събота, 25 октомври 2008 г.

Откъс от новия ми роман "Невъзможна любов"

От другата страна на доброто

“Боже, не ме съди за моите дела,
а за моето милосърдие.”

Има едно място в света, където небето се измерва в квадрати. Обществото е еднополово и токът спира в десет вечерта. Там мирише на спарено. Цветовете на дрехите варират от тъмносиньо за служителите до бригадирско дочено за обитателите. Парите тук не са в наличност, а в лавка (тридесетина лева месечно), цигари (картон на две седмици), кафе (килограм пак за месец) и дребни услуги. Такива, дето ги няма никъде другаде - нито на черния, нито на сивия, на никой пазар. И такива, дето сякаш никога не ги е имало, след като веднъж са били свършени.
Ако човек е чувал как се отваря врата на затвор, никога няма да забрави този звук. Това е цял ритуал от звуци, които се надпреварват да бъдат по-ужасни. Първо се открехва малко метално прозорче, през което дежурният проверява кой е натиснал звънеца отвън. Пантите скърцат тънко протяжно. Следва махане на резе, придружено с рязко скрибуцане. Всъщност скрибуцането е кратко, но пронизва чак костите. Превърта се ключ - щрак, щрак, щрак - хем скърца, хем щрака. Вратата е тежка, издава стържещи метални звуци от всякъде. Панти, каси, ключалки заформят финалния трясък на желязната канара. Общо няколко минути тракане, дрънкане и писък в ушите, докато се задвижи системата и се покаже постовият, който държи в ръка ключ, голям колкото човешка длан.
Когато човек стои пред такава врата, може да прави само две неща: да влиза или излиза. И да иска само едно: да излезе. Последното е разбираемо без обяснения и причини. Тези, които влизат на свиждане, обаче винаги будят любопитство в мен и ме карат да се питам: “Защо? Какво кара на пръв поглед спокойни и улегнали хора да се блъскат, пререждат, спорят упорито кой е дошъл пръв, за да влязат в затвор? Защо?”. За да си отговоря на въпроса, днес съм станала рано и чакам пред портала на Варненския окръжен затвор. Наблюдавам разнолика тълпа. Имам чувство, че подреждам пъзел. Не разполагам с всички парченца и по-лошо: нямам представа как ще изглежда окончателната картина. Но е увлекателно. Като игра. Поне за мен всичко е интригуващо.
Тълпа от нещастни майки, жени, деца, близки, роднини стоят до оградата. Зима е. Все още е почти тъмно. Няма къде да се седне. Не е курорт. Всички мълчат. Пред малката стаичка, наречена приемна, никой не е разтопил и почистил заледената площадка. А времето е променливо - хем се топи, хем отново замръзва. Навсякъде има буци лед, хлъзгаво е. Отдавна е време да се отвори гишето, но отвътре никой не бърза. Търпеливите роднини пренареждат чантите си, прехвърлят продукти, вещи от една в друга. Накрая отварят прозорчето. Приемната е малка, побира само десетина души от опашката. Навесът отстрани, подобие на стара автобусна спирка, скрива от вятъра и снега друга малка група чакащи. Останалите, свити на кълбо, не отстъпват нито на сантиметър от завоюваните си позиции пред вратата. С очи, вперени в дежурния офицер, като оркестър диригентска палка следят ръцете му, които дават нареждане кой ще влезе и кой не.
Един мъж, първият, който е повикан вътре, изскочи навън награбил набързо чантите си и припряно се затичва към спирката.
- Преместили са го! - Обяснява глас на опитен човек от опашката.
Следващият подава през прозорчето на гишето сухари и салам. Отвътре нещо теглят, нещо вземат, нещо връщат.
- Дали ще му го предадат!? - Мърмори старец, отстъпвайки място на следващия.
Възрастна жена си е забравила паспорта. Има само карта за безплатно пътуване в градския транспорт. Не искат да й вземат продуктите. “От къде да зная какво носиш и коя си. Ние тук си имаме инструкции!” - отсича постовият. Жената го удря на молба и плач: “Вземете го, за бога! Чантите са много тежки, а аз не съм добре със сърцето. Няма да мога да ги нося обратно!”. Това явно разчувства началството. Взема нещата й, но предупреждава следващия път да носи паспорт.
На друга жена не искат да приемат кафе в метална кутия.
- А да го пресипя в буркан става ли?
- Не може, бе, жена! Само в пластмасово пликче!
- Къде да го търся сега това пликче?!
Изведнъж боботещ глас с акцент се извисява над опашката:
- Пуснете ме! Аз за всички съм донесъл достатъчно.
Думите приличат на стар вестник, развят от силен вятър.
Опашката се цепи на две и се оглежда: мърляв циганин, посинял от студ, само зъбите му белеят върху лицето, стиска в ръце две препълнени чанти и трилитрова бутилка със сок. Историята му не прозвуча много на място по начина, по който я изказа. Той и не е сигурен какво точно иска да каже с нея. Но го пропускат.
- Бях вътре. Хората ме храниха. Сега искам да им се отблагодаря. Вземете, за всички ще стигне.
Полицаят недоверчиво взема чантите, преглежда продуктите и посяга да върне празните сакове.
- Няма нужда! - Нахилен вика мангалът. - Настина бях вътре. Ама излязох. Хората се грижиха добре за мен. Сега искам аз да ги нахраня.
Думите притежават не само смисъл. Разбира се, той е толкова важен, колкото и правописът им. Но освен това съдържат и емоционален заряд. И дори най-прости и невинни думички могат да окажат истински фурор. Изписана или изказана дори и най-елементарната думичка, непретенциозна на пръв поглед, може да подтикне към убийство или да достави неподозирана наслада.
Настроението сред опашката като, че ли се затопли.
- Бре, да му се ненадяваш на съвестния мангал!
- Вярваш ли?
- Не зная. Въпрос на вяра ли е?
- А бе, нали е бил вътре, знае какво е!
Хората почват тихичко да си говорят помежду си:
- Вашият за колко години е...?
- Само да ми излезе с тези ръчички ще го... - Тюхка се стринка с плетени вълнени ръкавици с един пръст и развързва пъстра бохчица. Отчупва парче баница и подава на момченце, което зиморничево се притиска в скута на майка. - Вземи, синко, че ти съвсем измръзна тук.
- Не приемат портокали ли?! - Шепне някой от задните редове. - Наркотици? Че кой ще сложи наркотици в портокали?
- Боже, - кръсти се старица - докъде доживях и за наркотици да говоря!
Надзирателите на портала за пропуски се преструват, че приемат тълпата, застанала от другата страна на гишето им, за хора без вина пред закон и морал. Но не е така. Наруши ли човек дори смехотворни изисквания на ченгетата, жална му майка. На лицата им е изписано същото презрение, с което сигурно гледат и близките им, осъдени да бъдат зад стените на затвора. Леко завоалирано зад служебно безразличие, но все пак презрение. Проверяват документи, ровят се в багажи и се питат: кои от присъстващите днес се стремят да ги измамят и вкарат нещо неразрешено от закона. Уж такава им е работата, но по-скоро става въпрос за отношение: смятат всички за виновни до доказване на противното.
Всички от опашката безропотно изпълняват, каквото кажат униформените. Такава дисциплина няма дори в казармите. Напълно непознати се подкрепят един друг със съвети, вежливо си отстъпват място, безапелационно си помагат при пренасяне на багаж. И се надяват. Нищо не сближава толкова чужди хора, както общо нещастие.
Майки, бащи, деца, съпруги, любими, братя, сестри на затворници и две жени, които не се вписват в общата представа за хора, които могат да стоят пред тази врата.
Толкова си приличат физически, че тези, които не ги познават, ще ги приемат за сестри. Високи, слаби, само кожа и кости. С нахлупени на главите черни шапки като шлем. И двете с издължени от напрежение лица и резки движения като нападнати животинчета. Както и да се завърти тъплата в търсене на удобно място на завет от вятъра, двете винаги застават една до друга - привлечени като магнит. Тълпата се дистанцира от тях и ги приема като две части на общо тяло. За разлика от останалите край мен, аз зная, че имат едни и същи любовни желания, страхове, надежди, предразсъдъци, вкусове, настроения, омрази и отчаяния.
Живяли са и продължават да живеят по начин, който не трябва да им дава даже нищожен повод да стоят в момента една до друга. Едната: градско чедо, разглезено от всички удобства, които цивилизацията може да осигури. Другата: отружена селска жена, борила са всеки залък хляб, който слага в уста.
Заради тях днес съм тук. Разбрали сме се предварително да се преструваме, че не се познаваме. Не, че аз съм сигурна дали ги познавам. Срещнах ги преди няколко месеци почти по едно и също време и най-вече по една причина. Всяка обича мъж, който излежава присъда в затвора. Мъж, който не е съпруг, не е даже любовник, но е накарал да го заобичат, такъв, какъвто е: престъпник. Тази дума и за двете жени означава само едно: хора, престъпили определени граници, правила, норми на изискване, поставени от някой друг. Не злодеи и мерзавци. А хора, отхвърлени от останалите, хора, нуждаещи се от закрила.

2 коментара:

Анонимен каза...

Малко хубави неща могат да се кажат за затворите, където и да са те, но любовта може да съществува в тях, сигурна съм. на мен ми се е случвало.

Анонимен каза...

Само мъжете се нуждаят от място и време за любов, на жените им трябва причина и тя е само една - да бъдат обичани и желани.