петък, 10 юли 2009 г.

Жената "дама" или "пачавра"?

Всяка жена нарича себе си „дама”, а всички останали - „пачаври”. Тоест, за себе си казва: „Научи се да се отнасяш правилно с дамите!” или „Не ви ли е срам да седите, когато дама стои до вас?”. А за другите: „Вчера видях Иван с една пачавра!” или „Петьо, звъни ти някаква пачавра!”.
Спектърът от жени, обкръжаващи една жена е доста разнообразен: съученички, колежки, съседки, приятелки, роднини и всички непознати. Най-близките тя нарича „приятелки”. С тях споделя радости и скърби, сърдечни и служебни тайни, те я изслушват, спасяват, обаче женската мъдрост гласи: „Не е важно да се родиш красавица, а просто да имаш страшна и грозна приятелка!”.
Любопитно е, че в различни периоди от живота си жените успяват да бъдат в диаметрално противоположни позиции: дъщеря и майка, любовница и съпруга, снаха и свекърва... И още любопитно, че възгледите на една и съща жена, ако тя е в една или друга ситуация, също се променят диаметрално противоположно. Да вземем, например - тандема „съпруга-любовница”. Жената-съпруга дълбоко вярва в свещенните възли на брака, любовницата на мъжа си тя именува с унизителни съществителни с неизменната приставка „тази”: тази пачавра, тази мръсница..., по-нататък зависи от фантазията и възпитанието на жената. И същата тази жена, ако се окаже в роля на любовница, е убедена, че свещенните брачни възли са само ръждясали окови, а жената на любовника си също я именува с изключителната приставка „тази”: тази хиена, тази гнусла... и пак според вкуса и възпитанието.
Разбира се, случва се в живота и друго, някои нашумели фолк певици изпяват телефонния диалог между съпруга и любовница в идилични тонове: „Не мълчи, скъпа моя, нека си поговорим по-женски!”. Но това, както се казва, разрешете да не го повярвам!
Естествено, жените знаят за другите жени всичко. И с удоволствие споделят тези знания с мъжете. На доверчивите и наивни мъже, които се възхищават на нечий слънчев загар и нежна кожа, всезнаещите дами няма да пропуснат да съобщят за ултравиолетовите лампи и следите от три бръчки около шията. Пробвайте да експериментирате - кажете на жена за друга жена нещо от сорта:
- Я, каква блондинка!
Жената ще се усмихне:
- Боядисана!
- А каква усмивка?!
- Тридесет и две парчета пластмаса!
- Ама какъв тоалет има - от долу до горе само Диор!
Жената ще уточни:
- Купен от Илиенци!
Между прочeм този експеримент не е напълно чист, тъй като в него се опитва да говори и мъж. Доста по-чисто и нагледно ще изглежда, когато се срещнат две жени и се огледат една друга:
- Толкова години минаха, миличка! Да не си побеляла? С какво се боядисваш?
- Това са моите собствени коси.
- Твоите? О, тогава, миличка, веднага трябва да ги боядисаш!
Напълно специфично и практически неописуемо явление - поглед на една жена към друга! Понеже многократно съм го наблюдавала, ще рискувам да го опиша. И така - върви жена по улицата, а на среща й върви друга. Няколко крачки преди да се разминат погледът на жената се напряга, прецизно се фокусира на вървящата срещу нея. След това очите й правят мигновено обемно фотографиране, без да пропускат нито един детайл от фигурата и дрехите. После в мозъка й започва експресен анализ на видяното. И върху лицето се отпечатва резултат от анализа - явна завист, тържествуващо первъзходство или (доста по-рядко) спокойно равнодушие.
Не се налага да се уточнява, че очен анализ се прави не само на улицата, но и в театъра, магазина, транспорта - където се случи. И също така не трябва да се уточнява, че описаната процедура се извършва не само от очите на разглежданата жена, но и от очите на разглеждащата я.
И накрая, колкото и да се разтеглят локуми, идва ред да се каже най-главното. До сега ставаше дума за единични случаи - жена и друга жена. Но неизбежно идва време да се разгледа и множествен случай - жена и други жени. А това вече е женски колектив, това вече е беда, катастрофа, която дори аз не се осмелявам да опиша, защото скромното ми дарование пасува там, където е безсилен даже най-големия талант. Ако Толстой бе попаднал в женски колектив, той би написал вариант на „Война и мир” и „Ана Каренина” като общ роман. И той би започвал така: „Ана се влюби и заряза мъжа си, докато течеше войната между...”.
Време е да млъкна, защото навярно неволно засягам честа и достойнството на женския колектив на Cosmopolitan, където (в рамките на изключенията) цари мир и съгласие, и разбиране взаимно. После, млъквам, защото не разбирам защо въобще се занимавам с жените - тези мили, наивни и практически беззащитни създания. Гледали били не така, говорели били не това, работели били не онова... Какво съм зяпнала към тях, по-добре да погледна към мъжете. А като се обърна към мъжете, може да видя такива неща, в сравнение с които, всички жени са братя! По-точно, разбира се, сестри!

Няма коментари: