достатъчно улики да ме осъдят?”, през третото - „Дали да не дам някой лев на когото трябва да изляза вече?”, а след това са готови да признаят и за майчиното си мляко, дето може и да не са го сукали даже. Като въобще нито за миг през това време не се замислят за разкаяние, каквато уж е целта на лишаването от свобода: превъзпитание и предпазване от извършване на нови престъпления.
Хора, врели и кипели в такива среди и ситуации, разказват, че нещата значително са се подобрили от преди няколко години. Ако човек погледне от този ъгъл, напредъкът сигурно е очеваден. Но как да обясниш на хора, с недоказана вина пред закона, на близките им, мизерстващи пред сградата на следствието, че така е по-добре. По-добре от какво? От това да се измисли някакъв ред, който да облекчава работата и на чакащи, и на следящи чакането? И кой да го измисли - не трябва ли това да са хора, които пряко са занимават с тази дейност и имат най-пълни наблюдения върху процеса, грешките и пропуските в правилниците, които го затрудняват? Когато се зададе подобен въпрос на служители, поставени да общуват с граждани на входа на иначе добре охраняваната сграда, те отговарят: „Има си началници!”. Прави са хората - в полицията военщината все още действа в пълна сила - от редника нищо не зависи. Началникът има приемен ден, за който е трудно да се вреди простосмъртен, принуден да чака на някаква опашка всеки ден пред ведомството на същия този началник. И за да е пълна демагогията, входовете за началника и за връзка със задържаните са различни - опашките също. Омагьосан кръг, от който изходът е само да се чака.
Засега единственото цивилизовано нещо, което може да се отчете като плюс в дейността на следствието, е това, че свиждане със задържан, полагащото му се два пъти в месеца, се извършва чрез записване по телефон и часът за уговореното време се спазва стриктно. Значи като искат могат да са същи европейци от Щвейцария, а не полицаи без баня.
Даже ако им се даде време, може и да проумеят, че след като има начин да се поръча чрез телефон и интернет, хеликоптер, например: защо да не може да се въведе електронно отчитане на пратки и свиждания?! Или да се даде възможност на задържаните да плащат за елементарни хранителни и хигиенни услуги, след като държавата не може да им ги осигури?! Кой има интерес задържани без обвинения или присъди да мизерстват, да се поболяват, депресират?! („Невинен до доказване на противното!” - го четете само в Конституцията!). За кого е по-лесно обвинения и присъди да се издават на база устни показания и самопризнания, получени вследствие и благодарение на подобни условия на задържане? И това не се оправдава само с липсата на пари, които никъде в бюджета не са достатъчни. Понякога са нужни желание и умения! Да подадеш рапорт до началника си за трудностите, възникващи по време на изпълнение на всекидневните ти задължения, той да го предвижи нагоре в ерархията. Последната инстанция да алармира законадателите, те да измислят нови закони! Дълга и широка е тя нашата, ами да ставам, да си скачам в дебелите дрехи и да тичам на опашката, че ей, го на - утре е пак понеделник!