неделя, 7 юни 2009 г.

Предупреждение за убийство


Ти не знаеш, но аз пиша това предупреждение с цел спасяване на драгоценният ти живот, понеже отдавна не съм била толкова близо до това да направя нещо от сорта на най-лошите неща. Например: да откъсна с голи ръце опашката ти и да я изям пред очите ти. Ти си единственото живо същество на планетата, впрочем не трябва да издребнявам: в цялата галактика, способно да ме доведе за минимално количество време до максимално качество ярост. На мен ми е напълно неясно защо така странно ме гледаш, когато съскам и издавам нечленоразделни звуци. Ти не може да не признаеш, че аз съм невероятно милосърден човек. Нещо повече, това, че си жива и здрава, при това добре хранена, говори, че не само съм милосърдна, а даже се явявам олицетворение на милосърдието.
Нали не те убих, когато в пореден пристъп на любов се опита да се качиш на гърба на стола, на който седя пред компютъра. Помниш ли? За малко не успя. Но пък много по-добре от най-добрите фризьори в града с очарователните си нокътчета остави върху главата ми няколко разреза, невероятно успоредни един на друг. И след като не успя да се задържиш на позиция, се спусна по същия начин и към шията ми. Да, тогава бях близо до убийство, но не направих нищо. И не сравнявай това, че те наврях под дивана, съскайки много по-агресивоно от всеки твой уличен събрат, с моите страдания, когато се опитвах да обясня на на целия честен народ, че нямам нов страстен любовник. Гордо обяснявах, че две вертикални лилавеещи чертици по шията са последен писък на модата и заменят диамантена огърлица. И да не забравяме, че душераздирателният ми писък ще стряска съня на съседите до края на дните им. Но пък от друга страна не е зле да ти поблагодаря - без теб никога нямаше да разбера, че белите ми дробове са толкова обемни, простират се, така да се каже, едва ли не до коленете.
Аз не те убих, когато се мяташе из цялата къща в найлонова торбичка, омотана в дръжките й. Даже съм съгласна с теб, че ти не беше виновна. Разбира се, аз не трябваше да оставям безпризорна торбичка на пода. Захвърлени пакети събуждат в теб майчински инстинкт. Ти тичаш да ги утешаваш, а те, подлите се нахвърлят върху теб и те обгръщат всеобятно. Естествено, това много те плаши и само по тази причина ти летиш от пода върху храдилника, от хладилника на печката, от печката по масата, компютъра, дивана и накрая в банята. И нима може да се сравнят с твоя ужас няколко счупени чинии, две прекатурени статуетки, обърнат стол, строшена на сол кристална ваза, разпръснат панер с пране, съборена на земята тенджера. Само сухар като мен не може да разбере чувствителната ти душа. И тогава аз отново само съсках и те оплювах, когато ти се бе трамбовала под храдилника и от там изказваше възмущението си към моето неразбиране.
Аз не те убих, когато се вмъкна в пералнята, подмамена от миризма на омекотител за бельо, и маркира всичко, намиращо се вътре, опитвайки се по този начин да ми обясниш, че да замина за два дни без теб си е истинска свинщина от моя страна. Ти искрено не разбра защо се наложи отново да стоиш наказана, понеже явно по-добре от мен разбираш, че всичко може да се поправи като се посипе прането с няколко порции прах и аз изгубя за това цял ден. Постигна своето - цял ден си стоях в къщи. Твоята миризма в бельото ми се всмука значително по-бързо и трайно, отколкото миризмата на всички омекотители, взети заедно и умножени по пет. За какво толкова мисли перилната промишленост, не зная. Всички реклами са направо лъжа и измама. Впрочем между кетчуп, кал, сладко (от ягоди и праскови), шоколад и мастило, аз действително не мога да намеря нищо, което да е поне малко близко до мащабите на катаклизма, който ти устрои с твоето маркиране! И аз, забележи, не те убих. Не можах да се навра под хладилника, ако трябва да съм откровенна до край.
Аз не те убивам, за това, че всички съседи ме гледат като да съм полудяла. Не са те виждали никога да излизаш или влизаш вкъщи. Виждат само мен. И как няма да не се съмняват в моята невменяемост като слушат дивите ми крясъци и съскането ми, издавани според тях в напълно пуст дом. Няма да се учудя, ако някога извикат полиция или „Бърза помощ”, по-скоро се чудя на тяхното търпение.
Аз не те убих, когато от всички мои плюшени играчки (три на брой) ти измъкна пълнежа, стараейки се да се устроиш по-удобно. Или пък може да си решила, че ватата не им подхожда на цвета на очите. Какво пък! Даже не ти се карах. Вярно, наложи си отново да се трамбоваш под хладилника, докато измъквах същата тази вата от всички достъпни за теб места, включително гардероб, библиотека, нощни шкафчета.
Но да откраднеш, чуваш ли, да крадеш моето последно, чуваш ли - последно парченце сирене, само за да го надробиш и напъхаш в маратонките ми?! Ти, която без друго не ядеш нищо освен най-скъпа котешка храна! За какъв дявол ти бе нужно да го вземаш!? Защо си го разнасяла по цялата къща, оставяйки зад себе си мазна диря? И какво са ти виновни маратонките ми и най-вече аз, която като се опитах да ги обуя напълно усетих как се чувстват спагети в собствен сос?
На теб говоря! По-добре не излизай в близко време из под хладилника. Аз може и да съм милосърдна, но мога да сгреша случайно, независимо от моята милосърдна същност и даже бих казала въпреки нея. С това приключвам, макар отлично да зная, че между нас още не всичко е казано до край!

Няма коментари: