четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Спасяването на давещите се - дело на самите тях!

Преди пет години бях повикана в училището на племенницата ми, защото драскала по чина си с химикал. Като я попитах защо го е направила, тя просто каза: „Ако чинът не беше целият издраскан, аз никога нямаше... Той си беше омацотен, разбираш ли, а като седнах на него, и на мен ми се прииска да драскам.” Цялата теория, върху която може да се опре обяснението за превръщане на страната ни в свърталище на престъпления, се побира в това изречение.
Държавата е един издраскан чин. България е мръсна и шумна държава. У нас добре се чувстват хора, които нямат нищо против да е мръсно и много държат да е шумно. Фонът у нас излъчва сигнали, че тук да извършиш престъпление не е чак толкова голямо престъпление, защото то ще се впише съвсем естествено в пейзажа. Сякаш сме в свят, който бавно, но сигурно подтиква обитателите си към закононарушения по ред причини, всички наглед дребни, но здраво свързани в смъртоносна верига.
През 1982 година двама американци, политологът Джеймс Уилсън и социологът Джордж Келинг, публикуват в списанието „Атлантик Мънтли” статия със заглавие „Счупени прозорци”, в която дават следния пример: да си представим сграда с няколко счупени прозореца. Ако те не се поправят своевременно, ще се намери кой да счупи още няколко прозореца. По-нататък сигурно ще бъдат счупени всички, хора ще нахълтат в сградата, ако не е населена, ще се мотаят там, ще палят огньове, ще вандалстват и т.н. Подобен е случаят с боклука по тротоара. Ако не се почисти навреме - събира се още боклук и още, и още. Статията е написана на достъпен език и е адресирана към масовия читател - не е скучен доклад от научен семинар. Посветена е на безредието и пряката му връзка с престъпността. В нея се повдигат важни въпроси за ролята на полицията, за недостига на полицейска сила, за правомощията на патрулиращите, за това как е най-добре да се обикалят кварталите - в автомобили или пеш, за доброволните отряди и участието на гражданите в борбата срещу престъпността. Накратко, авторите лансират теза, че успешна стратегия за борба с престъпността е да се поправят проблемите, докато са малки. Да не се оставя безредието да ескалира в престъпност с мащаб, който не е ясно как ще бъде овладян. Счупените прозорци, изпонадрасканите стени и замърсените тротоари са сигнал, че безредието е добре дошло, че престъпното поведение е допустимо.
Като излезем от дома си, виждаме следната картинка: улиците са изключително мръсни. Някак личи, че са необгрижено мръсни, не е само от снега. В тролея кондукторът вика на някакъв човек, думите трудно се разбират, но звучат много грубо. Шофьорът високо ругае други превозни средства и не може да се отрече, че за голяма част от ругатните има основание. Пътниците пък крещят към него, той обаче най-демонстративно пуши. Градският транспорт е средство не само за предвижване, но и за подземни чувства, прояви, нрави, равняващи се на хиляди престъпления. Гратисчиите гарантират милиони лева загуба годишно. Просяци и мръсотия в пределна концентрация. Отчаяни и разпуснати служители. Бавно и опасно пътуване. Или адски студ, или жестока жега - в зависимост от сезона. Нещо като глава: десети кръг „Транспорт” в дантевия „Ад”.

Когато човек кара колата си улиците, даже не се пита защо да спазва Закона за движение по пътищата, когато нищо не го респектира да го прави: нито качеството на пътищата, нито поведението на останалите водачи, нито професионалното достойнство на катаджиите.
Ето какво разказва мой познат чужденец по този повод: „Карах с превишена скорост по магистралата и още докато видях полицай да ми маха с палка, знаех за какво. У дома не съм го правил никога. Там всичко те държи в рамките на закона. Бялата линия издава звук, ако я настъпиш. Пред всяко селище има електронно табло, което показва скоростта ти и ако не намалиш до 50 км, докато стигнеш таблото, камерата те снима, получаваш веднага смс, че си глобен. Други електронни табла отбелязват разрешената скорост между населените места и по същия начин автоматично те заснемат камери, ако превишаваш. А в България някак се увличаш, когато всички край теб го правят, престъпването на закона се превръща в начин да се впишеш в обстановката. Спряха ме, обясниха защо, разгледаха документите и попитаха какво правя в България. Преводачката обясни, че съм проверяващ на проект на Европейския съюз. Полицаите се спогледаха, казаха ми друг път да внимавам и ни пожелаха „Приятно пътуване!”. Не ме глобиха. Преводачката каза, че споменатият от мен Европейски съюз ги е стреснал. Не разбирах какво има предвид. Дообясни, че вероятно са помислили: такъв човек най-добре е да не глобяваме. Това ме разочарова. Не мога да повярвам, че са нямали самочувствие да ме глобят, аз бях просто един нарушител.”
Това е странно, много странно...
Респектирани като катаджиите от Европейския съюз, държавниците ни напоследък са загрижени единствено и само за организираната престъпност - тъй като в писмата и докладите, които идват откъм Брюксел, се говори и се задават въпроси за нея. Неорганизираната се приема като неизбежен щрих от пейзажа. В останалите столици от Европейския съюз боклукът работи за столиците - снабдява ги с по-евтино електричество и с топлоенергия. Нашата столица работи за боклука - за да плати опаковането му, разнасянето му из страната и отлагането на преработването му на още по-висока цена. И след всичко това пак е мръсна. Очевидно, не става въпрос за некадърност, а за икономическа изгода някому. Ако в това има някаква логика, защо да няма логика в това - дребната престъпност да е естествена част от живота също е изгодно някому? За да могат нашите държавници да вършат без притеснения не това, за което са избрани, някой трябва да ни дебне нас, обикновените граждани отвън в мрака: скрит, невидим, коварен и заплашителен. Елементът на страх е в основата на всичко. Хората трябва да се чувстват несигурни и беззащитни, в постоянна опасност за живота си, докато извършват ежедневните си дела - наливат бензин в колата, пазаруват в хипермаркета или децата им отиват на училище.
Ние пък защо мълчим, един Господ знае... Не става ли дума все пак за живота ни? Странно, много странно...
Онова, което за Европа и за МВР е дребна престъпност, за нас не е. За Европа е важно кой е ограбил пътния фонд. За мен също е много важно кой го е... Но ако трябва да избирам кое е по-важно: пътният фонд или жилището ми, което е ограбено, то тогава ще спра да се тревожа за пътния фонд - още повече, че всеки знае кой може да ограби него. Докато този, който ме е ограбил, ако не бъде заловен, утре ще ограби съседа.
За Европа е важно защо не са разкрити извършителите на 150-те поръчкови убийства. За всички нас също е много важно. За 12 семейства от Добрич, чиито деца от 10 години се водят безследно изчезнали, обаче със сигурност са по-важно други неразкрити убийства - това на техните деца. И въпреки това ние не упражняваме натиск върху правителството за борба с дребната престъпност, както ЕС упражнява натиск по отношение на организираната престъпност.
Това е странно, много странно...
Счупените прозорци неусетно се превръщат в счупени крака на журналисти, в счупени глави на полицаи, в счупено човешко доверие...
Престъпността не е работа на само на МВР. Тя е и на всички институции, от които зависи как изглеждат улиците, автобусите, сградите, градинките, спирките, подлезите, гарите... МВР още не се е сетило да го каже, и то само защото има рефлекс да се сеща за неща, когато са ориентирани към политика, но не и за такива, свързани с граждани. Но все някога трябва да се, че огромна част от работата, която се стоварва върху полицията, е резултат от това, че общините и кметовете им не си вършат работата. По същата причина - и те, като полицаите, се занимават с политика, а не с това, за което са избрани. У нас никой не иска да мие, търка, лъска и боядисва вагоните - у нас всеки иска да кара влакчето.

Няма коментари: