събота, 25 октомври 2008 г.

Откъс от новия ми роман "Невъзможна любов"

От другата страна на доброто

“Боже, не ме съди за моите дела,
а за моето милосърдие.”

Има едно място в света, където небето се измерва в квадрати. Обществото е еднополово и токът спира в десет вечерта. Там мирише на спарено. Цветовете на дрехите варират от тъмносиньо за служителите до бригадирско дочено за обитателите. Парите тук не са в наличност, а в лавка (тридесетина лева месечно), цигари (картон на две седмици), кафе (килограм пак за месец) и дребни услуги. Такива, дето ги няма никъде другаде - нито на черния, нито на сивия, на никой пазар. И такива, дето сякаш никога не ги е имало, след като веднъж са били свършени.
Ако човек е чувал как се отваря врата на затвор, никога няма да забрави този звук. Това е цял ритуал от звуци, които се надпреварват да бъдат по-ужасни. Първо се открехва малко метално прозорче, през което дежурният проверява кой е натиснал звънеца отвън. Пантите скърцат тънко протяжно. Следва махане на резе, придружено с рязко скрибуцане. Всъщност скрибуцането е кратко, но пронизва чак костите. Превърта се ключ - щрак, щрак, щрак - хем скърца, хем щрака. Вратата е тежка, издава стържещи метални звуци от всякъде. Панти, каси, ключалки заформят финалния трясък на желязната канара. Общо няколко минути тракане, дрънкане и писък в ушите, докато се задвижи системата и се покаже постовият, който държи в ръка ключ, голям колкото човешка длан.
Когато човек стои пред такава врата, може да прави само две неща: да влиза или излиза. И да иска само едно: да излезе. Последното е разбираемо без обяснения и причини. Тези, които влизат на свиждане, обаче винаги будят любопитство в мен и ме карат да се питам: “Защо? Какво кара на пръв поглед спокойни и улегнали хора да се блъскат, пререждат, спорят упорито кой е дошъл пръв, за да влязат в затвор? Защо?”. За да си отговоря на въпроса, днес съм станала рано и чакам пред портала на Варненския окръжен затвор. Наблюдавам разнолика тълпа. Имам чувство, че подреждам пъзел. Не разполагам с всички парченца и по-лошо: нямам представа как ще изглежда окончателната картина. Но е увлекателно. Като игра. Поне за мен всичко е интригуващо.
Тълпа от нещастни майки, жени, деца, близки, роднини стоят до оградата. Зима е. Все още е почти тъмно. Няма къде да се седне. Не е курорт. Всички мълчат. Пред малката стаичка, наречена приемна, никой не е разтопил и почистил заледената площадка. А времето е променливо - хем се топи, хем отново замръзва. Навсякъде има буци лед, хлъзгаво е. Отдавна е време да се отвори гишето, но отвътре никой не бърза. Търпеливите роднини пренареждат чантите си, прехвърлят продукти, вещи от една в друга. Накрая отварят прозорчето. Приемната е малка, побира само десетина души от опашката. Навесът отстрани, подобие на стара автобусна спирка, скрива от вятъра и снега друга малка група чакащи. Останалите, свити на кълбо, не отстъпват нито на сантиметър от завоюваните си позиции пред вратата. С очи, вперени в дежурния офицер, като оркестър диригентска палка следят ръцете му, които дават нареждане кой ще влезе и кой не.
Един мъж, първият, който е повикан вътре, изскочи навън награбил набързо чантите си и припряно се затичва към спирката.
- Преместили са го! - Обяснява глас на опитен човек от опашката.
Следващият подава през прозорчето на гишето сухари и салам. Отвътре нещо теглят, нещо вземат, нещо връщат.
- Дали ще му го предадат!? - Мърмори старец, отстъпвайки място на следващия.
Възрастна жена си е забравила паспорта. Има само карта за безплатно пътуване в градския транспорт. Не искат да й вземат продуктите. “От къде да зная какво носиш и коя си. Ние тук си имаме инструкции!” - отсича постовият. Жената го удря на молба и плач: “Вземете го, за бога! Чантите са много тежки, а аз не съм добре със сърцето. Няма да мога да ги нося обратно!”. Това явно разчувства началството. Взема нещата й, но предупреждава следващия път да носи паспорт.
На друга жена не искат да приемат кафе в метална кутия.
- А да го пресипя в буркан става ли?
- Не може, бе, жена! Само в пластмасово пликче!
- Къде да го търся сега това пликче?!
Изведнъж боботещ глас с акцент се извисява над опашката:
- Пуснете ме! Аз за всички съм донесъл достатъчно.
Думите приличат на стар вестник, развят от силен вятър.
Опашката се цепи на две и се оглежда: мърляв циганин, посинял от студ, само зъбите му белеят върху лицето, стиска в ръце две препълнени чанти и трилитрова бутилка със сок. Историята му не прозвуча много на място по начина, по който я изказа. Той и не е сигурен какво точно иска да каже с нея. Но го пропускат.
- Бях вътре. Хората ме храниха. Сега искам да им се отблагодаря. Вземете, за всички ще стигне.
Полицаят недоверчиво взема чантите, преглежда продуктите и посяга да върне празните сакове.
- Няма нужда! - Нахилен вика мангалът. - Настина бях вътре. Ама излязох. Хората се грижиха добре за мен. Сега искам аз да ги нахраня.
Думите притежават не само смисъл. Разбира се, той е толкова важен, колкото и правописът им. Но освен това съдържат и емоционален заряд. И дори най-прости и невинни думички могат да окажат истински фурор. Изписана или изказана дори и най-елементарната думичка, непретенциозна на пръв поглед, може да подтикне към убийство или да достави неподозирана наслада.
Настроението сред опашката като, че ли се затопли.
- Бре, да му се ненадяваш на съвестния мангал!
- Вярваш ли?
- Не зная. Въпрос на вяра ли е?
- А бе, нали е бил вътре, знае какво е!
Хората почват тихичко да си говорят помежду си:
- Вашият за колко години е...?
- Само да ми излезе с тези ръчички ще го... - Тюхка се стринка с плетени вълнени ръкавици с един пръст и развързва пъстра бохчица. Отчупва парче баница и подава на момченце, което зиморничево се притиска в скута на майка. - Вземи, синко, че ти съвсем измръзна тук.
- Не приемат портокали ли?! - Шепне някой от задните редове. - Наркотици? Че кой ще сложи наркотици в портокали?
- Боже, - кръсти се старица - докъде доживях и за наркотици да говоря!
Надзирателите на портала за пропуски се преструват, че приемат тълпата, застанала от другата страна на гишето им, за хора без вина пред закон и морал. Но не е така. Наруши ли човек дори смехотворни изисквания на ченгетата, жална му майка. На лицата им е изписано същото презрение, с което сигурно гледат и близките им, осъдени да бъдат зад стените на затвора. Леко завоалирано зад служебно безразличие, но все пак презрение. Проверяват документи, ровят се в багажи и се питат: кои от присъстващите днес се стремят да ги измамят и вкарат нещо неразрешено от закона. Уж такава им е работата, но по-скоро става въпрос за отношение: смятат всички за виновни до доказване на противното.
Всички от опашката безропотно изпълняват, каквото кажат униформените. Такава дисциплина няма дори в казармите. Напълно непознати се подкрепят един друг със съвети, вежливо си отстъпват място, безапелационно си помагат при пренасяне на багаж. И се надяват. Нищо не сближава толкова чужди хора, както общо нещастие.
Майки, бащи, деца, съпруги, любими, братя, сестри на затворници и две жени, които не се вписват в общата представа за хора, които могат да стоят пред тази врата.
Толкова си приличат физически, че тези, които не ги познават, ще ги приемат за сестри. Високи, слаби, само кожа и кости. С нахлупени на главите черни шапки като шлем. И двете с издължени от напрежение лица и резки движения като нападнати животинчета. Както и да се завърти тъплата в търсене на удобно място на завет от вятъра, двете винаги застават една до друга - привлечени като магнит. Тълпата се дистанцира от тях и ги приема като две части на общо тяло. За разлика от останалите край мен, аз зная, че имат едни и същи любовни желания, страхове, надежди, предразсъдъци, вкусове, настроения, омрази и отчаяния.
Живяли са и продължават да живеят по начин, който не трябва да им дава даже нищожен повод да стоят в момента една до друга. Едната: градско чедо, разглезено от всички удобства, които цивилизацията може да осигури. Другата: отружена селска жена, борила са всеки залък хляб, който слага в уста.
Заради тях днес съм тук. Разбрали сме се предварително да се преструваме, че не се познаваме. Не, че аз съм сигурна дали ги познавам. Срещнах ги преди няколко месеци почти по едно и също време и най-вече по една причина. Всяка обича мъж, който излежава присъда в затвора. Мъж, който не е съпруг, не е даже любовник, но е накарал да го заобичат, такъв, какъвто е: престъпник. Тази дума и за двете жени означава само едно: хора, престъпили определени граници, правила, норми на изискване, поставени от някой друг. Не злодеи и мерзавци. А хора, отхвърлени от останалите, хора, нуждаещи се от закрила.

Откъс от новия ми роман "Любовникът на Премиера"

глава - Необичайни делници

Ако искате да си разчистите сметките
с някой политик, наречете го гей.

На екрана тече филм. Това е шедьовър, заснет тайно. На него Премиерът влиза в малка стичка, усмихва се на една сянка с маска и я приска в обятия. Сянката се отделя от него, събува панталона си и двамата падат в леглото.
Тази сянка сега, вече обута в дънки и пуловер, гледа към екрана, заедно с друг мъж. Няма я и черната маска. Сянката я сложи само с цел остане неузнаваема и да не си навлече неприятности след необичайния филм, където тя играе главна роля. Да внуши на Премиера, че тайствеността е необходимост, не бе трудно. Той е умен и предпазлив мъж. Не и ако става дума за секс, особено нестандартен. Там харесва само разнообразието. Съветниците му, които знаят за тези негови влечения, се стараят с всички сили да го предпазят от изкушенията. Но те пропуснаха уменията на един по-кадърен от тях противник. Той не избра лесно Сянката, защото трябваше внимателно да съчетае професионализъм на изпълнител с предпочитания на Премиер. Мъжът нареди на хората си да издирят човек, който мрази политика лично, освен това да има достатъчно актьорски умения, за да го накара да му се довери. Преди два месеца откри нещо подходящо. То се закле, че ще закопае дълбоко в земята Иванов. И така започна операция “Розов бомбаш”.
Следващата, много по-сложна задача, бе да се проникне зад охраната от сътрудници. Но единственото, което Премиерът обича повече от службата в името на своите политически подръжници, това са самите подръжници. Той се бои от капани, скандали, шантажи и затова избира сътрудниците си много внимателно. Наел е на щат към кабинета си предимно жени, повечето дъщери, сестри, жени на негови политически съветници. Затова около него винаги има достатъчно “ангели-хранители”, които го пазят от изкушения. И когато на Сянката й мина през ум да стигне до Иванов като почне работа в кабинета му, се отказаха - няма как да се пробие тази предпазна стена от отявлени защитници. Тогава мъжът реши, че просто Премиерът трябва да я вижда често, а останалото ще свърши чара на Сянката. Така и стана. Засякоха се “мимоходом” на две-три светски мероприятия. На четвъртата вечер вече водеха разговор. След седмица се снимаше филма, който гледаха сега.
- Мръсник! - Прошепна Сянката, загледана в движенията на двойката от филма.
- Спокойно! Всичко е перфектно! Точно това ми трябваше! - Успокои я мъжът, бе зад откъсва очи от екрана. Премиерът от телевизора вече се обличаше и изпращаше въздушна целувка от вратата на Сянката.
- Искам си парите веднага!
- Няма проблем! - Мъжът отброи от порфейла си десет шумящи банкноти и ги подаде. - Добавих малка премия.
- Той иска да се срещнем отново.
- Ти твоята работа я свърши. Време е да изчезнеш.
- Има още един-двама политици, които ме заговориха по време на приемите. Не искате ли филм и с тях?
- Забрави! - Рязко отговори мъжът.
- Добре. Но няма ли поне да ми кажете какво ще правите с филма? Едва ли ще го предлагате в Националната телевизия.
- Получи парите си. Сега е по-добре да замълчиш.
Сянката усети хлад в кръвта си. Странен тип е събеседникът й - грозен и потаен.
- Няма да кажа на никого. Знаете моето желание да видя този човек унизен.
- Ти свърши своята работа. Време е да си вървиш.
- Ще ми липсват нашите разговори за политика.
- Чао.
Сянката със сълзи на очи напусна стаята.
Мъжът остана да седи на дивана пред телевизора в размисъл. „Да, сянката е права. Какво да правя с филма още не съм решил. Предстои най-опасната част от операцията!”. Ако целта на този филм е просто да се премахне Иванов като политически опонент, няма нищо по-лесно от това. Достатъчно е да му прати копие с предупреждение, че ако не подаде оставка, медиите ще получат останалите копия. На другия ден Премиерът ще обяви по телевизията, че състоянието на неговото здраве или на негови близки не позволява да остане повече на този пост и нещата щяха да приключат. Ако погледнеше нещата от този ъгъл, нямаше какво толкова да губи, ако се разприказва. Но какво щеше да стане, ако си държи устата затворена?
Може да не поиска оставка, а Премиерът да служи на негови интереси. Този вариант веднага отпадна. Повече от сигурно е, че държавният мъж ще предпочете да напусне политиката сам, отколкото да се подлага на шантаж. Щеше да бъде прекрасно да види Иванов опозорен. Изкушаваше се все пак да излъчи директно филма без никакви предпреждения, но за това най-малко трябва да купи някоя малка телевизия.
Но... празните фантазии са безполезни. Време е да се помисли финансово. Този филм струва милиони. Премиерът, разбира се, няма такива пари, но неговите подръжници ще ги намерят. Ще се намерят и хора от опозицията, които ще дадат дори повече. Да вземе парите, да отпраши към Доминиканската република и да живее като крал. Има, за жалост вариант Премиерът да откаже да плаща и да поръча на доверени хора да открият кой стои зад филма, но даже и да откриеха сянката, няма да могат да стигнат до него, защото той винаги се срещаше с нея под чуждо име, с перука и контактни лещи. И тогава: “Сбогом, парички!”. Може да се обърне директно към Ради Радев, Министърът на вътрешните работи, но как ще постъпи той, пак не е ясно. Доста е рисковано. По-добре да занесе диска при Милен Миленов - Младши. Той е умен, най-умният от всички, които познава мъжът. Един от онези, пред които хората щателно подбират думите си и още по-щателно времето, когато да ги произнесат. Младши ще измисли как да се изкарат пари от тази работа.
Беше му трудно да се съсредоточи върху мислите. Снощи не спа, а предната вечер дремна два-три часа. Има моменти, когато умората действа на мозъка като алкохол. Реакциите се забавят, способността за преценка се нарушава и човек трудно контролира раздразнителността си. Усети, че бързо върви натам.
Мъжът стана. Извади диска от ДВД-то. Сложи го във вътрешия джоб на сакото си. И се почувства спокоен.
Покупките са материален израз на емоциите ни.

Х
Гангстерът се усмихна сам на себе си, когато влезе в хладното помещение и изпита наслада от климатика след августовския пек навън. Бутна слънчевите очила над оредяващата си коса. Полумракът му подейства успокоително. Хората от студения север може и да обичаха да прекарват летата си като изпичат млечнобелите си кожи до кървавочервено, но той е дете на изтока, затова изпитва страхопочитание към силата на слънцето и по обед търси закрилата на сянката.
Оберкелнерът приветства Младши с почит и поклон, подходящ за държавен глава. Обаче, когато му предложи маса в центъра на залата, Милен поклати глава и посочи към ъгъла, най-отдалечен от прозореца. Докато вървяха през залата, различни хора му махаха, отвръщаха глави, усмихваха се, мръщеха се, даже един бизнесмен стана и излезе.
Младият келнер попита какви питиета желаят за аператив и мъжът, който придружаваше гангстера, каза:
- Водка с портокалов сок.
- Чудесен избор. - Добави Милен. - Същото още веднъж.
Когато момчето се отдалечи, мъжът огледа салфетника, опипа ръбовете под масата:
- Да проверя за всеки случай за микрофони. - Каза той. - И аз като теб не сядам никога на маса, която ми предлагат.
- На входа на една джамията прочетох: “Да се влезе тук с непокрита глава за жената е равносилно на прелюбодейство!”. А малко под този надпис със ситни букви някой бе добавил: “Пробвала съм едното и другото - разликата е колосална.”. Винаги е така. Разликата между това, което ти предлагат и това, което ти искаш, е колосална.
Двамата се засмяха, отпиха от питиета и непринудено поговориха още малко. Познаваха се отдавна.
Преди години приятел, зевзек ги запозна, като представи мъжа на шега: “Той е човек с тежка съдба и леко поведение. По хороскоп е биволар. Не вярва в смъртта след живота, в любовта след секса, но вярва в крема за след бръснене. Любимо блюдо: когато е гладен. Любимо време от годината: когато има пари. Смята, че животът трябва така да се преживее, че човек да го е срам да го разкаже, но пък да му е приятно да си го спомня. Образование: леко започнато средно-висше. Склонен е към умствена дейност: кандидатствал е многократно в няколко ВУЗ-а. Регулярно прави две неща: спи с Аджелина Джоли и лъже. Любима мобилна тарифа: еврейско чукване. Отношенията му с жените не могат да бъдат събрани в една дума. А, бе, бяла врана между черни патки е.”.
Някога мъжът бе криминален репортер. После разбра, че ако насочи своето упорство към по-високо ниво, резултатите ще бъдат по-ефективни. Сега държи в сейф скалповете на много политици, депутати, министри, че и на колеги репортери. И това отваря много ключалки пред него. За него се носеха слухове, че четял хайку в оригинал, а даже и пописвал от време на време. Но малцина знаеха, че е осиновил два сирачета. Младши винаги му се възхищаваше. Харесваше му това, че се облича като преуспял автомобилен крадец и има морал на уличен джебчия. Настина бяла врана сред черни патки.
Той не притежава обичайната бледност на човек, прикован зад бюро, а хладните му очи открито изразяват недоверчивост. Има излъчване на човек, който е изминал дълъг път, но и има още да върви напред. Енергията му не е изтощена от непрекъснатото мачкане. У него се усеща коравина, която е колкото умствена, толкова и физическа. Личи си, че трудно могат да му пробутат лесни решения или безброй извинения, характерни за бюрокрацията, когато тя не иска да прави нещо.
Когато вечерята бе сервирана - за него пържола, а за Милен плато от морски дарове - журналистът се наведе напред, сниши глас и каза:
- Имам интересен запис на любовна сцена с розов привкус на премиерско ниво. - Изчака да види реакцията на Милен и като усети заинтерисованост продължи: - Знам човек, дето ще даде милиони за нея без да задава въпроси. Но някой трябва да се пазари с него. Някой трябва да попита.
- За това да попиташ е наивно, да отговориш - нездравословно.
Милен небрежно бучеше с вилица скаридите и с нищо не показа, че информацията го е впечатлила. Докато го гледа, журналистът се запита дали това наистина е в негов стил. Той е гангстер-интелектуалец - предпочита да върти бизнеса си последством пари и власт. Настина може да бъде и груб, но няма подтисническо излъчване на прекалено многото тестостерон, който се носи като лоша миризма около мъжете, които обичат да се големеят. Природният му инстинкт винаги ще го кара да използва нож, а не бухалка или снайпер. Но пък дълго ще мисли преди да го размаха.
- Ако не те интересува, мога да я предложа на Борис Борисов.
Тогава ганстерът все пак попита:
- На него пък защо?
- Нали знаеш, че ходи слух за досиета!?
- Досиета? Не съм чувал.
- Да ти обясня ли?
- Ами щом искаш...
- Дълго време върви мълвата, че след смъртта на банкера Васил Василев (за който се знаеше, че държи копромати за всеки от държавата) неговите лични досиета са попаднали у Борис Борисов, разследващ прокурор, който по-късно напусна системата и стана бизнесмен. Досиетата дори се разрастнали. А в тях са събрани материали за всички. Кой с какви пари е тръгнал в бизнеса или политиката, чия жена или любовница колко пластични операции си е правила, кой политик предпочита малки момченца. И това са само дреболии. Говори се, че има сведения, които могат да потресат и подземния свят.
- Какви?
- Какви, какви...? Например, кой уби Илиев от СИК...
- Кой - големия или малкия? - Подхили се Милен.
- И единия, и другия... - В очите на журналиста има такъв блясък, че ако някой не го познава, ще го приеме за луд.
- Знаеш ли какво е най-любопитно в твоята история?
- Какво?
- Защо при Борисов ще са досиетата!
- Защото е светило в магистатрурата и най-крупният мошеник. Това казва всичко.
- Че е хитър, хитър е, но има още десетина по-хитри адвокати, прокурори и политици. Най-много да блокира нечии дребни сделки...
- Не става въпрос за сделки. А за шантажиране. Подслушване на телефони. Пране на пари. През неговите ръце преминават крупни суми от приятели в бизнеса към приятели в политиката и той заделя своята част, която не е малка също.
- Ти откъде знаеш, че досиета са в него?
- За да въртиш търговия с някого, трябва да познаваш езика му. Секретарката на Василев ми беше... близка... - Подхили се журналистът.
- Зная ги твоите близки отношения с жените, не навлизай в детайли!
- Та тя ми каза, че често като гостувал на Василев в кабинета му, Борисов излизал от там с пакет в ръка.
- Това може и нищо да не значи.
- Така е, но нещата се потвърдиха и от друго място. Преди два месеца простреляха полицай. Много доверен човек на Василев. Успях да вляза при него в болницата за интервю. И той ми каза, че седмица преди смъртта си банкерът наредил на негови хора да пренесат едни кашьони от офиса на банкера във вилата на Борисов.
- И ти го каза така, без повод?! Това серозно ли е или поредната софийска сплетня?
- Ами и аз го попитах направо - какво знае за досиетата. Да беше видял само как пребледня. Сякаш се опасяваше, че небето ще се разтвори и шефът му ей сега ще слезе да го прибере при себе си. Затресе се, изпоти се, ама мълчи и нищо не казва. Тогава реших да го притисна. И аз си имам “досиенца” за този и онзи. Казах му в прав текст, че ще напиша на първа страница на вестника с факсимилета от фишове и чекове за заплатите му - една от държавата, друга от престъпници. И тогава разказа за кашьоните. На мен повече и не ми трябваше.
- Понякога ти се чудя как спиш?
- Тежко!
- И какво казват лекарите?
- Че мога да откарам така и сто години.
Някъде около три следобяд е. Ресторантът почти опустя и сервитьорите почнаха да се навъртат около масата им. Журналистът ги огледа подозрително. Милен отпи от кафето си и обходи с поглед залата на ресторанта. Бяха наистина последните посетители.
- И защо са му на Борисов такива досиета? Ако въобще съществуват, разбира се! – Попита, докато палеше цигара.
- Защото е злобен кучи син. Ето защо! Хората го бяха избрали на това място, за да разкрива и се бори с чужди грешки, но на него това му доставя удоволствие. Срещу такива трябва да се борим ние. Само че не си го чул от мен!
- А от кой тогава? - Гангстерът се подхили провокативно и ехидно всмукна от цигарата си. - Не мога да разбера накъде клониш! Какво искаш да направя за теб?
- Искам този филм да стигне до Ради Радев!
- Може ли да предложа една сериозна мисъл: Стремежът на мъжа не трябва да надвишава обхвата му.
- Ти нали се познаваш с него от по-близко. - Журналистът се престори, че е чул забележката.
- В някои среди това се нарича нерегламентирани връзки! Нали нямаш някой скрит компромат и за мен?
- Не ставай смешен - ние сме от едната страна на бариерата? Аз просто искам своя дял от сделката!
- И какви пари може да струва твоето филмче?
- Сигурен съм, че може да му се вземе поне милион.
- В долари или евро...?! - Ухили се широко Милен. - Докато си доизпиеш кафето, ще ти разкажа виц, много подходящ за нашия случай. Блондинка доста обедняла и решила да заработи малко парички. Нищо по-умно от това да открадне дете и да поиска откуп от родителите му не измислила. В парка на детската площадка намерила едно дребосъче. Отвела го в близките храсти и му казала: “Да знаеш, че съм те отвлякла!”. После написала бележка: “Отвлякох вашето дете. Утре в девет сложете сто хиляди долара в банкноти от десет и двадесет в хартиен пакет и донесете пакета под разперения дъб на брега на езерото в парка.” И се подписала “Блондинката”. Залепила бележката с тиксо към якето на гърба на детето и го пратила в къщи да покаже посланието на родителите си. На следващия ден блондинката отишла при дъба, намерила пакета с парите, а също така и бележка: “Нима не се срамуваш? Как може една блондинка да постъпи така подло с друга?”.
Двамата се засмяха на шегата. Милен погледна към вратата. Време е да си ходи:
- Не мога да ти дам отговор сега.
- Тогава ми дай-предложение...
- Признавам, че има една-две възможности, които ми идват на ум. Ще поговоря с... - Младен направи жест, имитиращ докосване на пагон. - Това е над моите възможности за плащане и аз никога не съм участвал в нещо подобно. Обаче легендите разказват, че той е гениален в намиране на начин да свърши работата. Знае кого да ползва и как ще се развият събитията. Той естествено отрича, но ако има шмекерия, старият пръч ще има някаква представа кой може да застане зад нея.
Сценарият вече е написан, реквизитът избран, ролите разпределени. Предстои вдигането на завесата.

Откъс от новия ми роман "Ключалки на гнева"

Насилие сред децата

„Аз седя, обличам се, говоря, ям - пише Баал Сулам в статията си „Свободата на волята”. - Всичко това става, не защото аз искам така да седя, така да се обличам, така да говоря или така да се храня, а защото другите искат аз така да седя, да се обличам, да говоря и да ям по този начин. Всичко това става в съответствие с желанието и вкусовете на обществото, а не по мое собствено желание.”

Агресията срещу себеподобните е стара като света. Още в първите глави на Библията се споменава следното: „И рече Каин на брата си Авеля: да идем на полето. И когато бяха на полето, Каин нападна брата си Авеля и го уби”. Впрочем причината Каин да убие родния си брат е същата, която изтъкват и повечето деца, извършили насилие върху себеподобни: почувствал се огорчен, пренебрегнат, отхвърлен от Бог и видял причина за това не в себе си, а в съществуването на Авел. И решил, че само убивайки брат си, ще се почувства удовлетворен, щастлив. Според много тълкуватели на Библията, всички Адамови потомци са заразени с греха от самото си раждане, светът лежи в зло, подложени сме на постоянни атаки на лукави демони. И нужни са много усилия, постоянна бдителност, за да се отклоняваме от греха. Така погледнато, не е чудно, че от време на време някой убива някого, а че, слава Богу, това се случва относително рядко.
На християните им е указан врагът, знаят как да го разпознават, дадени са им средства за борба с него, винаги могат да разчитат на Божията помощ в духовни битки. Но как стоят нещата при невярващите, нецърковните хора, към които, за жалост, се числят по-голяма част от днешните деца и младежи? В кого разпознават врага на човешкото им добруване и как водят своите лични битки със злото в света?
Етимологическото значение на думата „престъпление” е да престъпиш отвъд нещо, отвъд наложено ограничение, забрана. В исторически смисъл, това означава да престъпиш Божия закон. Във всекидневието, в бита под престъпление разбираме: нарушаване на граждански закони и общоприети морални норми, чиито изисквания са несравнимо по-ниски в морално-нравствено отношение от тези на божиите заповеди. Например, гражданските закони забраняват убийството, а според божиите заповеди даже и онзи, „който мрази брата си, е човекоубиец”. Нещо повече, Библията повелява дори да обичаме враговете си. Но в голяма част от съвременните общества гражданското право остава единствен регулатор на поведение, единствен ясен коректив за нерелигиозните хора. Нещото, което възпира човека от извършване на престъпление, е страхът от възмездие. Приличното му поведението се крепи единствено на страха от наказание. Но ако има увереност, че престъплението му ще остане неразкрито, какво ще го възпре от злодеяние? Нищо. Затворите са пълни с хора, които са били убедени, че престъпленията им ще останат неразкрити и ненаказани. На това се е надявал Каин. Вярвали са в своята безнаказаност и две момичета от Пловдив, убили своя съученичка. В дните след убийството, според разкази на съучениците им, са били спокойни, дори радостни. Сълзите и съжалението дошли след ареста, пред неясната и тежка перспектива на опропастено бъдеще.
Днешните младежи нямат традиционно възпитание, а оттам и разбирания за добро и зло. Под влиянието на масовата култура в тяхното съзнание добро е всичко, което ти носи удоволствие, успех, популярност, а лошо е всичко, което те ограничава, ощетява или просто ти пречи да се чувстваш добре. Всички средства за постигане на доброто са добри (стига да не те хванат). Всички средства да елиминираш злото са добри (стига да не те хванат). Съвременото дете се стреми да прави само каквото му доставя удоволствие, задоволявайки душевно-телесните си нужди. И ако тези стремежи не са контролирани от родители и общество, стават самоцелни, превръщат се в една или друга страст. И рано или късно тяхното непостигане пораждат в детето раздразнение, гняв, тъга, униние и други чувства. Това е в най-общи линии моделът на мислене, с който растат децата днес. Логично е да се запитаме: факторът „ако ме спипат” достатъчно силен ли е, за да възпре от злодеяние някого? И ако детето има увереност, че няма да го спипат, какво ще го спре да извърши престъпление?
Тепърва ще се водят обществени диспути на най-различно равнище относно немотивираната агресия у подрастващите, ще се търсят причини, ще се търсят механизми за защита. Но за всички е ясно: докато мерките са само външни - забрани, контрол, ограничения, наказателна отговорност - престъпленията ще се увеличават. Вероятно най-вече сред непълнолетните, защото законът е най-снизходителен към тях.
Трудно е да се даде просто определение на „агресивност”, тъй като в ежедневния език думата се ползва с различни значения. Очевидно маниакът, който изнасилва жени в парка, върши акт на агресивност. Но и Шумахер, който се втурва да изпревари противника си, също се смята за агресивен. За агресивен намираме и шофьор, който профучава заплашително край нас на пътя. Същото може да се каже и за преуспяващ бизнесмен, наричан „пробивен”. За агресивно се смята и дете, което ревниво брани играчките си от другите, както и дете, което бие другарчето си. На по-дълбоко равнище на размисъл нацупена физиономия на съпруга, която по време на вечеря мълчи демонстративно, също може да се приеме за акт на „пасивна агресия”. И дете, което нощем се подмокря; младеж, който заплашва да се самоубие, защото е получил двойка; ученичка, която упорито се старае да реши трудна задача, биха могли да бъдат определени като склонни към агресивност. И в този ред на мисли - агресия ли е контролът, упражняван от държавата за поддържане на ред и законност? А не така преките форми на агресия, чрез които членове на дадена раса или религия унижават и подценяват хора от други раси или религии, те какво са? Ако тези форми на поведение бъдат включени в общия термин „агресивност”, положението се усложнява.
За да изясним разбирането си за агресивността, трябва отделим „конструктивните” страни на определението от неговите разрушителни аспекти, да разграничим поведение, което причинява зло на другите от поведение, което не причинява. Тогава пробивният бизнесмен или ученичката, която работи над математическа задача, не могат да бъдат смятати за агресивни, но маниак-изнасилвач, дете, което бие приятелите си, младеж, който заплашва да се самоубие, ще бъдат.
Така изглеждат нещата, ако се съсредоточим само върху резултата на агресията, но пренебрегваме намеренията на извършителя на действието, а те са основният аспект при определяне на агресивността. Агресията е поведение, целящо да причини зло или болка. Тогава Шумахерт не извършва агресивно действие, защото целта му е по най-ефикасен начин да победи противника си. Поведението му ще се смята за агресивно, ако цели да причини болка или нарани противника си, независимо от това, дали ще успее да го направи или не. За илюстрация да допуснем, че в гнева си дете удря своя баща. Ударът е съвсем слаб, по-скоро разсмива бащата отколкото го наранява. Въпреки това е акт на агресивност. По същия начин детето може по време на игра неволно да удари баща си в окото с играчка и да причини силна болка. Това действие няма да се определи като агресивно, защото болезнените последици са непреднамерени.
Тогава агресията може да се разграничи на преднамерена и не, агресивност, която самата е цел или служи за средство за постигане на целта. Така Шумахер би могъл умишлено да нарани противник като го извади от състезанието с нарочно причинена катастрофа и да повиши шансовете си за победа. От друга страна, той би могъл да извърши същото действие в последните минути от състезанието, за да се „разплати” с него за реална или въображаема обида или унижение; в този случай актът на агресивност е сам по себе си цел.
Учените спорят дали агресивността е вроден инстинкт или поведение, което се научава. Дебатите варират от благороден дивак, добро създание, на което обществото с ограничения налага да е агресивен и го покварява, до човекът звяр, чиито естествени инстинкти към агресивност могат да се обуздаят само с прилагане на мерки за опазване на обществения ред. Някои учени, считат, че човек се ражда с инстинкт към смъртта. Понякога той е насочен навътре и се изразява в наказание, което човек налага върху себе си, и в крайната си форма това наказание се превръща в самоубийство. Друг път е насочен навън, проявява се във враждебност, разрушителни наклонности и убийство. И обществото играе основна роля в регулирането на този инстинкт и помага на хората да превърнат разрушителната енергия в приемливо или дори полезно поведение.
Други учени отиват по-далеч в концепцията за вродената агресивност на човека като приемат, че той не само е роден убиец, но разрушителната му наклонност е единствена по рода си сред животните. Те правят предположение, че да се нарече човешкото поведение зверско е оскърбление за другите видове, различни от човека. С изключение на някои гризачи няма друго гръбначно животно, което да убива себеподобни така последователно и безсмислено.
Най-отблъскващите примери на човешката жестокост обикновено описваме като зверски и животински. С тези определения подсказваме, че подобно поведение е типично за животните, намиращи се на по-ниско стъпало на развитие от нас. В действителност обаче крайности на „зверско” поведение се проявяват само у човека. Свирепостта, която човек проявява към друг, не може да се сравни с нищо в природата. Печален факт е, че ние сме най-жестокия и безмилостен вид на земята, макар и да настръхваме от ужас, когато от историята научаваме за жестокостите, които хора са извършвали срещу хора.
Липсват убедителни доказателства дали агресивността е вродена. Проведени са множество експерименти, които доказват, че ако даден организъм устрои живота си така, че в него да няма външни стимули за борба, той не получава никакви физиологични или психични увреждания от това, че не проявява агресивност. Ярък пример за това са опитомените животни и дори съвместното отглеждане на непримирими природни врагове като котки и мишки заедно, например. Което навежда на мисъл, че дори и агресивността да е инстинкт, тя не е жизненоважна за оцеляването на човек.
Някои учени са стигнали до извода, че дори да съществува такъв инстинкт, той може да бъде контролиран и хората се отличават коренно от останалите видове по това, че научаването играе важна роля в тяхното агресивно поведение. У хората агресивността е функция на сложно взаимодействие между вродени склонности и заучени реакции. Много животни: от безмозъчни насекоми до човекоподобни маймуни, нападат животно, което навлиза в територията им. Но не може да опростим нещата и да правим извод, че човек също е програмиран да брани територията си и да се държи агресивно в отговор на специфични стимули. Поведенческите модели, вродени у човека, са безкрайно гъвкави и податливи на модификация. Има голям брой данни, които свидетелстват за подобна гъвкавост на поведението дори сред животните. Например: правен е опит определена зона в мозъка на маймуна се дразни с електрически ток и у нея да се предизвиква агресивна реакция. Но маймуната не напада винаги, когато тази зона се дразни. Ако е в присъствие на други маймуни, с по-ниско положение от нея в социалната йерархия, тя ще ги нападне. Ако обаче същата зона е дразнена, когато тя е в присъствие на маймуни, с no-високо положение от нея, няма да нападне, а ще избяга от тях. Така един и същ физиологичен стимул предизвиква различни реакции в зависимост от по-ранния опит. Същото важи за хората. Заключението, което може да направим от прегледа на тези данни, е следното: макар и да е възможно агресивността у човека да има инстинктивен компонент, важно е, че тя се noддава на модификация от ситуационни фактори. По какъв начин може да се модифицира агресивността, до каква степен и дали е необходимо? Преди да разгледаме тези въпроси, трябва да се запознаем със споменатите ситуационни фактори и начина, по който действат те.

Малките децата са на принципа всичко или нищо. Те не могат да разберат, че никой не е „само лош” или „само добър”. Не са в състояние да различат „измислено” от „истинско”. Всичко, което виждат по телевизията, в интернет, чета в книги и списания за тях е истинско и правилно. На този етап децата все още не са в състояние да мислят за последствията. А имат нужда от точни и ясни указания как да постъпват в различните ситуации. Тези указания трябва да бъдат повтаряни достатъчно често.
Как децата стават толкова агресивни и защо насилието им харесва?
Всичко започва от раждането. Какво вижда детето? Спокойно и щастливо семейство или всекидневни скандали, дори бой между родителите? Дали бебето разбира какво става? През първите три години от живота се формират основните невронни връзки в мозъка и определят какъв ще е човек през целия му живот. Ако през тези години, детето вижда насилие и гледа на него като на нормална част от ежедневието, то ще го възприеме като нормално.
Какво се случва през следващите години? Детето прави беля, а родителите, които не са си направили труд да прочетат поне една книга относно методи за възпитание на детето с любов и знаят само един метод, наследство от техните родители, удрят шамар или по-зле, няколко по дупето с успокоението, че не трябва се бие дете по главата, за да не оглупее. За тях това е нормална, необходима част за отглеждане на дете. Но какво разбира детето от възпитателни техники? От къде да знае как трябва да му въздейства определена техника? Не знае, разбира се. Техниката му действа по определен начин: то се подчинява точно на конкретното действие. Малките деца не възприемат боя като възпитателно средство, той не им въздейства по начина, замислен от възрастните.
Дете, нашамарено заради някоя беля, си прави четири основни извода. Най-често: "Този възрастен е опасен. Трябва да се пазя да не ме види какво правя, за да не ме удари пак!". И се научава да крие какво прави, да лъже, ако сгреши и не се доверява от страх да не бъде бито отново. Следващият съвсем логичен извод от шамара за малкото дете е: "Големи и силни хора могат да бият по-малки и слаби!". И се научава да се страхува от насилниците, в градината дава на по-големите играчките си, в училище дава на по-силните парите си. И продължава да не споделя, ако е било обект на насилие, от страх да не бъде отново бито без значение дали от насилник или от родител. И този модел на поведение го ръководи цял живот.
Някой деца стигат и до още един извод: "Аз съм лош човек. Заслужавам да се отнасят така към мен!" - сигурна рецепта за подчинение на насилници в училище, избор на брачен партньор-насилник и ниско самочувствие. Последният и най-пагубен извод, до който детето може да стигне, е: "Хората бият други като са ядосани. Когато се ядосам и аз ще бия!". Такова отношение създава насилниците. Не звучи логично? Но нито едно дете не включва в изводите си: "От днес нататък няма да правя беля!". Разбира се, че не.
Ако целта е детето да спре да прави бели (да удря братчето си, да разсипва мляко, да къса книжки, да пресича без да се оглежда), шамарът е смехотворно неподходящ. Разбира се, ударът ще спре лошото поведение за момента, но в дългосрочен план ще се направи още по-непослушно дете - дете, което иска да си отмъсти, за това че е било наранено. Децата разполагат с повече време да ни се противопоставят, отколкото ние – за да ги контролираме. Дори да успеем да наложим волята си – те могат да ни отмъстят
Децата се нуждаят от точна дефиниция за приемливо и неприемливо поведение.
Побойници и техни жертви най-често са деца, които са малтретирани в дома си, и такива, на които не се обръща никакво внимание, никой не общува пълноценно с тях и те си го връщат като си създават проблеми в училище. Те мислят така: “Имам проблеми в училище, родителите ще ми обърнат внимание. Не ми пука дали ще е позитивно или негативно, поне ще видя, че се интересуват от мен!". Те са недоволни, защото никой не се интересува от това какви са наистина, какви интереси имат, с какво се занимават... Никой не се държи с тях като с равен. Няма кой да отиде при тях и да им каже: "Предлагам ти истинско приятелство!". Ето това им липсва на тези деца - истински приятел, който ги разбира и подкрепя. Човек, на когото да се доверят и който ги приема и обича безусловно.
Никой тинейджър не се сеща да направи това за побойника в училище от страх да не бъде набит от него. А родителите не се сещат, защото: са твърде заети, са ниско интелигентни или не се интересуват от детето си. Може и трите заедно.

петък, 17 октомври 2008 г.

Гей-общностите

Да си квадратен в свят на кръгли е неудобно и неприемливо. Търкаляш се като всички, но ръбовете ти все пречат на някого. Не заемаш повече място от другите, а около теб - празно, чак кънти. Да не си като останалите е самотно положение. Ако разликата е в сексуалността - основния двигател на еволюцията, е и престъпление, охулвано от религии и закони. Колкото и да се правим на демократични и толерантни, в богатата и разнообразна човешка история гей-общностите са приемани само в древна Гърция и то за кратко. У нас в момента се забелязва поносимост към хомосексуалните, но тя се дължи на това, че хетеросексуалните нямат време за чужди проблеми. Просто се преструват, че не ги забелязват, стига да си дават труд да не са предизвикателни.
Лесбийките поне са одобрявани от мъжката половина на човечеството, дори и само като еротична фантазия. Педерастите са презирани от всички. Така е, защото мъжете изпадат в шок само при намек за ректрално проникване (дори и като медицинска процедура), а на жените клиторът им го откриха едва преди половин век. Много още трябва да се говори по темата, докато първите признаят, че им е приятно да ги галят по дупето, а вторите, че разнообразието засилва усещанията. Тогава вече няма да има нужда от закони, които да одобряват или не разликите между хората.
Науката вече доказа, че в първите си часове живот човешкият ембрион е безполов. Като какъв ще се заформи зависи от средата, в която попада. В богата на тестостерон ще е момче, в бедна - момиче, в неутрална - нещо по средата. Сега остава и обществото да приеме, че “такова зверо” има.

Правила за работа на начинаещи писатели


Общи правила
1. Запитайте се: каква е целта на Вашата работа, защо читателят трябва да я прочете. Едно произведение, дори и без претенции за качество, трябва да решава конкретен проблем, по възможност важен за всички. Книгата трябва да образова. Колкото полезна и интересна информация има в нея, толкова по-интересна е тя за читателя.
2. Четете класици и съвременни автори. Четенето е най-добрата литературна школа. Обръщайте внимание на форма, съдържание, прийоми, които ползват великите автори за постигане на един или друг ефект.
3. Създайте си група за поддръжка - няколко приятели, на които да дадете ръкописа като го завършите. Тези хора трябва да са способни да дават конструктивна критика на произведението. Когато Ви критикуват, не се защитайте. Главната цел е да изслушате забележките, да ги премислите и да решите от каква полза ще са за Вас.
4. Пишете всеки ден. Страница всеки ден - книга за една година. Много автори така се увличат в търсене на материали, че с години не могат да почнат фактически да пишат. Писането може да е паралелно на събиране на информация. Така ще имате стимул да довете нещата до край.
5. Името е много важно. За да избере читателят именно Вашата книга сред общата купчина, заглавието трябва да го “грабне”. Желателно е да отразява жанра на произведението. Докато пишете основния материал, си записвайте интересни фрази, които могат да се ползват за заглавие.
6. Всеки герой трябва да има биография, характер, надежди, страхове, симпатии, омраза. Преди да почнете да пишете книга, нахвърляйте тези неща. Даже и да не ползвате бележките си, те може да Ви помогнат при създаване на образите. И помнете: гениалните произведения съдържат преди всичко много ярки и интересни герои.
7. Не забравяйте да отбелязвате години, дати, часове, време и прочие “фонови” детайли. Проверявайте своята информация. Ако се съмнявате в достоверността й, не гадайте. Грешки в дати и факти са като косъм в супата. Развалят дори най-доброто произведение.
8. Ако не знаете как да продължите, продължавайте. Не се задържайте над фраза, над която сте зациклили. Така губите ценно време. Нахвърляйте основната идея, която искате да кажете и я изглаждайте после по време на редакцията.
9. Записвайте интересни фрази, казани от Ваши познати, чути от предавания по радио, телевизия, прочетени в списания, вестници и книги. Някога може да Ви потрябват. Същото се отнася и за идеи на сюжети. Не изхвърляйте чернови и отпаднали абзаци, които не са влезли в работата. Може след 10 години да ги ползвате.
10. Умението да изхвърли излишното е едно от основните достойнства на опитен писател. Неща за чистене: шеги и удачни фрази, написани не за подръжка на сюжета, а заради самите тях; ненужни части от диалог, които не предлагат емоционално и смислено натрупване на информация; факти и концепции, които не се вписват в сюжета.


Сюжет и структура
1. Световната литература е изработила всеобщи типове сюжети, които се повтарят от произведение в произведение през вековете. Да се измисли нещо ново е сложно, но - възможно. Обаче ако писателят пише в определен жанр, той не трябва да нарушава каноните му.
Пример - В детективска история, за която е прието да следва стереотип: престъпление, разследване, залавяне на извършител, не се прави обстойно описание на подходящи за почивка маршрути. Позволено е, ако това служи като литературен похват, който заплита сюжета. Иначе читателите ще останат разочаровани.
2. Обръщайте специално внимание на началото. По него редактори и читатели определят ценността на книгата. Първата страница, даже първата фраза трябва да са максимално интригуващи.
Не започвайте с:
а) банални истини и въпроси („В труден свят живеем!” или „Защо трябва да прочетете тази книга на всяка цена.”);
б) дълги и тежки описания на природа;
в) сюжетни щампи („Телефонът звънна тревожно и го събуди!”). Почти половината от съвремените детективските истории и трилъри започват с тревожен телефонен звън. Нищо оригинално;
г) фалшива загадъчност („Днес, във фаталния петък, 07.07.2007 година, се случи невероятно забележително събитие. След като черна котка й мина път, Мария влезе плахо в магазина и си купи нова рокля.”). Няма нищо драматично в това да си купиш нова рокля,
д) насилие и кръв (За да съпреживява читателят с героите, той първо трябва да ги познава, приема и разбира.).
За начало на книга не трябва да служат и философски излияния. Философията е солта на произведението, но никой не изяжда лъжичка сол преди да премине към основно хранене.
Печеливш вариант е описание на интересна случка или човек. Висш пилотаж - подходяща шега, самоирония.
Изключение от правилото: само за хора, владеещи майсторски езика, на който пишат.
3. Следете за скоростта на развитие на сюжета. Дългите изречения забавят, кратките създават усещане за бързина. Да се забавя развитието може, ако: искате да създадете допълнително напрежение или да се концентрирате на определен емоционален момент. Максимално забързване се прилага само при преследване, надпревара и прочие.
4. Подходящото начало е шанс книгата да се публикува, подходящият край - читателят да купи следващата. Внимавайте краят на Вашата работа да не увисва във въздуха. След прочитане на книгата читателят трябва да изпитва дълбоко удовлетворение от четенето. Няма да му бъде приятно, ако е чел 200 страници с увлекателно приключенско пътешествие, то да завърши с 20 страници апел против алкохолизма.
Има няколко класически методи за край:
а) затваряне на цикъл - краят апелира към началото чрез завръщане към важен сюжетен момент от началото;
б) връщане назад - краят е свързан със странно и непонятво явление, случило се по време на повествованието;
в) ограничаване във времеви и пространствени рамки - когато описваните събития имат начало и край или когато са свързани с определен маршрут;
г) разплата или награда - характерен за класическите криминални и любовни романи: злодеят е разкрит, влюбените се женят;
д) епилог - историята свършва, животът продължава, в епилога се разказва какво се случва с героите по-нататък;
е) с цитат - героят казва нещо в края, като прави изводи за случилото се;
ж) апел - книгата призовата читателите да направят нещо конкретно.
Ползвайте се от тези насоки.
5. Героите трябва да имат точна и ясна причина да правят това или онова действие.
Пример: ако журналист разследва убийство, това не трябва да е продиктувано само от любопитството на героя. Или ако момиче е изнасилено, случилото се трябва да има важни последствия за героинята й или сюжета.
6. Не обяснявайте с диалозите на героите това, което на тях им е известно вече. Хора, които си казват един на друг очевидни неща, изглеждат нелепо.
Пример - Героиня преразказва пред колеги преживяванията си, описани в предидущата глава на книгата.
7. Не ползвайте в качество на сюжетни ходове известни шеги и анекдоти. На читателят му става скучно, когато разбере, че това вече го е виждал някъде.

Шлифоване на текст
1. Избягвайте ненужни наречия, бройни числа и епитети като - винаги, веднага, тогава, повече, вече, един, много, малко, няколко, някакъв, други, след това, преди това, после, сега. Те в повечето случаи дублират смисъл на глагола или не казват нищо допълнително и важно.
Пример: “Тя веднага скочи. Взе няколко листи от бюрото, извади един химикал от чантата си. И вече бе готова да записва.”. Но “Тя скочи! Взе листи от бюрото, извади химикал от чантата. И бе готова да записва.” - казва достатъчно.
2. Избягвайте думи като - свой, своя, си, него, нея, му, им, той, този, онзи. Те могат да се пропуснат.
Пример - “Той я докосна с ръката си!”, в “Докосна я с ръка!” смисълът не е променен.
3. Избягвайте повторения на дублиращи се по смисъл думи в едно изречение.
Пример - “Мислите и разсъжденията не го насочват правилно!”. В случай „мисли” и „разсъждения” означават едно и също.
4. Старайте се да не пишете една до друга думи, започващи с една и съща буква, още повече с еднакъв брой срички. Не трябва да се разполагат една след друга и думи с шептяши съгласни. И едното, и другото не звучи красиво.
Пример 1 - “Притискаш приятел като противник!”, “противник” може да се смени с “враг” и “приятел” с “другар”.
Пример 2 - “Гошо се плаши от пушека!”. Три “ш” в изречение и то едно след друго могат да затруднят дори добър диктор.
5. Избягвайте еднокоренни думи в изречение. Както и думи с еднакви окончания.
Пример 1 - “Ученикът учи в училище.” “Ученик” може да се замени с “момче”, “учи” с “получава знания”.
Пример 2 - “Механизацията изисква колективизация!” може да стане “Механичният процес изисква колективна работа.”.
6. Избягвайте дългите и тежки изречения.
Пример - “Той написа писмото си, в което успя да изкаже чувствата, които изгарят сърцето му и блокират умът му само върху един образ, този на любимата жена.”. Изречението може да се раздели на няколко и да се съкратят седем ненужни думи. - “Той написа писмото. С него успя да изкаже чувствата си. Те изгарят сърцето, блокират умът му върху един образ. Любимата жена.”
7. Избягвайте думи паразити, които не носят информация като: обаче, разбира се, обикновено, имено, наистина, въобще, по принцип, и така, просто, като че ли, междупрочем, видимо, понеже, действително, впрочем, още повече, все пак, да кажем, както е прието да се казва и прочие.
8. Докато работите над диалог, следете дали в разговорната реч хората ползват такива изрази като Вашите.
Пример - “Иване, ще се грижиш ли за котето, докато ме няма? То се нуждае от пълноценна храна за своето развитие, вода да не се дефидратира и социални контакти, за да не изпадне в депресия.”. Никой не говори така в ежедневието. По-реално е: “Иване, ще се погрижиш ли за котето, докато ме няма? Носи му храна и вода всеки ден и от време на време си поигравай с него.”.
Изключение от това правило може да има, ако авторът специално държи по сюжет героят да се изразява с книжовни думи или научни термини.
9. При възможност избягвайте авторски коментари, вмъкнати в диалога. Най-вече изрази като - “той каза”, “тя говори” и прочие.
Пример - Мъжът гледа жената в очите.
- Ти си най-красивата жена за мен! - Каза той.
- А ти си най-подходящият мъж за мен! - Отговори тя.
Ако махнем “той каза” и “тя отговори”, смисълът не се губи. И на читателят му става ясно кой какво казва.
10. Старайте се да избягвате клишета. Те придават на текста тривиален характер.
11. Избягвайте сложни, непознати, рядко употребявани думи. Читателят трудно преминава през тях.
12. Като давате имена на героите, старайте се да не започват с една и съща буква. Читателите трудно се ориентират, ако един герой се казва Емо, друг Емануил, трети Емилиян.
13. Абзаците не трябва да са по-дълги от 15 реда. Текст се чете по-лесно, ако е разбит на фрагменти.
14. Разбивайте книгата и на глави - по същата причина.
15. По възможност избягвате умалителни и ласкателни думи.
16 Не описвайте героите с повече от две-три изречение. Дългите описания уморяват. Всички харатерни черти могат да бъдат добавяни допълнително и постепенно по време на повествованието.
17. Когато представяте за първи път герой, не описвайте негови все още с нищо непотвърдени черти.
Пример - „Той има красиво, волево лице!” - Силата на волята се проявява в делата, а не в лицето.
18. Ако авторът иска някоя негова мисъл да се приеме като абсолютна истина или идея без алтернатива, трябва да я каже кратко и ясно.
Пример - “На война като на война!”.
Може да се ползват за контраст и две съставни изречения.
Пример - “Няма човек - няма проблем!”.
За пълнота и завършеност ползвайте и три компоненти.
Пример - “Ум умува, ум царува, ум патки пасе!”.
Но четири и повече елемента вече звучат тежко и трудно за помнене.
19. Ярки, запомнящи се думи, фрази и сравнения не трябва да се ползват два пъти.
Пример - ако сте описали една мома, стройна „ като фиданка”, а представите приятелката й висока „като топола”, това създава впечатление за беден език.
20. Една от най-разпространените грешки на начинаещите писатели е смесване на времена. В един абзац, дори в едно изречение се срещат минало и сегашно време.
Пример - “Той разглеждаше витрината и каза: “Ще купя това!”.
Изключения - ако за героят е неграмотен човек, може да се изразява неправилно само в диалози.
21. Много писатели имат любими думи, които вмъкват автоматично в текста. В резултат на това в една страница могат да се срещнат няколко “вероятно”, “просто” и подобни. Четете внимателно текстовете си. Забележете Вашите думи “паразити” и ги махнете или заменете със синоними.
22. Старинните думи в повече случаи звучат нелепо, освен ако не става въпрос за исторически произведения.
23. Използвайте жаргони само в пряка реч или разкази от първо лице. И то при условие, че това съответства на характера и статуса на героя. Като правило подобни фрази звучат вулгарно.
24. Избягвайте да утвърждавате очевидни неща.
Пример - “Той безмълвно мърда устри, като че говори нещо.”
25. Като напишете едно изречение, прочетете го. Следете да няма повтарящи се думи.
Пример - “Той докосна ръката й с ръката си, целуна устните й с устните си, притисна гърдите й към гърдите си.”. Ще звучи по-добре като: “Той докосна ръката й, целуна устните й и я притисна към гърдите си.”
26. Представките в българския език го правят невероятно колоритен, но понякога излишно утежняват речта и не казват нищо повече от това, което самият корен на думата ни подсказва. Най-често думи като: “попитам”, направя”, “помисля”, “разговарям”, “извадя”, “преместя” и други подобни, е добре да се ползват без представки - “питам”, “правя”, “мисля”, “говоря”, “вадя”, “местя”.

Стил
1. Работете над стила. Преразгледайте книгите си и търсете там:
а) какво е нивото на езика: уличен жаргон или изказване на професор по философия;
б) от името на кого пише авторът, присътва ли той в книгата като главно лице или само е наблюдател;
в) колко често ползва метафори, на какво напомнят текстове му: на стихове в проза или на документалистика;
г) каква е дължината на изреченията: кратки, прости, сложни, дълги или двете заедно;
д) обективен ли е авторът;
е) нови прийоми на писане ли ползва или предпочита класически форми на изразяване.
Запишете отговорите на тези въпроси и след това решете кое искате да промените.
2. Когато е готов ръкописа, прочете го на глас. Това ще Ви помогне да откриете “тежките” места. Тези, които трудно се произнасят, трудно се четат.
3. Играта с думи украсява текста.
Пример - „Шопингът може да замени за жената петинга.”
Необичайните сравнения също.
Пример - “Грубоватият, як мъж харесва своето положение на бияч. На ринга той се чувства като нерез в кочина.”
4. Ако пишете за нещо сериозно, няма нужда да се вмъкват коментари от автор. Събитието само трябва да говори за себе си, иначе драматичният ефект чувствително се намалява. В същото време когато се пише за нещо весело, авторските коментари могат да правят текста по колоритен.
Пример 1 - “Колата се блъсна челно в дървото. Бронята се усука около кората на ствола. Предното стъкло изпращя и се раздроби на кристалчета. Докато се сипеха, в отворилата се дупка изхвърча тялото на шофьора. Това е покъртителна гледка!” - Видимо е, че последното изречение разрежда драматичността на картината.
Пример 2 - "Днес само в един индийски храм се е запазил обред, при който веднъж годишно поклонници старателно изкъпват с мляко и млечни продукти огромен двуметров пенис и го подготвят за сватбен ритуал. Ритуалът предполага, пенисът да бъде обгърнат от подобаваща по размери вагина. Така богомолците измолват плодородие и благоденствие. (Само за момент затворете очи и си представете подобен молебен, извършен в центъра на съвременен град. Дочувате ли възгласи на възмущение и почуда? - б.а.)".
5. Добре е от време на време да се правят примамки за читателите, които да ги карат да мислят какво ли ще следва.
Пример - “Тези наглед дребни събития щяха да имат за него непредвидими последствия.”
6. В същото време не си струва да се описват всички подбробности от сцените и детайлно всеки предмет. Оставете възможност на читателя да доизмисля подробности.
Пример - “Той погледна към разхвърляната детска стая. Леглата са неоправени: завивиките смотани, пижамите и възглавните се търкалят по пода. Играчките са разглобени на съставните си части, отделни части от дрехите на децата се подават през разбърканите чекмеджета. На бюрото учебниците са в пълен безпорядък.” - Изброяването тук не казва нещо, което читателят и сам да не може да си представи като прочете “разхвърляна детска стая”.
Изключение - ако подобно описание служи за специален ефект.
7. Героят не трябва да прави излишни движения, освен ако това не се предвижда по сюжет.
Пример - „Тя извади от джоба си пакет цигари. Порови из чантата си, откри и запалката. Измъкна една цигара от полупразния пакет. Потърка я между пръстите си. Облиза филтъра. Сложи я в устата си. Щракна запалката и поднесе огънчето към цигарата.”.
Достатъчно е да се каже - “Тя запали цигара.”, освен ако с монотонното описание не се цели да се покаже как героинята дразни и впечатлява някой друг или печели време.

На вниманието на г-н Коритаров

Във връзка с темата: “Докъде може да стигне скандалът с подслушването в ДАНС”, коментирана в “Коритаров-Лайв”.

Г-н Коритаров,

Казвам се Даниела Великова, от Варна, бивша журналистка и настояща писателка на криминални романи. Моите книги литературната критика ги нарича новинарски. Защото героите до голяма степен са реални личности от подземния свят, които всеки ден се коментират в медийното пространство. Аз наистина разказвам за неща, които не е прието да се огласяват публично, а се разнасят от градски клюки и митове. Те пък се търсят на пазара, защото народът не получава информацията, която го вълнува от официалните институции.

Обръщам се към Вас след днешното Ви предаване, защото искам да кажа, че контрол и ораничения върху журналистически разкрития и коментари по отношение политически личности винаги е имало. И според мен това поражда съществуване на клюки. Невъзможността да се изкажеш (при условие, че това ти е работа и призвание), кара много колеги да търсят собствени начини като създават сайтове и книги, в които да пишат това, което главните редактори са отхвърлили.

Поради тази причина и аз на времето избрах да стана криминален, а не политически репортер. Ще Ви дам пример какво подкрепи решението ми. Веднъж коментирах зам. кмет от Община-Варна. Заглавието на материалът ми, посветен на този човек, казва повече по коментара - “Кмет ял, пил и не платил!”. Ставаше дума, че зам. кметът на отдел “Култура и образование” е посетил елитен ресторант със съпругата си и свои гости, но след приключване на вечерята не платил сметката. Не че е избягал, просто станал и напуснал заведението след като си стиснали ръцете с управителя за довиждане. След тази публикация седмици наред всеки ден давах обяснение в прокуратурата от къде съм получила информация. Представих на прокурора документи - фактури за сметката, платена с дни по-късно от датата на вечерята. Прокурорът не се интересуваше дали това е вярно, а от къде имам информация. Едва не ме обвини в заговор против властта.

Нещата бяха много прозаични - вече мога да кажа истината за случилото се. За неплатената сметка ми каза човек от обслужващия персонал на ресторанта. Но аз не му се доверих напълно. На времето в журналистиката имаше неписано правило: информацията да се проверява от два независими един от друг източника. Затова на следващия ден, позвъних в ресторанта и се представих за служител от счетоводството на общината. Пожелах да ми дадат фактура за сметката от вечерята, за да я осребря, както се казва. Получих копие и написах материала като приложих и фактурата към него. След два дни ме извикаха в прокуратурата и почнаха разпитите. Кметът се яви лично и донесе платена фактура с дата от самата вечеря. Между моята фактура и неговата имаше само една разлика - датите, при това правена на ръка - задраскано числото 20 и написано числото 18. Всичко друго - номер на фактура, сума, която се дължи, бе напълно еднакво. Очевидно бе, че има подправяне на документ, но прокурорът се интересуваше само от кого имам информация. След двуседмични “разговори” в прокуратурата, ръководството на вестника, където работех, прецени, че не си струва да се въвлича в дела и да ме губи като репортер, защото мен лично ме грозеше тригодишна присъда за обида на длъжностно лице при изпълнение на служебните му задължения. И стигнахме до компромис - аз да се извиня публично на кмета, а той да оттегли иска за дело. Главният редактор написа опровержение на писаното от мен като го квалифицирата като светска хроника, аз го подписах и нещата се решиха в полза на ъндърграунда. От този момен нататък аз не присъствах на нито едно политическо събитие в града, а се заех с интервюта и коментари на събития, свързани с криминални личности и техни прояви.

Това бе в зората на демокрацията, но сега ще добавя нещо, което показва, че развитие на нещата във времето няма.

Преди десетина дни започнах нов роман с работно заглавие “Любовникът на премиера”. Независимо от заглавието, става въпрос не за коментар на личния живот на държавника, а за криминален случай, в който са замесени и политически личности. Журналистка, приближена на Премиера, решава да пише книга за влиянието на гей общностите в политиката и бива убита. В процеса на разследване, се изясняват, разбира се и някои факти от задкулисни политически интриги. Това е на кратко съдържанието. За по-голяма читаемост и продаваемост с издателят решихме героите да са с имена на реални личности. Като в никакъв случай не става въпрос за документален роман. След случилите се събития, свързани със затваряне на сайта “Опасните новини”, промених имената на героите в книгата. Сега те се казват Иван Иванов, Георги Георгиев, Петър Петров и т.н.. Това е продиктувано не от притеснение да не бъда въвлечена отново в дела за клевета, а защото голяма част на критиците, на които дадох да прочетат написаното до тук, казаха, че темата е много опасна и издателят вече се колебае дали да го издава. В момента на започване на романа, както казах, той бе замислен като криминален. Но коментарите от последните дни, че сме подложени на следене и подслушване, накараха хората, които прочетоха част от него, да търсят под вола теле и да ми внушат, че пиша политически роман. Ето до къде води прекомерната или непълната информация. Така се раждат идеи за заговори, за сваляне на правителства, компрометиране на личности и прочие.

И в този ред на мисли, ще кажа: у нас, в България не е нужно да ни подслушват специално, просто трябва да попитат съседа до нас и да научат всичко, което им трябва, даже и онова, което не им трябва.

Благодаря за отделеното време.

С уважение: Даниела Великова

сряда, 15 октомври 2008 г.

в "Новинар" - 20 октомври 2008 г.

Невидим за закона
от Аглика Георгиева в www.novinar.net
Журналистката Даниела Великова за пореден път влиза в ролята на проститутка, за да ни покаже живота такъв, какъвто е. По неволя варненката заменя перото на публицист с най-древната професия и постига зашеметяващ резултат. Смело, дръзко и директно тя описва преживяното, назовава нещата с истинските имена както в хитовия си роман „Платеният секс”, така и в следващите си творби. Последният й роман „Невидим за закона” на издателство „Феникс Дизайн” отново представя реални персонажи, преобразени в запомнящи се литературни образи. „Фактите са за журналисти и криминалисти - те отразяват кой, какво, къде, кога, защо. Аз с това съм приключила”, споделя Даниела Великова. "Сега искам да покажа как се отразяват събитията, които всички наблюдаваме, на чувствата, психиката и бъдещето на участниците в тях. И при това да ги покажа от женска гледна точка - като разказвам за жените, свързани с мъже от подземния свят", споделя авторката.

"Невидим за закона" вече на пазара

Четете повече в Erogance - 8 октомври 2008 година
Един журналист сменя професията си – не за пореден репортаж от мястото на събитието, а да напише част от живота си. Даниела Великова подменя перото на публицист с най-древната професия – на проститутката. Смело, дръзко и директно описва преживяното, назовава нещата с истинските имена както в хитовия си роман „Платеният секс”, така и в следващите си творби. Принудена от обстоятелствата да замени работата на интелектуалка с тази на „публична жена”, днес виждаме варненската журналистка в ново амплоа - на една от най-четените български писателки. Последният й роман „Невидим за закона” на издателство „Феникс Дизайн” от поредицата „Креалистична литература” отново не изневерява на стила на авторката да изхожда от реални събития, които преобразява в завладяващи литературни образи. „Понеже писането е почти като заразна болест - няма лечение, продължавам да пиша. Моите книги съдържат много истина, но аз не целя да изнасям сухи факти, които и без това даже и децата вече знаят. Фактите са за журналисти и криминалисти - те отразяват кой, какво, къде, кога, защо. Аз с това съм приключила – споделя Даниела Великова. - Сега искам да покажа как се отразяват събитията, които всички наблюдаваме, на чувствата, психиката и бъдещето на участниците в тях. И при това да ги покажа от женска гледна точка - като разказвам за жените, свързани с мъже от подземния свят. Мразя баналния епитет „подземен”, прикачен към света на мафиозите. Асоцирам тази дума с мизерия и подлост. А в този свят, макар суров и жесток като всеки подземен свят, е приказно богат, при това окичен с мъжество и храброст. Жените винаги са ни впечатлявали такива неща.” „Невидим за закона” вече е на книжния пазар и обещава да стане поредният видим успех за авторката. След като хората се биха в метрото, за да притежават книги на Даниела Великова, а предишните й романи „Платеният секс”, „Гневът на лесбийките” и „Искам го мъртъв” бяха отпечатани в нов тираж, то новият роман на писателката е приятен сюрприз за любителите на криминални романи, отразяващи неподправения живот на днешна демократична България.
Виктория Милчева

вторник, 14 октомври 2008 г.

Гледайте цялото интервю в "Искрено и лично" на 4 ноември

Първата ми среща с мъж като платен компаньон на жени е още от времето на журналистическия ми период. Правих интервю с шеф на охранителна фирма - те тогава се рояха много и той между другото каза, че много му се иска лично да предлага услугата: стрийптийз за заможни дами. За един осми март се бяхме събрали колежки да празнуваме и го поканих при нас да направи шоу. Само ще кажа, че беше пълен провал. За идването дойде, но започна едно кандърдисване и мънкане от “страна на танцьора”: “Нямам подходяща музика, нямам колче ...” и прочие оправдания. В края на краищата една от колежките изигра ролята на колче, (избрахме нея, защото бе най-висока сред нас), но той се завъртя около нея два пъти, смъкна панталона си за няколко секунди и толокова... След като си замина и обсъждахме изпълнението му, се оказа, че никоя от нас не е видяла нищо: дали е бил с прашки, дали без тях и такива детайли никоя от нас е имала време да разгледа.
Първите ми професионални контакти с мъжът като платен компаньон на дами са от времето на работата ми към розовите телефони. Една година след откриване на линии за мъже, където аз работех, шефовете ми създадоха такава и за жени. Колегите телефонисти бяха в самостоятелен офис, напълно отделен от нас. Но често ни звъняха по вътрешния телефон. Първо, защото нямаше много работа при тях и те скучаеха и второ, защото явно към тази професия се бяха насочили мъже, на които им харесва да общуват с жени под всякаква форма, само заради самото общуване. Интересна случка от този период е: как един колега така се увлече по една колежка, че започна от техния градски телефон да звъни на нашия импулсен, за да говори с нея. До толкова се увлече, че в края на месеца натрупа баснословна сметка на служебния телефон в офиса. И тогава шефовете уволниха мъжкия персонал и пуснаха само записи на еротични разкази на телефонната линия за жени.
По-късно когато вече имах салон за масаж, поне по двама-трима мъже месечно идваха да си предлагат услугите да започнат работа при мен като жиголо. Но както казах, нямаше търсене и затова само вземах техни координати с уговорка, ако се появи клиентка, да им се обадя. А и повечето мъже бяха повече от неподходящи за дейността. Това бяха предимно млади мъже, които си мислеха, че ще е забавление да накарат една жена да ги пожелае. А тук става въпрос все пак за професионални умения. Спомням си първия такъв кандидат. Той дойде като клиент за масажи. Пратих го да се съблича в масажната. След малко влизам в стаята и гледам: той стои по средата, облечен само с прашки и прави лицеви опори. И ми казва: “Гледай колко съм добър! - Това го говори, докато прави лицеви опори с една ръка, а другата е сложена на кръста. - Мога и други неща. Постоянно тренирам. Дали може да ми намериш клиентки, които да си плащат да бъдат с мен!?”. Честно да кажа, в първия момент си мислех, че на среща си имам луд човек. Но когато и следващите кандидати за работа, предлагаха същото, стигнах до извода, че повечето мъжете, които искат да работят тази работа, си мислят, че физиката е най-важното нещо за професионализма. Така или иначе не можах да проверя уменията им, както казах - нямаше търсене. Основно жените, които са се обръщали към мен с молба да им намеря компаньон, са наблягали най-вече на компанията и шоуто.
Най-преки наблюдения върху мъже, които правят секс с жени срещу пари, имам сред колеги, практикуващи секс на живо като еротична програма в нощни клубове. Първият ми опит бе, когато ми се наложи да замествам за десетина дни партньорка на колега, докато той си намери и обучи нова. Повечето собственици на такива клубове, а и техните клиенти съответно, плащат за да гледат нещата в реално време и изпълнение, а не за да се маркира дейност под форма на танц. Затова най-трудната част от шоуто е колегата да стане готов за работа. За две седмици работа ми се наложи само веднъж да го прикривам, поради трудности с готовността. Говорила съм доста с момчето и той като професионалист ми е казвал, че е работил в специализирани клубове в чужбина, където тази готовност трябва да се изявява поне по пет-шест пъти на вечер. Затова той понякога ползвал подпомагащи средства и стимуланти.
Преди шест години за последно участвах в такова шоу. Тогава партньорът ми бе гей и само се маркираше дейност. Наблягахме на тъмнина, танци, облекло и атрибути. Малко преди да започна работа с този колега на обявата се отзова друг професионалист, който в прав текст ми каза, че предвид на моята възраст, няма да може да направи нищо на сцената. И се отказа. Което показва, че поне аз все още не съм срещала истински професионалисти в тази насока.

сряда, 8 октомври 2008 г.

В "Шоуто на Слави" в БТВ

Гледайте в архива на http://www.btv.bg/videos/broadcast_video.pcgi?, "Шоуто на Слави" от 17 юни 2008 г.

В БТВ Новините

Гледайте в архива на http://www.btv.bg/videos/broadcast_video.pcgi? в БТВ новините от 18 юни и 16 семтември 2008 г.

В предаването "БТВ Репортерите" в БТВ

Гледайте в архива на http://www.btv.bg/videos/broadcast_video.pcgi?, предаването "БТВ Репортерите" от 13 и 14 септември 2008 г.

В предаването "Огледала" в БТВ

Гледайте в архива на БТВ http://www.btv.bg/videos/broadcast_video.pcgi?, предаването "Огледала" от 26 юли 200 г.

В предаването Следобед с TV7

Гледайте http://vbox7.com/play:ae1aaeab&al=1&vid= предаването Следобед с TV7, от дата 10 юли 2008 г.

В предаването "Тази сутрин" в БТВ

Гледайте в архива на БТВ, в раздела за видео новини със заглавие:
"Борбата на подземните босове във Варна" http://www.btv.bg/videos/search_videos.pcgi от дата 18 септември 2008 г.

В предаването "Искрено и лично" в Нова ТВ

Гледайте в архива на http://www.neterra.tv/bg/active_products.php?apid=5 раздел Нова ТВ, предаването "Искрено и лично" на 12 септември 2008 година