четвъртък, 2 юли 2009 г.

интервю във в."Труд" - 2 юли 2009 г.

Името ми често се спряга в медиите като ключов свидетел по така нареченото „мегадознание”. Приех коменатрите за светска хроника или злословие на недоброжелатели, докато не се срещнах със съпругата на един от обвиняемите. Тя бе притеснена, че мъжът й ще бъде осъден само благодарение на мои показания. Замислих се дали няма манипулиране на общественото мнение. Затова искам да кажа своята гледна точка по въпроса.
Да започнем с това - била ли съм свидетел по въпросното дознание. След телевизионно предаване по BTV, в което участвах, получих призовка да се явя в ДАНС на разпит. Първите ми думи като влязох в кабинета на дознателя бяха: „Хубава работа - до там ли стигнахме да съдим престъпници по писано за тях в художествени произведения.”. Дознателят ме уведоми, че моите показания не се съществени - имало много данни и самопризнания от задържаните по делото за оформяне на обвинение. (Точните думи бяха: „Те изобилно се плюят един друг, така, че на нас свидетели не ни трябва, но ти доби популярност в медиите и аз искам да си съставя лична представа за теб.”). Разказах му за начина си на живот за периода 1995 - 2003 година. Не се притеснявам да говоря за това, което съм преживяла. Не съм се крила тогава и не виждам причина да го правя и сега. Но изрично настоях разговорът да е само за служебно ползване. Предупредих, че не желая да ставам свидетел по делото. Спомням си точно какво казах: „Ако разкажа за живота на хората, които ви интересуват, те, нищо, че не си говорят помежду си, заедно и поотделно ще ме поръчат. И вие няма да сте в състояние да ме защитите.”. Дознателят ентусиазирано настоя, че ако стане дума да ме охраняват като защитен свидетел, ще се справят със задачата. Вече се грижели за двама свидетели. Но аз бях категорична, че хора с по-големи възможности за защита ме посъветваха да не се замесвам като свидетел по делото.
Интересите на разследването са най-вече дали съм била очевидец на отношенията и връзките между хората, спрягани като ръководители на проституцията в града ни. И дали е истина, описаното от мен в романите ми. И в двата случая отговорът ми е „Не!”, но ще добавя: в книгите, както често става, фантазия и предположения тясно се преплитат с реалност. Сигурна съм, че всеки може да долови сам границата между измислено и действително. Но за предубедените и тези, които догониха Америка поне в едно: разнобразни съдебни искове и параноя, ще кажа: нито един от героите ми, дори тези, припознати като публични личности, нямат напълно копиран от реалния живот прототип. Освен измислени герои в книгите ми има и измислени организации. Плод на авторско въображение са и служители на съществуващи организации. Благодарна на България като държава и в частност на нейните жители, за това, че със слухове, разнасяни сутрин по улиците преди млякото и вестниците, подхраниха въображението ми.
Протоколът за разпит няколко пъти бе пренаписван и подписван - настоявах да се добавят или премахнат неща, които не звучат така, както съм ги казала. Но сега вече не съм сигурна какво съм подписала, защото напълно непознати хора ми казват, че в показанията ми пише това или онова, което не би трябвало да се съдържа в тях. Така или иначе не смятам да се явявам като свидетел в съда. Само се питам кому е нужно по подмолен начин да се въвлича човек в дело, което и без това е предрешено.
Ако напиша документална книга по самото дело, бих я нарекла: „Голямото докарване пред Европа!”. И ще се разказва как показваме на европейците, че правим нещо по въпроса с решаване на ширещата се у нас престъпност - създаваме шумни съдебни процеси с нищожни присъди. И вълкът сит, и агнето цяло. Бог да прости овчаря, че и овчарското куче!
Ако напиша художествен роман, той ще се казва: „Време за разплата”. И драгите читатели ще се запознаят с моите фантазии на тема: който не плаща комуто и когато е нужно, влиза в затвора за малко, колкото да си даде парите.
Мнението ми за наказанията, налагани по дела със споразумения е, че те може и да спестяват някой лев на държавата, но спестяват повече от наказанието на престъпниците и не действат възпитателно на останалите. Съгласна съм, че нашите затвори не са места, които връщат сгрешилия в правия път. Но ако наказанията за подобни престъпления са нищожни - единственият извод, който си правят наказаните, е: „Лесно ми се размина, ще продължа по същия начин и като изляза на свобода!?”. Същото си мислят и обикновените граждани: „Я, виж, съседът не го наказаха, аз защо да спазвам тогава закона!?”.

Няма коментари: